Нещо съществено се случи тази седмица в културния ни живот и в епицентъра му се оказа скулпторът Александър Хайтов. Започна дебат, в чийто фокус е творба на визуалното изкуство. И народът се втурна да я види барабар с дечурлигата си. Типично по нашенски всичко тръгна със скандал "за" и "против" паметника на цар Самуил, сътворен от Хайтов. И типично по нашенски - със закъснение - това стана едва след като фигурата на владетеля бе издигната в центъра на столицата, близо до базиликата "Света София". Далеч от мястото, за където всъщност бе замислена. Започна се с уж дребен на пръв поглед детайл - светещите нощно време очи на Самуил, за да се стигне до политически оцветени коментари. Ганковото кафене отново предложи пълен тюрлюгювеч, в който абсурдно се преплитаха естетическата и обществената нужда от този паметник. Защото необходимост има, но всеки творец е свободен да представи своята визия. Останалото си е чиста завист. Някои нарекоха творбата кич, но не по-малка бе словесната пошлотия. Спонсорът на монумента, д-р Милен Врабевски, дарявал неведнъж за арт каузи, широкоскроено заключи: "Каквото и да съм очаквал, моята работа отдавна е свършена. В крайна сметка зная в какво общество живея и съм наясно какво може да се очаква. Така или иначе, трябваше някой да направи нещо подобно и да се надяваме, че ще има още стъпки."
Сигурно Александър Хайтов сто пъти е съжалил, че точно неговият проект е бил одобрен. А може и да не е. Защото синът на писателя Николай Хайтов, точно като баща си, е патриот и човек, свикнал да отстоява мнението си докрай. Затова някои го недолюбват, но като мъж с характер на него много не му пука от това. "Направил съм нещо, което го няма в цял свят. Има един ефект в погледа на Самуил, който нощно време, при запалено осветление срещу него, ще кара очите му леко да светят. Ще изглеждат като живи. Ако на хората не им хареса, ще ме оплюят. В случая някой ще стане за резил. За мен обаче този ефект ще е част от естетиката на паметника. Ръстът на Самуил е внушителен, защото той е легенда, отдалечена във времето, и художествената измислица в този случай е напълно приемлива", обясни скулпторът, под чиито ръце са излезли паметникът на баща му в Смолян (чието архитектурно решение е на брат му Зравец), на Добри Войников в Шумен, на Вили Казасян в Банско. Автор е и на мемориала на жертвите от атентата на гара Буново.
Казват, че Хайтов е работохолик, пак като баща си, и малко нещо отшелник. По време на работата над Самуил в ателието си в Панчарево паднал, счупил си ребрата и два месеца лежал. Нощем дълго будувал, от болки и от творческо неспокойствие. Не се срещал с приятели, горял в огъня на творчеството си сред зеленина и спокойствие.
61-годишният ваятел и брат му Здравец са синове на Николай Хайтов от втората му жена, зъболекарката Таня Чобанска. Най-хубавите спомени от детството им са от Яворово, където е родният дом на писателя. Със Зравец тичали на воля по поляните, докато баща им удрял по клавишите на пишещата машина. После Александър учи в художествената гимназия. В академията завършва скулптура в класа на професор Димитър Даскалов. Ученик е и на професорите Величко Минеков и Секул Крумов. В началото Хайтов е учител в Художествената гимназия в Смолян и участва в общи изложби. Девет години е директор на софийската бронзолеярна на съюза на художниците. Негови творби са част от колекциите на Националната художествена галерия, Софийската градска, в Пловдив, Смолян, Стара Загора, Шумен, както и частни сбирки в България и чужбина. При последните избори за Народно събрание беше в софийската листа на Патриотичния фронт.
През 80-те години на миналия век Николай Хайтов защити тезата, че гробът на Левски е бил в църквата "Света Петка Самарджийска". Твърденията му предизвикаха бурни спорове в научните среди. "От 1984-а до 2002-а вкъщи се говореше само за това", казва сега Александър. След смъртта на баща си той поема завета и продължава да поддържа версията, че гробът на Апостола е в малката църква под ЦУМ.
Александър обаче има лична заслуга за откриването на друг гроб - този на цар Борис III. През 90-те скулпторът подкрепяше Симеон Сакскобургготски, а монархическите му пристрастия са от край време. После се разочарова, но не и от царя-баща, когото смята за изключителен държавник. Известно е, че Борис III e погребан в Рилския манастир. След смъртта му гробът се превръща в място за поклонение, а това не се харесва на властта. И през 1946 г. изваждат тялото и го карат във Врана, за да могат роднините на царя да го препогребат. До него поставят стъкленица със сърцето му и издигат отгоре каменен параклис. Една нощ, вече при управлението на Вълко Червенков, параклисът е взривен, а тялото изхвърлено. Събарянето е станало в края на 1954-та. През лятото на 1990-та Александър успява да открие мястото с помощта на мъжете, погребали царя за втори път.
Три години по-късно стъкленицата със сърцето е препогребана в Рилския манастир, където и до днес поклонниците на Борис III му отдават почит.
През 1991-ва Хайтов прави и голяма изложба за него на "Шипка" 6. Поръчва и позлатени монети с лика на цар Борис. Школата на Хайтов-старши и тук си казва думата, макар че бащата никога не е налагал мнението си, не е поучавал. Учили са се от личния му пример. Както казва в своята автобиография "През сито и решето", "Турен акъл в глава не стои - трябва всичко да препатиш." Та Александър е изровил от Централния държавен архив нотариалните актове на всички имоти на Симеон Сакскобургготски. Както писателят търсеше и откриваше къде що има документи за гроба на Левски. Синът днес смята, че главният ни проблем по отношение на историята е, че липсва държавна родолюбива политика за нея.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
