Събота,

Елтън Джон: С Род Стюарт сме царе на номерата

От: Агенция Стандарт -
100
Елтън Джон: С Род Стюарт сме царе на номерата
A
A
A

Иска се кураж и мъжество, за да напишеш автобиография, в която да не спестиш нито една истина за себе си. Всичките ти успехи и всичките ти провали, всичките ти безобразия и всичките ти обикновени глупости. Но това, което прави автобиографията на Елтън Джон още по-неустоимо четиво, е забележителното му чувство за хумор и най-вече безпощадната му самоирония.

Предлагаме ви откъс от автобиографията „Аз: Елтън Джон“, която излезе на родния книжен пазар със знака на „Прозорец“.

„Но като че моментът беше тъкмо тогава. Шейсетте бяха свършили, „Бийтълс“ се бяха разпаднали и се бе появила нова вълна от музиканти. Те всички започнаха да пробиват по едно и също време: аз, Род Стюарт, Марк Болън, Дейвид Боуи. Що се отнася до музиката, бяхме съвсем различни, но в някои отношения си бяхме от един дол дренки. Лондончани от работническата класа, прекарали шейсетте с носове, залепени за стъклото, бяхме се бъхтили по едни и същи клубове и така и не стигахме дотам, докъдето искаме. И всички се познавахме. Пътищата ни се бяха пресичали зад кулисите в ритъм енд блус клубове и на концерти в Раундхаус. Никога не съм бил голям приятел с Боуи. Обичах музиката му и бяхме общували два-три пъти, като ходехме в „Сомбреро“ с Тони Кинг, и бях­ме вечеряли заедно в Ковънт Гардън, докато той репетираше за турнето с албума „Зиги Стардъст“, но у него винаги имаше някаква отстраненост и сдържаност, поне когато аз бях наоколо. Честно, не знам какъв беше проблемът, но проблем явно имаше. Години по-късно той все гледаше да пусне някоя ехидна забележка за мен в интервютата: „кралицата талисман на рокендрола“ беше най-прочутата от тях, макар че ако трябва да бъдем честни, когато го каза, той беше толкова друсан с кокаин, че беше напълно изтрещял.

Марк и Род обаче ги обожавах. Нямаше как да са по-различни един от друг. Марк като че беше дошъл от друга планета – в него имаше нещо от друг свят, все едно само наминава през Земята на път за някъде другаде. Това се долавяше в музиката му. Когато се нанесохме в Уотър Гардън, не спираха да въртят Ride a White Swan по радиото, и тя не звучеше като никоя друга песен, не можеше да схванеш откъде се е взела. Такъв беше той и като човек. Беше голяма работа – хетеро, обаче много камп, и едновременно с това мил и добър. Явно имаше голямо его, но и като че никога не се вземаше насериозно. Някак успяваше едновременно да бъде пълен чаровник и абсолютен, нагъл лайнар. Изричаше най-невъобразими неща със сериозна физиономия: „Сладур, тази сутрин продадох един милион плочи“. Мислех си: „Марк, никой в историята на музиката никога не е продавал един милион плочи за една сутрин, че ти ли!“. Обаче имаше нещо в него, толкова омайващо и умилително, че никога не бихте казали подобно нещо на глас. Вместо това вземеш, че се съгласиш с него: „Един милион, Марк? Честито! Страхотно!“.

За Род знаех от години заради връзката с Лонг Джон Болдри, обаче го опознах истински, след като той направи кавър на Country Comfort, една от новите песни, която бях пуснал на журналиста от „Френдс“. Той промени текста – нещо, за което аз надълго и нашироко мрънках в пресата: „Звучи така, сякаш го е измислил в движение! Ако беше изпял The Camptown Races, пак нямаше да се отдалечи толкова от оригинала!“. И това зададе тона на нашата дружба. Много неща ни свързваха. И двамата обичаме футбола и колекционираме изкуство. И двамата сме израсли след войната в не много заможни семейства и затова никой от нас никога не се е свенял да се наслаждава на плодовете на нашия успех, да го кажем така. Обаче онова, което наистина притежаваме и двамата, е чувството за хумор. За мъж, който цял живот е бил вманиачен по дългокраки блондинки и това е добре документирано, Род има изненадващо камп чувство за хумор. Той с радост се включи, когато през седемдесетте започнахме да се кръщаваме с драг имена. Аз бях Шарън, Джон беше Берил, Тони – Джой, а Род беше Филис. Прекарали сме близо петдесет години, като сме се бъзикали един друг и сме се опитвали да си погаждаме номера. Когато пресата гадаеше за това, че ми пада косата и дали съм започнал да нося тупе или не, на Род можеше да се разчита да ми прати подарък: един от онези старомодни сешоари с формата на каска, под които навремето седяха бабите в салоните. С пламенното желание да откликна на неговата тактичност аз му изпратих проходилка, увита със светещи гирлянди. Дори и днес, ако забележа, че е издал албум, който се продава по-добре от моя, знам, че е само въпрос на време да получа имейл: „Здравей, Шарън, пиша ти само да ти кажа, че страшно съжалявам, че твоят албум дори не е влязъл в Топ 100, скъпа. Колко жалко, когато моят върви толкова добре! С обич, Филис“.

Това достигна до своеобразен връх в началото на осемдесетте, когато Род пя в „Ърлс Корт“. Рекламираха концерта с пуснат над залата малък наблюдателен дирижабъл с неговото лице. Този уикенд бях дошъл в Лондон и го виждах от прозореца на хотелската си стая. Твърде добра възможност, че да я пропусна. Затова се обадих на моя мениджмънт и те наеха човек да го простреля и свали; той явно се беше стоварил върху двуетажен автобус и последно го бяха видели да поема към Пътни. Около час по-късно телефонът звънна. Беше Род, който се пенявеше за изчезването му.

– Къде изчезна шибания ми балон? Ти беше, нали? Крава такава! Ах ти, кучко!

Година по-късно аз имах концерт в „Олимпия“ и организаторите бяха окачили голям транспарант напреки на улицата. Той тайнствено биде отрязан и свален веднага след като го опънаха. Телефонното обаждане, информирало ме за този саботаж, дойде от Род, който изглеждаше странно добре осведомен за това какво точно е станало.

– Колко жалко за твоя транспарант, сладурче. Чух, че не стоял и пет минути. Бас държа, че дори не си успял да го видиш.“


Всички новини от категория Култура.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички