„Наум Шопов. Бележки от един живот“ е книгата за великия актьор под редакторството на Георги Тошев, която се появява в допълнен вариант за 90 години от рождението на главния герой. Юбилеят на титана в театъра и киното, който отдавна е в рая, ще бъде почетена и с прожекции на филма „Личен разговор”, чийто автор отново е Георги Тошев. Освен че показва последните месеци на актьора, запечатва сбъдването на негова мечта: Наум Шопов от юношеските си години е почитател на джаз музиката и последния концерт на живо, който успява да посети, е този на Дюк Елингтън Оркестра в Пловдив. А за писането на книгата първо отказва поканата на Георги Тошев. Но преди десетилетие, на прага на своите 80 и изправял се вече веднъж пред смъртта, актьорът узрява за тази идея и чрез зет си, художника Кольо Карамфилов, се свързва отново с журналиста с думите: „Време е! По-добре аз да разкажа сега, отколкото другите да лъжат, след като вече няма да ме има“. Всички текстове в книгата са буквално последните думи и послания, записани в болничната стая. В нея са и фрагменти от недовършената пиеса „Билборд” на Лиза Шопова - актриса, драматург и режисьор - вдъхновена от баща й, както и спомен от Асен Мутафчиев - актьор и внук на Наум Шопов. Особено ценен е текстът от руски критик със заглавие „Наум – между Габен и Оливие”, публикуван в том от поредицата „Актьори на световното кино”, която се разпространява в бившия СССР в периода 1964–1980. „Българското кино дълго не забелязваше Наум Шопов. Въпреки че в театъра той вече беше изиграл роли, превърнали се в събития за сезона, а критиците бяха написали не една статия, отчитайки своеобразието на неговия талант, кинорежисьорите години наред канеха актьора за съвсем малки роли - иначе казано, за епизодични...“
Ето и откъси от елегантното издание на „Книгомания“, което пълни душата с размисли и мъдрости на един от най-изключителните артисти на България за всички времена.
...
„Добре се чувствам в театъра. Това е моят първи дом. Може и да звучи сладникаво, но аз наистина съм се родил в него. Живели сме там. Родителите ми не са имали квартира. Били са бедни. Живеели в театъра, в гримьорната. Майка ми бе актриса – Мара Шопова. Баща ми, Христо Шопов, беше директор на театъра, чиновник в читалището. Случило се така, че ме поканили да дойда на този свят в театъра. Малко… как да кажа, неочаквано.“
...“Не съм гневен заради това, което съм преживял. С гняв не можеш да се противопоставиш... Гневът не е средство. Средството е да издържиш. Да работиш колкото се може повече за себе си и върху себе си.“
...
„Срамувам се да говоря за себе си съвсем искрено, защото не всичко в мен е чиста вода. Има много мътилка, която трябва да преодолявам, но всеки човек я има. И е длъжен да я прекара през филтъра си, преди тя да излезе през очите и езика му.“
... „Аз съм на 80 години и все още играя в театъра. Какво друго е това освен благословия. Благодарен съм, че толкова дълго време се задържах на сцената. Това е дар, дар от Бога… Мисля спокойно за живота, който съм имал. Харесва ми. С всичките му трудности по пътя! Дори да не беше моята болест, знам, че един ден ще трябва да сляза от сцената. Дано бъде по-късно! Господи! Аз съм се появил на тази сцена. И все някога ще сляза от нея. Ще помоля да не отварят капака на ковчега ми. Слагат артистите във фоайето и хората минават, за да им се поклонят. Сигурно и с мен един ден ще стане така. Много обичам репликата на Фирс от финала на „Вишнева градина“: „Мина си животът. Сякаш не съм живял. Силици си нямаш вече. Нищо не ти остана. Нищо. Загубеняк...“ И Фирс пада и умира на сцената. Оказва се, че е заключен. Другите са заминали. Забравили са го...“.
...„Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Той ме спаси от собствените ми демони. От всичко около мен, което сякаш искаше да ме провали, да ме разсипе, да ме накара да се изгубя по пътя. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това трябва да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има театър. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът трябва да бъде нужен на хората. Те трябва да отиват в него, за да открият частица от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им го даде. Нищо друго. И затова казвам, че театърът е Бог. Той ме спаси. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е то. Станах човек благодарение на него“.
...“Не съм имал истински приятели. Пазя се от приятелството. Страхувам се от приятелството. Ще се опитам да обясня защо. Ние бяхме петима неразделни приятели в Стара Загора, където съм роден. Бяхме и съученици, и приятели. Заедно изживявахме първите сексуални усещания и първите любови. Бях влюбен безумно в едно момиче, Виолета се казваше. И един от моите приятели на един жур (така викахме на днешните купони) я извел някъде настрана, качил я на друг етаж и я взел, т.е. любили са се. Няколко дни след това той ми се похвали. Това беше срив за мен. Категоричен срив. Огромно огорчение, което продължавам да нося в себе си. Тогава разбрах, че във всеки човек има нещо подло. И ако не успееш да я смачкаш тази мъничка много любопитна подлост, ако й позволиш да пръкне между взаимоотношенията на истинското приятелство, ти не си човек. Ти не можеш да носиш кръста на приятелството. Тогава се срина нещо в мен. И аз повече никога не допуснах до себе си хора, от които се страхувах, че отново ще ме излъжат в приятелството“.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
