- Историк твърди, че геният все пак е чувал с лявото ухо. Криел, за да научава истината
- Херберт фон Караян "редактира" "Ода на радостта", за да стане химн на ЕС
- Маестро, какво трябва да е времетраенето на един компакт-диск? - обърнали се през 1979 г. създателите на CD-то от Philips и Sony към легендарния диригент Херберт фон Караян, когото "Ню Йорк Таймс" определя като една от най-могъщите фигури на класическата музика.
- Да побира цялата Девета симфония на Бетовен, отговорил именитият музикант.
Звучи като виц, но е истина. Така и станало. Великата Девета симфония е 73 минути, а капацитетът на CD-то - към 80.
През 1981 г. лично Караян представя първото CD на публиката с думите
"грамофонната плоча на бъдещето"
И остава в историята като диригента, осъществил най-много звукозаписи на CD, издавайки почти целия си огромен репертоар. Акцент в него са немските романтици, особено Вагнер и Бетовен.
Караян е като обсебен от Бетовен. След първия си успех на сцена с "Тристан и Изолда" на Вагнер във виенската Щатсопера, Караян трайно привлича световните погледи върху себе си с единствената опера на Бетовен - "Фиделио". Поставянето й в Берлинската държавна опера през 1938 г. е истински триумф.
Именно Караян е човекът, който толкова добре познава всеки тон, написан от гениалния немски композитор, че на практика го "редактира". През 1972 година Съветът на Европа обявява "Ода на радостта", хоровата последната част от Деветата симфония на Бетовен, за свой официален химн. Но тя е дълга цели 25 минути и трудно може да се използва при държавни актове и приеми. Затова със задачата да я "съкрати", избирайки фрагмент от нея, е натоварен знаменитият Херберт фон Караян. През 1985 г. този фрагмент става химн на Европейския съюз като се използват три аранжимента - за пиано, за духов оркестър и за симфоничен оркестър. И трите са направени от Караян.
Всъщност, историята на Деветата симфония е поредното чудо в живота на Лудвиг ван Бетовен.
Епохалното произведение е на практика революционно. Защото в симфоничната творба Бетовен включва хор. Той изпълнява знаменитата поема "Ода на радостта" на Фридрих Шилер. Така симфонията, която Бетовен
пише в пълна нищета и с разклатено здраве
прозвучава на 7 май 1824 г., за да отправи към целия свят призив за мир, щастие и разбирателство между хората. Трагедията е, че композиторът не може да чуе и една нота от нея. Защото още, когато започва да я пише, е напълно глух. Така френетичните овации, с които одата и симфонията са приети, не стигат до Бетовен. Макар официално на диригентския пулт да е Михаел Умлауф, капелмайстор на театър "Кертнертор", Бетовен стои до него и също дирижира. Когато залата избухва в овации Умлауф обръща глухия Бетовен към публиката, за да види наградата за шедьовъра си. Овациите гърмят толкова дълго, че накрая се намесва полицията. Подобни продължителни приветствия може да има само за императора.
Двете крайности на махалото на съдбата бележат целия живот на гения. Тайните около него започват с раждането му. Датата така и не е ясна, знае се само, че е кръстен в Бон на 17 декември 1770 година. Затова някои от изследователите му приемат, че според обичайната традиция по онова време, е роден ден по-рано.
Лудвиг произхожда от стар фламандски музикален род от провинция Брабант. Баща му Йохан Бетовен, тенор в капелата в Бон, се жени за Мария Магдалена Кеверих, с която имат 7 деца. От тях оцеляват три момчета, едното от които и Лудвиг. Макар и придворен певец, Йохан е от хората, които опровергават 100% българската поговорка "Който пее, зло не мисли".
Завидял на купищата пари, които печели бащата на Моцарт
организирайки концерти на гениалния си син, Йохан решава да натрупа състояние по същия начин. Така детството на Лудвиг става меко казано кошмарно. От съвсем малък той започва да свири на клавесин и цигулка, като наистина проявява изключително дарование. Но Йохан е бесен, че първият концерт на малкия талант е чак на 8. Грубиян и пияница, бащата често издевателства над сина си, карайки го да свири до сутринта. Но, противно на днешните очаквания, Лудвиг не намразва музиката, а напротив - тя става негово второ аз.
На 11 години Бетовен вече е сред музикантите в придворния оркестър, а две години по-късно се проявява и като органист.
През 1792 г. Бетховен остава да живее във Виена. Там той учи при Албрехтсбергер и Салиери и завоюва първите си успехи и като изключителен пианист-импровизатор, и като композитор.
Бетовен бил тиранично взискателен към себе си. Унищожава всичко, което е написал, до 25-ата си година. Единствената му опера "Фиделио" в началото е само мъка и болка. Три пъти я преправя, като първите й две представяния са пълен провал. Непрекъснато доизкусурява, пренаписва и допълнително обработва произведенията си. Често седи над партитурите до зори. При това в стая, за която
определението безпорядък би било комплимент
- пълното му нощно гърне е под масата до пианото, върху инструмента и по партитурите има храна, дрехите и вещите му се въргалят на пода... Но улисията му прескачат вековете. Днес той е сред композиторите, чиито произведения се изпълняват най-често.
Славата за Бетовен идва рано и мощно. За разлика от мнозина творци на своето време той се препитава само и единствено от музиката си. Дава до последно частни уроци на млади девойки, които посвещава не само в тайните на музиката. Пише дори по "политическа поръчка".
В края на живота му отношението към него е като към сър Елтън Джон днес. 20 000 души, се събират на погребението му във Виена, Франц Шуберт е сред мъжете, които носят саркофага му. А дали е бил щастлив? Може би в музиката си. Бетовен така и не създава семейство. Биографите му твърдят, че легендарната му творба "Fur Elise" ("На Елиза"), написана през 1810 г., е за голямата му любов. Дълго време обаче изследователите на творчеството му спорят коя е дамата. Тайната окончателно пада през 2009 г., когато германският музиковед и специалист по творчеството на Бетовен Клаус Мартин Копиц заявява пред АФП, че това е германската певица Елизабет Рьокел, която пристигнала във Виена през 1807 или 1808 г. Тя е сестра на Йозеф Аугуст Рьокел, изиграл ролята на Флорестан във "Фиделио", дирижирана от самия композитор през 1806 г. Красавицата бързо става бисерът в ограничения кръг на Бетовен, разказва Копиц, който открил документи в архивите на катедралата Св. Стефан във Виена. Според тях всички наричали Елизабет Рьокел Елиза.
Като млад мъж Людвиг е типичният рейнски веселяк - гръмогласен, с буйна грива и пиперлив нрав. Но с годините се превръща в свадлив и своенравен старец, когото определят като чудак. Със сигурност пръст в това има болестта от младостта му - петнист тиф, която се пренася от бълхи. Заради нея Бетовен започва да оглушава още на 27 години. Нито една от огромните медни тръби, които ползва като слухов апарат обаче не му помагат. Често болката в ушите - резултат от неуспешни лечения и възпаление на вътрешното ухо, която накрая обхващала цялата му глава, била ужасяваща. Но геният притежавал т.нар. "абсолютен слух". Музиката звучала във въображението му. И независимо, че глухотата да не пречела на Бетовен да композира и свири, тя напълно съсипвала общуването му. За да "разговаря", геният вечно носел на врата си тетрадка. До нас са стигнали 139 бележника, но колко са били всъщност, не е ясно. Защото секретарят на Бетовен Антон Шиндлер ги присвоява и добавя в тях въображаеми разговори с композитора, за да изтъкне ролята си в живота му. През 1846 г. Шиндлер ги продава на Берлинската кралска библиотека. Издавани са и в Германия, и във Франция.
В тези тетрадки има всичко - от разговори за слугите, до стриди и доставки на вино. В края на живота си композиторът е пиел доста - по 3 бутилки на ден. Но "разговорните тетрадки" разкриват на света и един различен от свадливия гений Бетовен - ерудит, който обсъжда автори от Омир, Плутарх и Платон до Шекспир, Русо, Гьоте и Кант. Техният свят му е разкрит още много рано от един от първите учители на гения - Кристиян Готлиб Нефе. Той вкарва Бетовен в тайното общество на илюминатите, които са двигателят на Просвещението в Европа.
Именно тези тетрадки слагат и последната нота от мистериите около Бетовен. Изучавайки ги, през февруари 2020 г. музикалният историк Теодор Албрехт сензационно обяви, че Лудвиг ван Бетовен не е бил напълно глух, когато е писал "Симфония Х 9". Албрехт открил поне 23 препратки, които потвърждават, че Бетовен е чувал с лявото си ухо почти до последните си дни. Дали обаче геният е страдал или се е забавлявал, научавайки какво всъщност говорят хората около него и за него, уви, никога няма да разберем.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
