Клаудия Кардинале и великите плейбои

Точно преди десет години Клаудия Кардинале гостува в София. Великата дама, която преди броени часове си отиде на 87, тогава очарова с интелект, истории и естественост – като всяка автентична световна знаменитост, за които насладата от живота и общуването е над снобизма и суетата. Актрисата, завинаги оставаща в аналиите на седмото изкуство със своите над 140 роли, в началото на октомври 2015-а дойде у нас за премиерата на филма "Имало едно време един уестърн" на документалиста Борис Десподов. Той открива в интернет селището в пустинята Табернас в Южна Испания, където култови режисьори снимат филмите си, чийто екшън се случва в Америка, и е безкрайно щастлив, когато Клаудия Кардинале казва „да“ на необикновения проект, абсолютно обяснение в любов към киното. Тъкмо в пустинята Табернас през 70-те тя е пред камерите на "Имало едно време на Запад" на Серджо Леоне.

„Бях влюбена на младини в пустинята, исках да остана там, да живея на воля и да преподавам. Разбира се, това беше абсурдно. Защото в Сахара има само камили“, разказа родената в Тунис Кардинале пред журналисти. И продължи: „Лесно работех с най-големите в киното. Никога не съм имала проблеми с нито един от тях. Нито пък съм се страхувала. Не е имало защо. А и рожденото ми име е Кло - както за момче, така и за момиче. Затова съм мъжкарана. Примерно "Фицкаралдо" е може би най-голямото приключение в кариерата ми. Още не бяхме започнали, когато стана ясно, че няма какво да ядем. Джейсън Робардс направо полудя. Качи се върху дърво и започна да крещи: "Донесете ми стек по нюйоркски". После Джейсън се разболя от дизентерия. Дойде Клаус Кински. Индианците, сред които снимахме, поискаха да го изядат. Режисьорът Вернер Херцог ги помоли: "Изчакайте, докато приключим работа".

Ето и отговорите, които Кардинале даде на „Стандарт“ и други медии.

- До каква степен ревнуваха от вас жените на партньорите ви в киното?

- Единственият проблем, когато снимахме "Имало едно време на Запад", се появи покрай любовната сцена с Хенри Фонда. Съпругата му стоеше точно до камерата, насочена към нас, и ме гледаше злобно.

- Често ли се чувате с Ален Делон по телефона?

- Звъни и ми казва: "Чао, аз съм Танкреди", а аз му отговарям: "Чао, аз съм Анджелика". /Имената на героите им от "Гепардът". Клаудия е жената, с която вечният секссимвол споделя много - дори мислите си за самоубийство./

- Той ли се целува по-добре или Марчело Мастрояни?

- Когато започвахме "Гепардът", Лукино Висконти ми поръча: "Искам да видя езика ти, докато се целувате". Но не го направих. С Ален вероятно можехме да имаме любовна история, но се превърнахме в митична двойка. А Марчело цял живот флиртуваше с мен. Но никога не му се дадох. Просто оставях мъжете да ме обожават.

- Как се живееше в условията на конкуренция между фаталните хубавици в киното?

- Със София Лорен имах проблем. На всеки коктейл или прием тя подхвърляше: "Ти влез първа, аз - след теб. Защото съм по-важна". След време ми се извини и ме нарече "моята по-малка сестра". Бриджит Бардо беше най-красивата. Бяхме ББ срещу СС, блондинката срещу брюнетката. Когато снимахме "Петролотърсачките", папараците ни следваха по петите денонощно. Те бяха сигурни, че ще се сбием. Ние обаче се разбирахме много добре. По-късно Бриджит ми изпрати прекрасни писма и каубойският си пистолет от нашия филм.

- Снимахте с великия Мануел де Оливейра, когато той беше на 102.

- Беше все така невероятен, изумителен, с отлична памет. След всяка сцена ме целуваше по устните. Съпругата му беше на 99. Веднъж тя ми каза: "Ти си любимата ми актриса - израснала съм с твоите филми. Гледам ги, откакто навърших 4". А аз тогава не съм била родена.

- Каква е тайната на вечната ви усмивка?

- Позитивен човек съм. Всичко ми е наред. Много съм добре. Мога да се потапям в различни животи. Никога не скучая. Аз съм зодия Овен - като повечето актьори.

- Как се спасявате от професионалната шизофрения вечно да сте някоя друга?

- Важното е да си друг само на екрана. Когато приключа, отново ставам Клаудия. Трябва да си много силен, за да не изгубиш своята самоличност и идентичност.

- Какво е най-характерно за вас?

- Свободата. Никога не съм се омъжвала, за да запазя независимостта си. Винаги съм се борила за каузите на жените - през 60-те години това означаваше правото на развод, на аборт.

- Често ли ходите в Тунис?

- Обичам да се връщам там. Той остава моята родина - след него са Италия и Франция.