Понеделник,

Жестока носталгия връща Петър Рамаданов в България

От: Администратор -
A
A
A

Баща ми никога не призна, че съжалява, разказва синът на известния художник, рисувал и ваял Гео Милев

Жестока и непреодолима носталгия връща Петър Рамаданов от Франция в България - през 1955-а, в разгара на социалистическите безумия в държавата. "Малко преди това семейството на Силви Вартан заминава за Париж, а не след дълго нашето се установява в София. Каква ирония, нали?", казва днес професорът по математика Иван-Пиер Рамаданов, син на известния художник и скулптор. Очарователният мъж беше в столицата, за да говори на високопрестижната международна среща на сънародници от цял свят, признати за експерти в точната наука.

"Баща ми никога не съжали за решението си. Само веднъж подхвърли: "Чудя се как с майка ти се съгласихте да ме последвате?", превърта лентата Иван-Пиер. Защото тримата пристигат от страната на изкуството, където Петър е звезда дори по тамошния стандарт - той рисува, вае и продава. През 40-те работи в керамичното ателие на Клод Реноар, любимия трети син на великия Огюст. Творения на Рамаданов има из галерии и частни сбирки по цял свят. Битието му не страда от излишен разкош, но не е лишено и от задължителните удоволствия за кастата на артистите. Още повече че той живее на юг - там, където се събират най-прочутите, предвождани от Пикасо. Цената на Рамаданов винаги е била висока и заради факта, че той е сред авторите на сценографията в най-мащабната продукция от епохата на нямото кино - "Бен Хур: Историята на Христос" с бюджет от 4 милиона долара. Щатски продуценти виждат произведенията на Рамаданов в Рим и веднага го пазарят да влезе в екипа. Лентата излиза през 1925-а, а през 1959-а Уилям Уайлър прави римейк, който отнася 11 оскара. Част от визията в него откровено цитира проектите на Рамаданов и колегите му.

Кой е българинът, който по стара национална традиция е признат достойно по света, но не и у нас? Роден е през 1895 година в Кюстендил, през 1922-а завършва Художествената академия при професор Марин Василев. Ателието му е на "Царя", на няколко крачки от култовото писателско кафене до Руската църква. Той е пръв приятел с Николай Лилиев, Николай Райнов, Димчо Дебелянов, Шмиргела... Но най-близък му е Гео Милев. Една вечер му извайва портрет, който обаче нещо не му допада. И започва да го реже на плоскости. Тогава това е тълкувано като футуристичен жест, а сега е класика в националната галерия.

През 1924-а Рамаданов заминава за Рим, по-късно се установява във Венеция - там завършва тяхната академия. Убежденията му са категорично леви - заради тях се страхува да се прибере в България. За да се прехранва, на плажа в Лидо прави скулптурни ликове на богатите. Излива ги от бронз, а седмици по-късно им ги изпраща, за да получи и втората половина от хонорара си. Банкер от Америка му поръчва 15 портрета - за всеки от филиалите из Щатите. Но след Черния петък на отвъдокеанската борса през 1929-а янките стопират своето "долче вита" в Европа. Петър остава без постоянните си клиенти и заминава за Париж. Отива в ателието на Бурдел, но се оказва закъснял с няколко дни - великият маестро умира седмица преди българинът да акостира във френската столица. Петър взима уроци от учениците на Бурдел и започва да подписва и живопис. А после се отправя на юг. Художниците там живеят от изкуството си - без излишен разкош, но на Ривиерата, с достатъчно финикийски знаци за платно, бои, глина, бронз, жени, вино и цигари. Местните са изключително приятелски настроени към своите знаменитости. Творците залагат картини и пластики при кръчмари и хазяи, докато изплатят вересиите си. По това време Жана, майката на Иван Пиер, решава, че ще става художничка - въпреки че е дъщеря на главен инспектор от железниците.

"Семейството на дядо ми е буржоазно, но истински еволюирало. Мама завършва арт училище в Лион и заминава за Лазурния бряг. И попада на тъмния балкански субект Петър Рамаданов в Кан сюр мер. Дядо ми дори й купува къща. Баща ми обаче е бил женен в България, а тя е била омъжена в Париж. Затова в свидетелството, издадено от кметството на Кан сюр мер при моето раждане, пише: деклариран от баща си и признат от майка си. Кръщават ме Иван-Пиер - побългареното Жан на майка ми и "пофранцузеното" Петър на баща ми", разказва математикът. Родителите му тогава все още нямат брак, защото Рамаданов не знае дали първата му жена е жива. Чак през 1955 г. разбира, че тя е починала в Русия, а дъщеря им - в Германия, след злополучна операция.

Тримата живеят артистично-безметежно във Франция, докато един хубав ден Богомил Райнов, културно аташе в Париж, им отива на гости на Ривиерата и пуска на плоча "Ако зажалиш някой ден..." Рамаданов е съсипан - не желае и миг повече да остане на Лазурния бряг. Стягат куфарите - и към Париж, а оттам към София.

"Татко никога не можеше да допусне, че Богомил, който е дундуркал като бебе, може да го подведе, за да си пише актив пред комунистическата власт. Въпреки всичко никога не съжали, че се е върнал", спомня си Иван-Пиер.
"А на вечеря у нас Жорж Папазов му каза: "Къде си тръгнал към тази безумна държава - там ще те изядат бездомните кучета". Не е тайна за никого, че той често е говорил така за България - не само пред баща ми. На Папазов никога не му е и хрумвало да се завърне. Не само защото беше доста богат".

Голо момченце със самолет гневи цензорите

Иван Пиер, роден в Кан сюр мер, на няколко километра от световнолелеяния едноименен курорт, сега живее в диаметрално противоположна посока на Лазурния бряг - в не по-малко прекрасната Нормандия. Но е стопроцентов южняк - и заради буйната си българска кръв. С аритметична точност обаче анализира приключението си в двата свята.

"Татко винаги е бил в много добри отношения с комисарите в полицията, които разрешават пребиваването във Франция. Той имаше безсрочно - въпреки българския си паспорт. Никога не пожела да го смени. През 1955-а пристигнахме в София, за да живеем в строя, различен, според татко, от другия, добре познатия му от Европа. Родителите ми изключително наивно са вярвали, че кариерата му ще тръгне нагоре и ще е добре за бъдещето на детето - тоест за моето. Още посрещането не биде подобно на онова, което се очакваше. Той започна да работи. Получи поръчка да прави чешмичка с чучур. И тъй като дипломната му работа във Венеция е голо детско тяло, той реши да извае момче, запалено по самолетите - играе си с макетче, но вижда в небето истински и застава в захлас. Минава първата комисия и казва: "Защо голо тяло? Какво ще си помислят капиталистите - че нашите деца няма какво да облекат и да обуят?!". Минава втората и казва: "Абе, това момче е много хърбаво - капиталистите ще си помислят, че 11 години след победата на социализма нашите деца няма какво да ядат!". Тогава татко сложи глина, позакръгли го и го облече. Но втората комисия пак рекла: "Ама той би трябвало да е записан в кръжока по авиомоделизъм". Баща ми взе "месершмитче" от съседски юноши. Накрая се получи дебело и облечено момче, което държи немски модел самолет, гледа леко идиотски нагоре към небето и ръката му е в позиция на пионерския поздрав "Винаги готов". Остана на "Фритьоф Нансен", докато не започнаха да строят НДК. Е, не беше чак толкова отвратително. Татко все се шегуваше: "Ако спечелим от тотото, някоя вечер ще отидем да го разрушим". След всяко събрание на съюза на художниците се хващаше за главата. Особено по време на борбата срещу формализма. Беше уморен и ядосан. "Само глупости говорят", изригваше той вкъщи.

Американски бизнесмен искал да купи картини от България. Случайно му попадат платна на баща ми - и плаща за 12 негови пейзажи от София. Ние, разбира се, не видяхме нито стотинка от сделката. На следващата година американецът пак беше питал за работи на татко".

Рамаданов старши мечтаел да направи паметник на Гео Милев - с ръце в джобовете на сакото, с главата нагоре, с поглед към небето.

"Дружбата им започва от младостта. Били са заедно около Дойранското езеро, когато Гео го раняват. Баща ми тръгнал да го търси по лазаретите, където разбира, че немски лекари са спасили живота му. Като се завърнахме, общуваше много с Леда Милева. Всъщност татко се връща в България при всички военни действия, за да се бие за родината си".
Междувременно става ясно, че Иван Пиер е супер по математика. "Не беше нарочно, за да го ядосвам - просто така се случи. През 60-те имаше специален конкурс извън кандидатстудентската кампания през лятото - за да изберат хора, които да развиват информатиката. През есента в 272 аудитория на Софийския университет се явихме повече от 600 души на писмен изпит - издържахме го 111. След това двама професори ни изпитваха на устен - приеха 28 души. 26 от тях бяха разпределени моментално на отлични позиции. Аз отидох в Института по математика към БАН. Така започна кариерата ми. Дори пътувах за сметка на по-щедрата тогава държава. Е, след като баща ми почина, ми забраниха да минавам границите. И през 1989 г. бях един от многото математици, които заминаха. Франсоа Митеран беше казал: "Давайте всички учени от Изтока". Там станах професор. Мама си отиде на 98 - така че живяхме с нея 18 години във Франция. Четях лекции в два университета. С мой колега станахме автори на нова теория в нашата сфера".

Професорът си идва за по месец всяка година, още повече че жена му също е българка. Привързан е към родината на баща си - най-хубавите спомени от юношеството и младостта му са оттук. Те миришат на България.

"За съжаление всеки път виждам все по-огромна разлика между различните касти. Олигархията е много цинична. Не мога да разбера защо финансите на страната се управляват така, че тук все още работи плоският данък. Преди време бях много шокиран от безсмисленото строителство. Фандъкова доскоро правеше възможното София да е чиста. Това лято обаче нещо не се получава".

Рамаданов младши вече се занимавам малко по-кротко с математика - рецензиран статии за световни списания. От България обаче не ме "използват" - имат го за фолклорна личност.

"Във Франция законите са много строги - станеш ли на 65, те пенсионират. Само професорите могат да четат лекции още три години. След това ги зачеркват от списъците на всички държавни институции - нито на щат, нито на хонорар. Може да бъдеш обаче консултант в частна компания. А тук, в България, няма млади хора, които да се посветят на информатиката и математиката като наука. Тези, които излизат от факултета, не желаят да се пожертват като асистенти и доценти с малка заплата - веднага хукват да печелят пари, най-вече по чужбина. Абе, нямаме регламенти за нищо. Наблюдавах от Франция истерията около закриването на някои институти в БАН. Само Математическият винаги е получавал високи оценки. Имам българи колеги по света, които са на изключително сериозни позиции. Например, Андрей Тодоров е цитиран с уважение от носител на Медала на Филц. Това отличие е номер едно в гилдията, защото при нас няма Нобел. Според градските легенди шведът забранил да се раздават отличия в тази сфера, защото известен математик го направил рогоносец."

Чапкънов: Научих всичко от него

Големият Георги Чапкънов винаги е готов да се просълзи, когато говори за Рамаданов.
"Запознахме се в Художествената гимназия - беше точно след унгарските събития през 1956-а. Всъщност той предопредели посоката в живота ми. Беше различен, пристигаше от напълно непознат за нас свят. Имах късмета той да ми разкрие тайните на скулптурирането - аз пък го обожавах. Голям интелектуалец, истински ренесансов човек. Каквото знаеше, ни го предоставяше. Помагах му в ателието, за да навляза в занаята. Това, на което като юноша научих от моя даскал Петър Рамаданов, винаги ми е било достатъчно в живота и в кариерата ми. След него никой не ми даде нищо повече. Академията я карах "от учтивост". Знаех всичко, което ми беше нужно. Портретът на Фелини направих така, както ми показвал Рамаданов. Обичах го до края му", споделя маестрото.

"Някога ставаха катастрофални глупости в съюза на художниците. Но въпреки всичко се случваха хубави неща - имаше талантливи хора, чиято дарба нямаше как да бъде отречена. През 60-те Рамаданов вече беше наясно - нямаше връщане назад, към Европа. Животът му беше твърде черен. А той никога не се е отказвал от гражданството си, въпреки че французите са му предлагали десетки пъти. Учителят ми винаги ме убеждаваше: "Моето момче, да знаеш, че най-мръсното нещо на тая земя е "дъртозата". Убедих се в това, когато един ден той получи нещо като миниинфаркт - в онази епоха все още нямаше телефони, линейки, "Пирогов". Не знаех какво да правя - мокрех пешкир и го слагах на гърдите му. След половин час дойде на себе си: "Видя ли, казах ли ти аз". Сега, на моя хал, си го повтарям по няколко пъти на ден. Чапа си спомня как са наградили Рамаданов в заника на живота му с "Кирил и Методий", ама сребърен.

"Тогава ми разказа, че има орден за храброст от Първата световна война, защото спасява живота на своя другар при картечницата. В землянката, където чакат да ги измъкнат или да ги изтрепят, пък вижда пласт прекрасна и чиста глина. Прави от нея войничета, които изпича на огъня и ги превръща в керамика. В щаба на армията разбират и му дават още едно отличие. През Втората световна война пък дава триножника си на човек от съпротивата, за да наблюдава движението на немските части. Било е на север от Алпите, близо до Швейцария".

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички