Събота,

Ду­ми­те на Есен­с­ки зву­чат ка­то от­ко­си на ав­то­мат

От: Иван Гра­нит­с­ки -
195
Ду­ми­те на Есен­с­ки зву­чат ка­то от­ко­си на ав­то­мат
A
A
A
  • Тво­ре­цът се е пос­ве­тил на ка­у­за­та да слу­жи на бъл­гар­с­ко­то Сло­во
  • Той е по­ет на во­ля­та и неп­ри­ми­ри­мост­та

 

Тра­гич­ни спаз­ми сгър­ч­ват де­ли­кат­на­та, но и бор­бе­на ду­ша на то­зи по­ет. Той чув­с­т­ва дъл­бо­ко, сил­но и раз­ру­ши­тел­но. Той виж­да иде­щия ек­зис­тен­ци­а­лен здрач, вглъ­бя­ва се в пред­чув­с­т­ви­е­то за фи­зи­чес­ка­та тран­с­фор­ма­ция меж­ду жи­во­та и смърт­та. Не се пла­ши от не­из­вес­т­ност­та на от­въд­но­то, но ис­ка да раз­бе­ре, да про­у­мее за­гад­ка­та на жиз­не­ния кръ­гов­рат. И вяр­ва, че жи­во­тът на па­мет­та е ис­тин­с­ки­ят жи­вот. Иван Есен­с­ки има ед­но по­ра­зи­тел­но по сво­и­те вну­ше­ния сти­хот­во­ре­ние - "Ба­ла­да за мра­ка", в ко­е­то раз­го­ва­ря с мър­т­ви­те по­е­ти:

 

И що за ня­ма нощ ле­жи край мен

в зе­мя­та на по­е­ти­те, из­би­ти

все в гръб и но­щем - за да бъ­дел ден?

И що за ден - крес­лив, не­чис­топ­лъ­тен -

в про­кис­на­лия бъл­гар­с­ки жи­вот?

На­род да взе­ме ня­кой да из­мъ­ти,

че тук то­ва е ве­че не­на­род!

 

Скри­ти­те ци­та­ти от го­ле­ми бъл­гар­с­ки по­е­ти с тра­гич­на съд­ба (как­то е в то­ва сти­хот­во­ре­ние с преп­рат­ки­те към Хрис­то Смир­нен­с­ки и Дим­чо Де­бе­ля­нов) по­ма­гат на Иван Есен­с­ки да се фо­ку­си­ра в ко­ор­ди­на­ти­те на чест­та, дос­тойн­с­т­во­то и доб­лест­та. От ед­на стра­на е съз­на­ни­е­то за ду­хов­на бли­зост, при­ем­с­т­ве­ност с ве­ли­ки­те сен­ки на ми­на­ло­то, от дру­га оба­че  е ужа­сът и от­в­ра­ще­ни­е­то от съв­ре­ми­е­то, ко­е­то е из­диг­на­ло ка­то вис­ша жи­тейс­ка цел соф­ра­та, жал­кия ли­чен ин­те­рес, тър­жес­т­во­то на тър­бу­ха.

То­зи по­ет раз­тър­с­ва­що стра­да, че чес­т­ни­те пес­ни днес не се ка­лес­ват, че е пъл­но с тор и пля­ва в пуб­лич­но­то прос­т­ран­с­т­во на Оте­чес­т­во­то, а на­ро­дът е при­ну­ден "да се над­лъг­ва с ези­ка на Езоп, до­ка­то прим­ляс­к­ва". В по­е­зи­я­та на Иван Есен­с­ки пре­об­ла­да­ват жес­то­ки­те ан­ти­но­мич­ни вну­ше­ния, по­е­ти­чес­ки­те па­ра­бо­ли, пре­диз­ви­ка­тел­ни­те ок­си­мо­ро­ни, стряс­ка­щи­те ан­жам­б­ма­ни. Ду­ми­те зву­чат ка­то из­с­т­ре­ли или от­ко­си на ав­то­мат, а гло­бал­ни­те ме­та­фо­ри и срав­не­ния при­ли­чат на оръ­дей­ни са­лю­ти. Пос­ла­ни­я­та са чес­то пъ­ти жес­то­ки и смра­зя­ва­щи, как­то е в сти­хот­во­ре­ни­е­то "О­ра­то­ри­я"

 

За­що си ми се­га, ду­ша?

За­що са всич­ки тия кря­съ­ци?

По­не да по­вър­вим пе­ша

из сан­с­те­фан­с­ки­те ос­та­тъ­ци!

Де­ца­та ве­че са от­зад -

про­тя­гат смър­з­на­ли юм­ру­че­та

и про­сят своя

Тре­ти март

с ку­тии от хра­на за ку­че­та.

 

Иван Есен­с­ки нес­лу­чай­но има и сти­хот­во­ре­ние със заг­ла­вие "Ли­тур­гия за Иван Дин­ко­в". Оче­вид­на е бли­зост­та в по­е­ти­ка­та на два­ма­та. Но на­ши­ят ав­тор не ими­ти­ра и не се вли­яе от тра­гич­на­та то­нал­ност на Дин­ко­ва­та по­е­зия, а със съ­ща­та ряз­кост, ос­т­ро­та и взри­во­о­пас­ност до­ри на емо­ци­я­та въз­к­лик­ва:

 

Роб­с­ко вре­ме - не­на­сит­но, мръс­но.

Не­на­ро­дът е на­вел очи,

ви­ри храб­ро в джо­ба сре­ден пръст, но

прек­ло­нил гла­ви­ца­та, му­чи.

"Мир да е и да не ба­рат ля­ба,

па ша тра­ем, че солть е кът..."

И по­тег­лят три син­джи­ра жа­би

ге­ро­ич­ни пес­ни да тъ­кат.

Дру­го­то е

мо­но­лог за два­ма.

Стой си там зад жъл­та­та чер­та!

Тук та­ка те ня­ма, че те ня­ма

да­же в ме­мо­а­ра на смърт­та.

 

То­ва е по­е­зия на нрав­с­т­ве­но­то раз­ка­я­ние, но и не­съг­ла­сие, на жес­то­ка­та са­мо­о­цен­ка, но и при­зив за бор­ба. При­зив към зас­па­ли­те ду­ши да се опи­тат да се из­т­ръг­нат от не­бу­ло­за­та на ни­хи­лиз­ма и ло­то­фа­ги­я­та, в ко­и­то са по­то­пе­ни и спят мър­т­веш­кия си сън ся­каш ця­ла веч­ност. За­що­то за по­е­та до­ри и ми­ну­та­та, в ко­я­то чо­век не жи­вее дос­той­но, не се бо­ри не са­мо за сво­бо­да, но и за ду­хов­но съ­вър­шен­с­т­во, е ця­ла веч­ност.

Ре­ди­ца твор­би на Иван Есен­с­ки ни пред­ла­гат по­ра­зи­тел­на ана­то­мия на от­чуж­де­ни­е­то, ко­е­то вла­дее съв­ре­мен­но­то об­щес­т­во. В трип­ти­ха "И­си­хи­и" в съ­би­ра­тел­ния, поч­ти апо­ка­лип­ти­чен об­раз за раз­па­да на нрав­с­т­ве­ни­те цен­нос­ти, той пок­ру­се­но от­рон­ва:

род­ни­те си гро­би­ща на­пу­щат сет­ни­те ду­ши на тоя ад

От ед­на стра­на по­е­тът съ­зер­ца­ва си­ня­та все­ле­на на син­че­ца и виж­да как "звез­дич­ка­та на пе­сен­та го­ри", но от дру­га Ц пос­то­ян­но усе­ща "тъм­на­та прег­ръд­ка на зе­мя­та". И трес­ка­во раз­съж­да­ва за сми­съ­ла на прош­ка­та, ис­ка да раз­га­дае тай­ни­те ко­до­ве в енер­ги­я­та на спо­ме­на, ме­та­фо­рич­но да пре­съз­да­де огъ­ня на бол­ка­та по отиш­ли­те си от тоя свят скъ­пи на сър­це­то му ду­ши.

Неп­рос­ти­мо е съв­ре­мен­ни­ят бъл­га­рин да бъ­де об­ла­дан от та­ко­ва ов­че­ду­шие, при­ми­ре­ние и пле­бейс­ки страс­ти, щом има в ис­то­ри­я­та си ве­ли­ки по­е­ти и хо­ра на ду­ха. Ре­ди­ца сти­хот­во­ре­ния на Иван Есен­с­ки, ко­и­то но­сят пос­ве­ще­ния на дру­ги по­е­ти, нап­ри­мер Пе­тър Ка­ра­ан­гов, Ни­ко Сто­я­нов, Доб­ро­мир То­нев и т.н., го­во­рят за ду­хов­но­то род­с­т­во и брат­с­т­во меж­ду мър­т­ви­те и жи­ви­те по­е­ти. Всъщ­ност за Иван Есен­с­ки ня­ма мър­т­ви и жи­ви по­е­ти, ако по­е­зи­я­та е ис­тин­с­ка. За­то­ва и той въз­к­лик­ва:

 

И там, меж­ду не­бе­то и смърт­та,

ще се раз­ми­нат ней­де в не­о­бя­та

изящ­на­та ду­ша на пе­сен­та

и глу­ха­та ду­ша на пус­то­та­та.

А тук, сред тая въл­ча ти­ши­на,

в ко­я­то и съл­за не се обаж­да,

ти прос­то ще при­ли­чаш на ед­на

зам­ръз­на­ла в сне­га со­ле­на саж­да.

 

То­зи по­ет вла­дее тан­ца на по­лу­то­но­ве­те, иг­ра­та, пре­въп­лъ­ще­ни­е­то и ам­би­ва­лен­т­но­то зна­че­ние на ду­ми­те. Ед­ни и съ­щи ду­ми в раз­ли­чен кон­текст при не­го зву­чат по ан­ге­ли­чес­ки и се­ра­фи­чес­ки из­ви­се­ни, ефир­ни, неж­ни, поч­ти без­п­лът­ни, а в дру­ги слу­чаи - су­ро­во, дра­ма­тич­но, въз­дейс­т­ват ка­то удар с брад­ва. Сти­хът е му­зи­кал­но из­ра­зи­те­лен и сил­но въз­дейс­т­ващ, ри­тъ­мът е чес­то пъ­ти син­коп­но на­се­чен, но в съ­що­то вре­ме ли­ри­чес­ки­ят ри­су­нък има и сил­на изоб­ра­зи­тел­на мощ - вну­ша­ва бо­гат­с­т­во и мно­го­об­ра­зие на кар­ти­ни и ин­вен­ции, как­то е нап­ри­мер в "Ок­том­в­рийс­ка ба­ла­да", "Меж­дув­ре­ми­е" и "У­рок по кос­мо­го­ни­я".

Иван Есен­с­ки об­ла­да­ва ня­кол­ко раз­но­об­раз­ни та­лан­та  той е ярък и ори­ги­на­лен по­ет, изис­кан и ра­фи­ни­ран есе­ист и пуб­ли­цист и блес­тящ пре­во­дач, глав­но от рус­ки език. Но връх на пре­во­да­чес­ки­те му пос­ти­же­ния са пре­во­ди­те на Йо­сиф Брод­с­ки един от най-труд­но пре­во­ди­ми­те по все­об­ща пре­цен­ка на спе­ци­а­лис­ти­те све­тов­ни по­е­ти.

В по­е­зи­я­та Иван Есен­с­ки е су­ров, елип­тич­но зат­во­рен в стро­ги и мо­же да се ка­же ас­ке­тич­ни по­е­ти­чес­ки кон­с­т­рук­ции, в есе­ис­ти­ка­та и про­за­та е плас­ти­чен, по­ня­ко­га слад­ко­дум­но ве­ле­ре­чив и раз­то­чи­те­лен по по­со­ка пре­съз­да­ва­не на де­тай­ли и до­ри нез­на­чи­тел­ни наг­лед под­роб­нос­ти и ню­ан­си. А в пре­во­ди­те на Йо­сиф Брод­с­ки от­к­ри­ва­ме уди­ви­тел­но дъл­бо­ко вчув­с­т­ва­не и съп­ре­жи­вя­ва­не на иде­я­та на ав­то­ра, та­лан­т­ли­во след­ва­не на вът­реш­на­та рит­ми­ка, осо­бе­но­то и при­чуд­ли­во рим­но мно­го­об­ра­зие и по­ня­ко­га поч­ти неп­ре­во­ди­ма­та иг­ра на ду­ми.

Ос­вен всич­ко дру­го Иван Есен­с­ки се от­к­ро­я­ва в мно­гог­ла­сия хор на съв­ре­мен­на­та бъл­гар­с­ка ли­те­ра­ту­ра и със своя твърд и неп­рек­ло­нен ха­рак­тер на ав­тор, кой­то не же­лае да пра­ви ес­те­ти­чес­ки ком­п­ро­ми­си и кой­то от­с­то­я­ва дос­той­но и док­рай твор­чес­ки­те си кон­цеп­ции и граж­дан­с­ко по­ве­де­ние. По­е­тът се е пос­ве­тил с не­по­ко­ле­би­ма пос­ле­до­ва­тел­ност на слу­же­ни­е­то на бъл­гар­с­ко­то Сло­во. И дъл­бае в не­го­ви­те руд­ни­ци с ярос­тен въз­торг и не­из­то­щи­мо лю­бо­пит­с­т­во.


Всички новини от категория Култура.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички