Проф.Николай Овчаров
В българското общество отколе всеки задължително разбира от две неща - от футбол и от история. Днешното време е прекрасна илюстрация на този извод. Фалирали банкери търсят произхода на прабългарите, икономисти изясняват култа към бог Тангра, журналисти правят "научни" експедиции из Средна Азия. Форумите са пълни с мнения на лаици и оплюване на историци с 40-годишен стаж. На фона на всичко това в поредицата си за известни археолози искам да разкажа за един класически случай отпреди 30 години - т.нар. афера с гроба на Левски.
Главно действащо лице в тази история е иначе големият български писател Николай Хайтов. Неговият живот е бурен и пълен с превратности. Роден е на 15 септември 1919 г. в родопското село Яворово в бедно семейство. Учи там, а после отива в Пловдив, за да постъпи в гимназията. Липсата на средства обаче го праща като чирак в магазин, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери. Все пак Хайтов завършва гимназия и заминава за София. Там следва лесовъдство и поема из планините. Тогава се случва събитие, променило изцяло неговия живот. Като лесовъд в Рила, той разрешава на селяните да използват нападналите дървета. Това му донася дисциплинарно уволнение и дори присъда, която обаче не влиза в сила. Тогава Хайтов започва да пише очерци и неговият литературен талант веднага е забелязан. Изключително продуктивен, през живота си пише 10 пиеси и 800 статии.
Тиражът на книгите му нахвърля 4 млн екземпляра.
Оценката на творчеството на Хайтов е доста противоречива. Някои произведения като "Диви разкази" са признати за шедьовър. Над други пък тегне сянката на обвинението в плагиатство. Макар да има доста "черни" точки в миналото си, през 60-80-те години на миналия век той се сближава с властта. Не случайно е секретар на всемогъщия Съюз на писателите и получава престижната в онези времена Димитровска награда. Апогеят на Хайтов идва след 10 ноември 1989 г., когато в размирните години успява да приеме дисидентска поза. Става академик и оглавява Съюза на писателите, което довежда до разцеплението му.
Хайтов изпитва неудържимо желание да се меси в научните дела. През 80-те години той в редица статии и книгата си "Вълшебното огледало" громи най-изтъкнати български филолози като проф. Мирослав Янакиев, проф. Никола Георгиев, проф. Михаил Виденов. С неговата едностранчива и некомпетентна оценка в езиковото обучение са създадени проблеми, непреодолени до днес. Но всичко това е нищо в сравнение с намесата на писателя в археологията и историята.
По същото време на езиковия спор Николай Хайтов възражда една отхвърлена от науката теория относно гроба на най-великия българин - Васил Левски. С присъщия си плам той се хвърля да доказва тезата, че след обесването на 18 февруари 1873 г. тялото е изровено от родолюбиви българи и после препогребано в олтара на малкия храм "Св. Петка Самарджийска" в центъра на София. За тази цел е набеден един от скелетите от некропола от V-VI в., открити при направените от археолога Стамен Михайлов разкопки през 50-те години.
Започнал спора вероятно с патриотични подбуди, Хайтов скоро го превръща в атака срещу цялата археологическа наука. А ситуацията е пределно ясна. Въпросният скелет под ╒ 95 е разкрит под апсидата на храма. Съвсем ясно се вижда как основите унищожават цялата му долна част. Ситуацията добре се долавя на една от запазените снимки. На езика на археологията това означава само едно - църквата е построена по-късно от момента на полагането в земята на покойника от гроб ╒ 95. Не става ясно и защо е избран точно този индивид при положение, че в апсидата
има още два скелета от същия късноантичен некропол.
Хайтов обаче не се предава пред неоспоримите факти. С помощта на различни "експерти" той се опитва да докаже, че в основата на зида е изкопана дупка, в която е напъхано тялото на мъртвеца. Никога не се разбират причините за подобно действие. Сменят се няколко версии, за да се достигне до нелепата идея, че хората още тогава смятат Левски за светец, поради което слагат тялото в олтара като свети мощи. Нещо недопустимо от канонична гледна точка. Да не говорим за експертизата на антрополога д-р Боев за възрастта на погребания. Той е категоричен, че човекът е бил на повече от 50 години, докато Левски умира на 36!
Зад археолозите застават учени като проф. Николай Генчев, акад. Илчо Димитров, акад. Христо Христов, акад. Константин Косев. Използвайки връзките си с властта, Николай Хайтов успява да наложи отчасти волята си. Това става след злополучна тридневна дискусия в БАН, водена от единствения историк на обратна позиция и личен приятел на писателя - акад. Николай Тодоров. Оттогава дебатите се подновяват няколко пъти, вследствие на което Софийският общински съвет ту нарежда слагането на паметна плоча, ту - нейното премахване. Последното решение е ╒ 314 от 2011 г., където е намерен "пилатовски" изход - на плочата да
пише, че гроба е там "...според народната памет".
Наследниците на Хайтов обаче нарушават решението на СОС и самоволно добавят "...и според научни данни".
До смъртта си на 30 юни 2002 г. Николай Хайтов издава цели 7 книги в чудовищния тираж от 200 000 екземпляра. При тоталитаризма на учените практически не се дава думата. Ето че в 2013 г. най-сетне се появява книгата "Науката срещу агресивното невежество. Погребан ли е Апостола на свободата в черквата "Св. Петка Самарджийска". В 350 с. са събрани доводите на археолози и историци по аферата с гроба на Левски. Нека всеки сам да си направи изводите.
Безпартийният комунист Хайтов
При тоталитаризма битува понятието "безпартиен комунист". Тези хора са особено ценени, защото легитимират партията зад "Желязната стена". Те могат да вършат неща, които партийците не си позволяват. За това говорят самите думи на Хайтов, когато по негово внушение са уволнени редакторите на един вестник, обвинил го директно в плагиатство. В писмо до Окръжния комитет на БКП в Пловдив, той се определя: "Не съм член на БКП, но съм комунист!"
Новото предложение за гроба на Левски
Сведения за "препогребването" на Левски се появяват чак през 30-те години на ХХ в. В тях обаче се говори, че тялото му е заровено не в "Св. Петка Самарджийска, а в "Стара Св. Петка", намираща се и днес под Софийската митрополия. Като археолог аз съм готов да проверя чрез разкопки и това сведение.
