Художничката Долорес Здравкова, известна и с впечатляващата си кариера в академичното гребане, предизвика интереса сред ценителите на изобразителното изкуство с експозиция в софийската галерия „Гешов“ под мотото „Родство по избор“. Дамата от 30 години живее и работи в Испания, а нейни картини са притежание на галерии и частни колекции из Европа. С творбите, показани в София, Здравкова пресъздава усещания и чувства, придобили форма и цвят в оригиналната й абстрактна живопис . Ето какво сподели още Долорес Здравкова-Лола за „Стандарт“.
- Госпожо Здравкова, правила сте изложби в Испания, Португалия, Япония, Русия... Защо сега решихте да покажете ваши картини в София?
- Изложбата е възможност, която идва сега в моя живот - идея, която реализирам след дълги години. Отдавна имах желание, но поради обстоятелствата най-накрая успях да представя експозицията си в галерия „Гешов“. С картините си търся духа на нашите преживявания и цветови усещания – това е новата ми посока от последните години и първа стъпка в срещата ми с родната публика. Това са абстрактни произведения с малко фигуративно присъствие.
- Мотото на изложбата е „Родства по избор“ – така се казва един от романите на Гьоте, как свързвате картините си с него?
- Това е особен вид откровение. „Родство по избор“ е велико произведение на Гьоте, с което отъждествявам голяма част от моята лична философия за нещата от живота. Знае се, че всеки от нас има физическо родство, с което се движи в живота си, но родство по избор е онова, което свързва всеки с неговата духовна страна и тя всъщност е привилегия. Свързваме тази принадлежност с избора си както на нашите лични връзки, така и с нашето светоусещане. „Родство по избор“ е непрекъснато търсене и стремеж да се щастлив, да си влюбен и да обичаш. Както героите на Гьоте в това прекрасно произведение, така и аз се опитвам да пренеса в живота си част от тази философия. Тя е много ценна, истинска и е начин да съществуваш правилно.
- Какви са другите акценти в творческото ви кредо?
- И в творческото, и в житейското кредо най-важното е да бъдеш честен към себе си и към другите. Никога да не се самозалъгваш или да принизяваш нещата от живота, който е огромно състезание, в което целта трябва да е много висока. Почтеността към хората, към всичко, което се създава в живота, е осмислената перспектива в работите ми. И аз като всеки артист, който се обръща назад, виждам, че творчеството ми е претърпяло сериозна метаморфоза. Първите ми стъпки бяха в изискванията на класиката, но постепенно с годините все повече проявявах интерес и принадлежност към по-модерните течения на изобразителното изкуство. Сега съм убедена, че абстракцията ми дава свободата.
- Първата ви изложба е била в Москва по време на Олимпиадата през 1980 г., в която сте участвала и имате престижно постижение в академичното гребане. Как съчетавахте гребането с рисуването?
- Рисуването беше потребност през годините на моята младост. Израснах в много интелектуална среда, но това ежедневие не ми струваше усилия. Не бих казала, че спортът ме е ощетил - беше друга пътека, по която тръгна животът ми. Включих се в изложбата на Олимпиадата заедно със състезатели от най-различни спортове. Самите олимпийски игри в Москва бяха от върховите моменти в моята спортна кариера. Ние, българите, завоювахме бронзови медали. Беше епично състезание, страхотна история! Спортът е много важна клетка от живота ми - научи ме на хиляди неща, които се превърнаха в стабилни черти на моя характер. И най-важното - да бъда много постоянна и никога да не се предавам.
- Кои награди цените най-много?
- Наградата на Олимпийските игри в Москва бе особено ценна. За мен тя е епична, тъй като нашето състезание на финалната регата се оказа много проблематично. До последните сто и десет метра екипът ни водеше убедително. След това се случи драма - една от моите партньорки припадна в лодката и ние от първи станахме трети. Тези стотина метра бяха като сто хиляди километра, които трябваше да се изминат от трима души, достигнали предела на усилията си. Но все пак успяхме да го направим и затова този медал е най-ценният – защото е много изстрадан. Сред останалите е световната ми титла в Нова Зеландия - в земята на маорите на езерото Карапиро. Другото голямо състезание бе в Блед, където също беше много, много трудно. Въобще в гребането всичко е трудно. Аз се състезавах в академично гребане на четворка скул.
- Какво рисувате сега?
- Картините означават много неща. Но в зависимост от това кой как ги гледа, казват едно или друго. В последните ми работи има комбинации между биоструктури, които силно ме вълнуват, защото са изключително интересни и съвършени в геометрията на формите и са неизчерпаем източник на вдъхновение. Те са полъх от нашето безсмъртие. Отварят ни перспектива да виждаме нещата по много различен начин. Когато надникнеш в жива клетва, се удивляваш колко много тя прилича на снимка от космоса. Сега подготвям картини за следващата си изложба, в която човекът ще участва повече. Той е ос, в която се въртят много неща. Човекът винаги ще е протагонист на произведенията на изкуството, били те абстрактни или класически. Моят човек, който представих в изложбата в „Гешов“, е в две картини, които са противоположни по съдържание и идея. Едната изобразява човешката упоритост и непреклонност, въпреки трудностите за издигане нагоре. А другата е на тема за предателството, за тъмната страна в човешката природа.
- Вашият съпруг Николай Здравков беше известен спортист и национален треньор на България по гребане през 70-е и 80-те години. Освен Вашите спортни постижения, ценеше ли успехите Ви в рисуването?
- Моят съпруг беше много специална личност. Той се разви в познанията си за изобразителните изкуства около мен. Имаше желание да разбере какво правя, а беше и първият ми оценител. Когато нещо му харесваше, казваше: „Ей, аз досега не съм те познавал“. Друг път, когато нещо от моята работа не го убеждаваше, откровено отбелязваше, че ми липсва „финалната права“. Имаше разни форми на така наречената негова критика, която аз се научих да ценя. Много силно ме подкрепяше, когато започнах да показвам картини в Испания, защото работата там е трудна. Колкото една страна е по-голяма, толкова повече възможности създава, но и талкова повече усилия се изискват и повече неща трябва да преодоляваш. Това беше удовлетворение за неговата последна фаза в нашия общ живот, която всъщност започна, когато постигнахме в Испания.
- От 29 години живеете в Испания...
- Вижте, аз не съм избрала Испания. Така се случиха нещата. Това бе работен проект, който се осъществи. Но Испания ми даде много неща – даде ми възможност да изучавам изобразително изкуство, както и свобода да съм по-уверена в нещата, които правя, и да ги правя както искам, да не се съобразявам с никакви ограничения и да не се ориентирам по тази или онази модна линия. Всички знаем, че и в изкуството има мода. В Испания успях да отделям повече време на моето изкуство – тя ми даде условия това изкуство да се реализира. Така Испания се оказа моя втора родина. Сега ситуацията е смущаваща. Започваме като че ли да живеем в тъмна епоха и това плаши много хора, които не могат да се адаптират или да намерят себе си. Мисля, че хората, които наистина творят и създават изкуство в това време, са изключително важни. Когато хората са притеснени, свободата им в много аспекти е ограничена, те не трябва да губят своята духовност. Кой по-добре от изкуството може да ни покаже, че духът на всеки от нас трябва да се съхрани с цената на всичко и че трябва да намерим начин да продължим да се радваме на живота, да ценим това, което сме имали и това, за което заслужава да се борим за него. Интелектуалният и артистичен тръст на една държава е най-доброто, което тя може да представи на света. В изкуството ти не се състезаваш само със себе си, а с всички останали по света.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
