Иво Аръков има романтично излъчване, но се оказва, че е мъж на честта от дете. "Веднъж баба ми се скара. Не помня за какво - бях хлапе. Тя имаше разкошна градина, в която отглеждаше всякакви неща - от зеленчуци до череши и кайсии. Имахме още куче, пилета и други животни. Та аз или съм ги тормозил, или нещо по лехите съм прегазил. И баба ми тегли един пердах, а аз в яда си се качих на дървото в двора. Преди това си взех дъски, чук, пирони и си направих импровизирана къщичка. И седях там цял ден. Напук! Нито дума не обелих! Докато не вдигнах целия квартал на крак. И понеже си умрях от скука горе, слязох. И с детския си възможно най-дързък тон казах на баба ми да не реве. И че аз просто съм се самонаказвал, оставайки между клоните. Не че не съм искал да я подлудя де, но си беше долна детска инсинуация", разказва чаровникът от Малък градски театър "Зад канала" и "Фамилията".
Тъпчели Митко с кюфтета, плюел ги зад ъгъла
"Бях злояд. Ужасно капризен към храната. Един път ядох здрав бой. Беше на турне на групата на баща ми. В ресторанта ме тъпчеха с кюфтета, а аз тичах зад ъгъла и ги плюех. Всичко вървеше добре до момента, в който един от колегите на татко ме издебна във вредните ми действия", разказва Митко Кърнев, двигателят на Д2. Китаристът на бандата, която скоро подгря "Бон Джови", като малък събирал марки и снимки на футболисти и рокгрупи.
"Живеех точно до парка "Заимов", по цял ден карахме колела. Конструирах и разни неща. Зимата пък се бях специализирал да целя със снежни топки хората в тролеите, които зяпаха до прозорците. Много яко ги стрясках", разправя още той. "Струва ми се, че това, което нямат днес децата, е много по-важно от това, което имат", категоричен е той. "Основната разлика между нас тогава и повечето млади банди сега е, че ние свирехме по цял ден. Няма как да се мине без едни две-три години много здраво "копане", и то докато си млад зелен. Първата ми китара беше първата и на баща ми, просто си я взех от тавана. Работил съм и лятото на строеж, за да си купя разни чаркове за нея", казва още Митко. В момента тече петото издание на конкурса на Д2 за най-добра училищна група на България "Голямо междучасие".
Светльо плашел с кърваво коляно
"Детството продължава! Казват, че размерът няма значение", е първата реплика на Светльо Витков, попиташ ли го за хлапашките години. "Много обичах да играя на фунийки и мачле - напред и назад, само вратар не обичах да съм. Свивах фунийките от списание "Жената днес". Най-яки обаче ставаха от "Бурда". Защото хартията беше тънка. Можеше с добро майсторство да ги забиеш право в задните части на някой от опонентите, ако върхът е сух и наплюнчиш само отстрани. И по този начин всеки го боли - "Оу" и не може да излъже, че не си го уцелил. Вместо "на фунийки", казвахме "на фишки". Винаги движех с по-големите. Брат ми също е по-голям, но аз съм се бил и заради него. Сега децата живеят виртуално. Нашето детство мина около блока, в квартала, а сега тяхното е пред компютъра. Социалното общуване им липсва. Махалата беше нашето пространство - тоя се бие добре, тоя е тартор, тоя е мухльо, тоя е доносник. Всеки си знаеше какъв е и имаше йерархия. Всеки се бореше за място под слънцето. Затова и агресията днес е неконтролируема. Винаги я е имало, но ние тогава физически, с игри и други дейности, я избивахме. Сега седят на стола и стрелят в някакви видео игри и енергията се трупа, трупа и избива в голяма агресия. Да се целиш виртуално няма нищо общо с това да изядеш един пердах наяве", разказва фронтменът на "Хиподил" и The legends.
Веднъж изкарал акъла на бабите в квартала. Паднал върху бирена бутилка и му се забило стъкло. Текла му кръв, но той вървял храбро към входа и съседките се разпищели уплашени. После майка му го промила и му се разминало ходенето на лекар. Светльо казва, че пакости и номера на никого не е правил, просто защото това не му доставя удоволствие.
Ненчо играел театър пред кокошарника
Акторът суперизлюзионист Ненчо Илчев като малък още събирал тълпа да гледа номерата му. "Имах хубаво детство. Роден съм в Момчиловци, близо до Смолян. Там живях до 8 клас. Бяха безгрижни времена. По цял ден игри навън! Имахме кокошарник в двора и използвах мястото пред него - беше като площадка. Там правех представления. Канех съученици, учители, раздавах билети и играех скечове, които съм видял по телевизията. Обикаляхме и из изоставени къщи и събирахме разни предмети, които днес можеш да откриеш само в антиквариатите. Ако днешните деца видят нашето детство, ще им се поиска да го преживят. Сега се раждат с компютър. За първи път се пробвах в илюзията, след като гледах филмче "Пет вълшебни минути с фокуси". Научих се да правя една чудесия с конец - конец се накъсваше на малки парченца и после пак ставаше цял. Нашите нямат общо с това, зъботехници са, но толкова ми угаждаха в желанието да се науча, че съм им много благодарен. Правеха ми реквизити, водеха ме на театър. Когато мистър Сенко ме покани на гости, майка и татко си взеха отпуска", спомня си Ненчо. Днес той ще забавлява децата във Варна и няма да може да бъде със сина си Момчил, но като се върне, ще се реваншира. Ненчо винаги ходи с фокуси в джоба си, защото постоянно го карат да създаде някоя илюзия.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
