Ириней Константинов: Страшен инат съм

Не се вглеждам в годините, дори не помня рождените дни на приятелите ми, признава прочутият актьор

Ириней Константинов: Страшен инат съм | StandartNews.com

Ириней Константинов, който от близо половин век блести на сцената и на екрана, на 23 март празнува 70 с „Развратникът“ – поредна коронна роля в блестящата му кариера. Шефът на театър „София“ е избрал да бъде философът Дени Дидро в пиесата на Ерик Еманюел Шмит без всякакви аналогии със заглавието. Не е тайна за никого, че той от доста петилетки насам дели живота си с единствена муза – красивата и винаги до него художничка Анна Мария. Двамата се радват заедно на дъщерите си и на внуците си – Вивиан на Ириней  и Филип на Анна Мария.  

- Ириней, прочут театрал и кинаджия като вас, че и директор на водеща столична трупа, помага ли на жена си вкъщи?
- О, да. Обичам да мия чинии – затова не купуваме и машина. Обичам да чувствам как стават по-чисти, харесва ми да скърцат в ръцете ми, а после да ги подредя красиво. Удоволствие е, когато виждаш веднага ефекта от труда си. Е, има и един подсъзнателен нюанс – 

Ани понякога ги чупи

Обаче не готвя. Дъщеря ми беше някъде на 15, когато майка й замина и аз трябваше да се грижа за изхранването. И направих ориз в тенджера под налягане – стана като лепило. Но убедих Екатерина, че е страшно вкусно и тя никога няма да го забрави. Е, и яйца мога да забъркам, разбира се. Но готвенето е най-непонятното действие, ако аз трябва да го извършвам – не ми харесва, нямам отношение, дразня се. Струва ми се, че е губене на време –предпочитам да остана гладен. Затова пък с чистенето нямам проблем – в къщи има доста пространство и не ми е неприятно да го поддържам. С Ани сме си разделили задълженията – тя е по интериора, а аз й асистирам. Но дворът е изцяло мой ангажимент. Работата е доста  – от метенето на листата до връзването на клоните на вечнозелените дървета, за да не се чупят от снега. Овързал съм и магнолията, горд съм, че я имам – тя е храстовидна и голяма,  както и туите на улицата пред нас.   
- Споделяте ли опит по темата с най-добрия градинар между актьорите Владо Пенев?
- Все се каня да си поговорим  и все не ми стига времето. Голяма наслада е сам да си аранжираш растенията, да си подредиш алпинеумите. Навремето един мой чичо - съпругът на сестрата на баща ми – вечно подрязваше розите, облечен в работен гащиризон. Те живееха на върха на квартал „Редута“ в много романтична къща, която ми приличаше на тайнствен замък, а около нея беше пълно с цветя.   
- Една от необузданите жени в „Развратникът“ иска да рисува вашия герой – при това гол. Вие от десетилетия сте дует с художничка – някога бил ли сте нейн модел?  
- Не. Анна Мария никога не ми е предлагала да й позирам – а е имала доста възможности, гол или облечен. Тя все пак е графичен дизайнер – може би ако бях книга, щеше да ме оформи по-добре, да придаде още смисъл към затворенето между кориците. 
- От колко години вече сте заедно?
- Тя все ми казва, че са много. То не е за смятане. Някъде от 80-те, та и до днес. Не съм човек, който се интересува от годините – не им обръщам внимание. Аз съм от хората, които забравят рождените дати дори на близки приятели. Но това не е несериозно отношение, а черта от характера.
- Анна-Мария как се появи в живота ви?
- Запознахме се на някакъв купон. Беше през есента. Тя тъкмо се беше завърнала от Америка след смъртта на баща си. Един ден карах шкодата си по „Васил Левски“ и я видях точно на кръстовището пред Университета – с голяма папка в ръце. Отиваше на комисия в съюза на художниците. Спрях на светофара, отворих вратата и се развиках през цялата улица: 

Обади ми сеее

Тя пък взе, че се обади и още си говорим. Оттогава не сме се разделяли. 
- С коя гадна изява на Овена се борите открай време?
- Ами избухвам, карам се, разправям се, а след това съжалявам и се извинявам. Инатът ми е голям. Анализирам поведението си и когато ми е удобно, го отдавам на зодията. Запознати със знаците казват: Това само Овен като теб може да го направи.  Понякога съм твърде директен. 
- Вероятно обичате и да контролите всичко...
- Вкъщи контролът отдавна е изтръгнат от ръцете ми. Но в театъра – да, държа всичко да минава през мен. В началото това ми даваше спокойствие, но вече ме натоварва и гледам да разхвърлям работата. Но да знаеш всеки момент къде какво става, е от голямо значение. Това също е черта от характера. 
- Карате ли се с режисьорите?
- Случвало се е. Хубавото в театъра е, че можеш да спориш с човека отсреща. Но пак е въпрос на възпитание. Не че не съм имал скандали. Не че преди доста години не изгоних режисьор по време на репетиции и се вдигна голям шум из медиите. 

Търпението невинаги е мое качество

В киното е друго – там казват на актьора какъв трябва да бъде, какво да играе и край, няма мърдане. Особено във високо професионалното кино, каквото е американското – иска се основно да присъстваш красиво и талантливо. 
- Броите ли в колко европейски и холивудски продукции сте участвал?
- Много са. Имаше години, в които ме викаха доста често, въпреки че разчитам повече на френския, отколкото на английския. Най-голямото ми удовлетворение беше участието ми в „Октопод“ – беше в периода след Микеле Плачидо.  С него се срещнахме по-късно в друг филм в София. Имаше ново гадже и непрекъснато беше с телефона в почивките. И докато наблюдавах изражението на лицето му по време на разговорите, разбирах дали тя го ядосва или го радва. 
- Докато работехте с всички тези кинаджии, разбрахте ли в какво няма да настигнем западноевропейците?
- Като талант ги стигаме, но в отношението към актьора – не. При тях то е като към свещена крава - имаш каравана, обедна почивка, качествено обслужване. Но и никога няма да забравя какво се случи в една френска продукция. В нея участвахме доста голяма група българи - един ден натам, втори ден насам, караха ни, връщаха ни, някакъв скапан кетъринг, общо взето почти нищо не правехме, само ни размотаваха. После се оказа, че трябва и да преснимаме много от сцените. Режисьор беше синът на продуцента и явно не му пукаше как харчи парите на баща си. До момента, в който един от колегите французи с главна роля не помоли всички да останем след работа - и дръпна невероятна реч: за това, че никой няма право да се отнася с артиста по този начин, че никой няма право да ни губи времето, че никой няма право да ни храни с боклуци. И че ако българските колеги все още не са наясно с тези неща, то те, французите, трябва да им бъдат за пример. И ние започнахме да се споглеждаме – Кольо Бинев, Иван Иванов, аз...И си дадохме сметка, че никой от нас не би го направил. 
- А поне осъзнахте ли защо?
- Всички се измъкнахме с това „Ами защото те са французи, те са вдигнали революция, те са поискали свобода, равенство и братство, те имат традиции.“ Веднъж се почувствах неудобно и пред американците. Връщахме се от снимки на „The Way back“ на Питър Уиър. В колата бяхме с Ед Харис, който отиваше да гледа нещо на Пинтър в Армията. Минавахме по булеварда покрай театъра и понеже вече беше станало дума какво още работя, исках да му покажа театър „София“. Обръщам се към парка и гледам -тъмно, черна дупка, нищо се не вижда. Мрачно, пусто, в парка не свети и една крушка, жив човек няма. Толкова неудобно се почувствах! Беше зимата. Никога няма да го забравя. Върви обяснявай: „Ама лятото всичко е  зелено, ама театърът е като бяла красива къща...“ После веднага извиках фирма, която направи осветление на сградата – и тя изведнъж се извиси, започна да изглежда като кораб, да присъства по различен начин.  Стана красиво, но 

пред Ед Харис се изложих

    
- Общувахте ли си по-късно с него?
- Бях при дъщеря ми в Лондон, когато видях на афиш, че играе в един от тамошните театри в пиеса, в която и аз бях играл. Поисках да го видя, но точно тази седмица беше заминал за Франция и се разминахме. 
- Чужденците изненадват ли се, когато разбират, че сте и директор на театър?
- Доста. Звучи им безкрайно сериозно.
- Самият вие някога виждал ли сте се в ролята на най-големия шеф? 
- Не, разбира се. Артистът е свободен човек – сам разпределя енергията си между репетиции, представления и всичко останало. Никога не съм се виждал, както се казва, на бюро. Никога не съм си представял, че години наред мога да ставам всяка сутрин в едно и също време, да паля колата и да пристигам в театъра. Затова в началото не влязох в нито един спектакъл. Исках да се концентрирам в така наречената администрация. Но взех да усещам как това започва да ме отдалечава от професията все повече и повече, да чувствам как започвам да губя форма, да губя връзка с колегите си на сцената. И започнах полека – от камерната сцена в „Как се научих да кормувам“. След време влязох в „Коварство и любов“, но гледам да не прекалявам. Репетирахме „Развратникът“ по два пъти на ден, а в малкото свободно за другите време аз трябваше да чета и подписвам документи, да изслушвам всеки, който чака пред кабинета ми. 

Направо да полудееш

Не се оплаквам, просто споделям. 
- Простата сметка показва, че вие сте доста консервативен – след Академията отивате по разпределение във Варна, после – в „Сълза и смях“, а след това – в Театър „София“...  
- Надежда Сейкова и Николай Колев бяха правили спектакъл във Варна и те ме поканиха в „Сълза и смях“. Точно тогава театърът започна да върви нагоре. Вече бях  разбрал, че по „Раковска“ съществува цикличност –„опашките“ се местеха: пред Армията, пред „Сълза и смях“, пред Сатирата...   Първата ми роля беше в „Любов под брястовете“, после дойде „Полет над кукувиче гнездо“, успехът беше огромен. Но направихме „1000 метра над морето“ на Петър Маринков и цензорите си въобразиха, че Тодор Живков и политбюро ще се познаят в лова, в мерцедесите и всичко останало в пиесата. И още на закритото въртене преди премиерата салонът щеше да се пръсне по шевовете, защото вече се беше разчуло, че ще свалят спектакъла. Стойчо Мазгалов тичаше постоянно между театъра и ЦК и се връщаше все по-отчаян и по-отчаян. Свалиха постановката и всичко тръгна надолу. С любов си спомням времето в „Сълзата“ – много добре ме приеха, страхотни колеги. После с Коста Цонев гостувахме в шуменския театър в „Както ви харесва“. През тия дълги пътувания Коста, светла му памет, все ме навиваше: „Абе, ела при нас“. И когато стана ясно, че в „Сълзата“ нещата не вървят на добре, се обадих на Коста. Той ме доведе тук, остави ме ето на тази врата, през която каза на Кольо Георгиев- тогавашния директор, който седеше ето на това бюро: „Водя Ириней, разберете се“. От 1985-а и досега. 
- Какъв е кодът на актьорския успех, на съхранението през годините?
- Късметът. Може да те въздигне, но може и да те срине. Трудолюбието. И реалната оценка за себе си. Не крия, че съм късметлия, но не липсват и моменти, в които съм се разминал с различни възможности.         
- Родителите ви бяха ли изненадани, когато решихте да кандидатствате във ВИТИЗ?
- Баща ми много искаше да бъда адвокат като него. Затова 

кандидатствах и право

Но сцената вече ме беше изкушила, докато две години обикалях с ансамбъла на трудовите войски. Усетих удоволствието от срещите с публиката. Веднага разбрах, че е адски приятно, но без да си давам сметка колко трудно ще бъде всичко това. Мисля, че на баща ми все пак му остана една мъка от моя избор. Но никога не ме е спирал, никога не ми е пречел. Просто не гледаше сериозно на моята работа, докато не започнаха да ми се случват нещата. С майка ми идваха във Варна да ме гледат – вече бях играл няколко сериозни, играех княз Мишкин… получих и награда. През 77-а се прибрах в София, вече имах три-четири филма зад гърба си. Това го успокои, но малко по-късно почина – точно репетирах в „Любов под брястовете“.
- Кога се усетихте като мъж, който държи съдбата в ръцете си?
- Още в поделението в Бухово, където ме изпратиха по политически причини. Още първата вечер имах челен сблъсък с циганите. Тъкмо отивах да си мия зъбите преди лягане, когато от пееща нещо ориенталско група ме привикаха. Един, който друсаше кючек, се възмути от това как гледам забавата на старите войници. После стана тя, каквато стана. Но разбрах, че от оплаквания полза няма и че трябва да се справям сам. Ако ще наказваш някого, наказвай го без да хленчиш. Въпреки че не съм нито злопаметен, нито отмъстителен. Но до такава степен ми беше писнало, че една вечер се прибрах пеша от Бухово до нас. Баща ми се ужаси и веднага ми каза: "Тръгвай обратно, че ако те хванат, те чака военен съд". Не помня как съм се  върнал обратно. През всичко минах в казармата – 

правил съм тухли зад НДК

копал съм дупката, в която построиха завод „Витоша“ на „Черни връх“... И като юноша винаги съм работил – дори като общ бачкатор на полето с миногеоложка група в планината. 
- Не сте се държал като буржоазно дете...
- Боже, Господи, каква ти буржоазия – бяхме притиснати до стената, разполагахме с минимално пространство, в което едвам да взимаме въздух. Но днес гледам на всичко това през романтична призма. Това са били уроците ми. Не съжалявам за нищо. 
- Как е внучката ви Вивиан?
- Тя е в пети клас и тези дни за първи път се отдели от родителите си, за да отиде с класа на пътешествие.               

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай