Втората България. Под това заглавие известната журналистка Милена Димитрова, автор на десет книги, поглежда в света над два милиона българи, които се откъснаха от корените си след 1989 г. Книгата й разкрива 50 лични истории на българи емигранти в Канада, Дания, Китай, САЩ, Украйна и ред други страни. И анализира приликите с миграцията от нашите земи към Украйна, Аржентина, Щатите преди повече от век.
Всяко семейство, всяка махала, всеки град, всяко село, всяка социална прослойка, всяка професия се изля извън границите на България, казва авторът Милена Димитрова. И допълва: "Тези хора не бягат от добро, но като че ли България ни ги чува или не си дава адекватна сметка какво причини този огромен излив - милиони хора да не бъдат там, където са родени, да бъдат изтръгнати от корените си."
Написах тази книга, защото не искам полуграмотни политици да започнат да изучават чуждестранния опит и добри практики как да се грижим за диаспората си, а с ум и сърце да помислим за тези наши роднини, споделя още Димитрова. Оставих 50 души да говорят това, което мислят. Защото нашите политици не ги чуват, не чуват техните гласове. А всяка история е прекалено лична и в същото време тя е и национална кауза, убедена е журналистката, която обобщава: Като че ли без война сме се докарали да сме половин народ. Миналата седмица "Стандарт" публикува разказа на сънародничката ни Меглена Хаджипетрова, която е принудена да нарича Австралия свой дом. Днес ви представяме изповедта на Григор Хаджиев, който живее във Франция.
- Дразни ме, че се затвърждаваме като периферия, в която подходът е да бъдем по-евтини
- Във Франция лекари, юристи и архитекти полагат клетва, че ще се водят от обществените интереси, а не от личните
Григор Хаджиев,
Франция
Заминах през 2005 г. Най-напред си мислех да се установя в Швейцария, защото сестра ми беше казала, че там е много хубаво. Тогава тя беше в Щатите.
Всъщност причината беше една. Исках да уча. След кратко проучване стигнах до извода, че начинът, по който се преподава в България, леко е закостенял за това, което искам да уча. Тъй като съм завършил Френската гимназия, по-добре беше в момента да отида да уча във Франция, а и защото приемът е по-обективен и таксите са поносими. В България по онова време приемането на студенти беше доста опорочено. Трябваше да ходиш на уроци при точно определен професор, да решаваш задачи и накрая обучението е относително консервативно. Т.е. нямах усещането, че тук ще науча нещо, което ще може да ме изстреля. Нямах възприятието, че съм в центъра на уникална практика или изследователски екип. В същото време се колебаех, защото гимназията ми беше на високо европейско ниво и то се препотвърждаваше чрез множество международни проекти, в които участвах.
При разговорите ми с университети в Западна Европа забелязах, че ме подтикват да си задам въпроса:
с какво този университет ме заслужава?
Чуждестранните университети се опитват да те спечелят, дават ти информация, обясняват ти как става, какво, защо. А при нас беше така: ако не искаш - прав ти път, ти нас не ни интересуваш.
Приеха ме в Париж - "Ла Вийет". Това е едно от висшите учебни заведения във Франция, където като станеш архитект, полагаш клетва и може да влезеш в Камарата на архитектите.
Най-напред получих диплома за бакалавър във Франция, след това отидох в Швейцария, а после пак обратно в Париж. За пълноправното членство Камарата на архитектите изисква допълнително още една година след завършване на магистратурата и приключва с държавен изпит. След който, ако желаеш, полагаш клетва, че ще служиш на обществото преди собствения си интерес. Във Франция в трите професии - лекари, юристи и архитекти - полагат клетва, че ще се водят преди всичко от обществените интереси, а не от собствените си.
Да, сега работата ме мотивира и се радвам да живея като европейски гражданин в свободна Европа. На страната съм на новия социален принцип, че бизнесът е в полза на социалното развитие, но в работата си имам бизнес поглед, т.е. гледам да се ориентирам към дейности с по-висока добавена стойност. Занимава ме и движението, ако щете, и на кадри между отделните дисциплини. Напуснах архитектурата, за да се отдам на професия, свързана с финанси и стратегии. Това, което съм правил като архитект, ми помага в това, което правя сега.
В момента се чувствам европеец. Имам
самосъзнание на българин европеец
Първото всъщност води до второто. Вече имам и френско гражданство, което подсилва това усещане.
Преди да получиш френско гражданство, след три-четири години, прекарани в чужбина, се сливаш с местната тъкан и започваш да се чувстваш, че принадлежиш. По време на интервюто за гражданство това се изследва в дълбочина. Впрочем, това му е хубавото на Европейския съюз, защото политиките конвергират към общ висок стандарт. Ако си от областен град, но си учил в София, би ли се върнал обратно? Или би си останал в София? Ако си от България и си учил във Франция, би ли се върнал в България? Икономически погледнато трябва доза късмет. Емоционално естествено бих се върнал. Но имам лукса да съм свободен. Т.е. да, бих се върнал, ако на място се съберат необходимите фактори.
Бих се върнал, да. На мен ми харесва много в България. Живял съм и в Ница, и в Париж, а в Швейцария, и във френскоезичната, и в немскоезичната част. Навсякъде ми харесва. В България даже много ми харесва. С огромно удоволствие бих живял във Варна например или в Бургас. Причините могат да бъдат бизнес, семейство или просто територията трябва да ме грабне, градът трябва да ме грабне.
Българските градове са леко пасивни
в европейски контекст. Имамe останки от подход от предишното време, че гражданинът е длъжен по някакъв начин на държавния служител. От него пък не се очаква да разрешава проблеми, а да извършва повтарящи се дейности.
Не бих казал, че България изглежда мръсна, погледната отвън. Навсякъде в Европа има мръсни места и вероятно въпросът е колко често се чистят. България ми изглежда по-скоро като територия в периферията. Изглежда като нещо, след което няма нищо. Бих използвал маргинално, но в него има нещо негативно. С думата колония пък все едно, че сме леко културно и цивилизационно изостанали, което само по себе си е фактологически грешно. А ние и в исторически план се намираме често в периферията. Били сме в периферията на Византия, на Османската империя, после на Съветския съюз, сега и на Европейския. Може би географията има силни последици върху общото ни развитие. В периферията сме на нещата, които се случват. Най-позитивното е да кажем, че сме на кръстопът. Имам чувството, че като се прибирам у нас, виждам, че има много бизнес, но той пак е периферен (т.е. без изследователска дейност). Това са колцентрове, това са предприятия, които не че са втора клaсa (няма лоша работа), а са неща, които другите не могат да направят толкова евтинo. Изглеждаме като място, където може да вземеш всичко пo-евтино.
Същите неща, които другите правят, ние ги правим по-евтино (често като outsourcing). Ти излизаш на пазара затова, че си евтин. Това носи със себе си скрити последствия, които дразнят. Естествено е, че не поддържаш надежден транспорт, че нямаш възможност да поддържаш качествено здравната система или образованието. Дразнят ме вторичните елементи, но най-много рискът, че се затвърждаваме като периферия. Т.е. нещата не се случват тук.
Направи ми впечатление, че не можахме да се преборим Европейската агенция за лекарствата да бъде в България. Журито оценява колко е хубаво да живееш в един град. София беше в края на класацията. А факторите на оценяване са си фактори - обективни или субективни, но все пак общоприети. Мери се например
колко са местата в детските градини на глава от населението
колко са лекарите на глава от населението. И какво се оказва? Тук лекарите са на средна възраст много над тази в Европа. Всички скоро ще се пенсионират. Учителите също ще се пенсионират след някоя и друга годинa. И не че вярвам сляпо на разни класации, но мисля, че винаги може да си извадим някои изводи.
Точно тази вторичност идва от подхода да бъдем по-евтини. Да направим евтинo нещата, да направим евтино хотелче, че да дойдат евтини туристи. Дали това е пътят към просперитета, който търсим?
Да минем тънко - оттам тръгват някои беди. Минаването тънко може би работи, когато си в затворена икономическа система. Когато си в отворена и конкурентна среда, ти трябва да си гъвкав, да гледаш напред, но и да си по-добър от другите.
Сещам се, че имахме преподаватели в гимназията, които се бунтуваха, бяха идеалисти и имаха силни убеждения, че точно ние сме бъдещият елит на държавата. И че вместо да зубрим, по-добре да се научим да имаме критичен поглед към нещата, които ни се случват (нещо, което навремето не разбирах).
Никога няма да забравя, че още в горните класове всички имахме шестици по литература. Това беше своеобразен бунт на учителката по литература. Много добре аргументиран и с конкретни предложения за промени в цялата образователна система. Тя беше казала, че е готова да напусне. Преподаваше десет години във Френската гимназия. Отстоя си мнението. Казваше си, каквото мисли. Всъщност казваше това, което всички мислеха. За жалост, системата бе по-силна и я уволниха. Опитахме се да я върнем, но не стана. Беше унизена от това, което се случи. Винаги си спомням тази случка, че не бива да си продаваш достойнството или убежденията. Ако си
дадеш достойнството, от теб не остава много
Трябва да имаш някаква база от принципи, които никой да не може да събори. Просто да не рухват.
Когато някой път ми е трудно, си помислям кой човек ми е пример, какъвто искам да следвам. Ето тази учителка: тя не склони глава и не можаха да я прекършат. От друга гледна точка, учителката беше прекършена, защото я изгониха от училището - тя пък отиде в друго. Но е човек, когото винаги ще уважавам. Като се прибирам в България, никога не пропускам да занеса кутия бонбони или цветя. Нещата, на които ме е научила, са много повече. И имат някакъв смисъл.
Учителите ми от държавното училище са честни и почтени хора. И като мисля за тях, това ми дава сили. Естествено причислявам към това преди всичко родителите ми и моето семейство. Казвам си: ако си честен, всичко в някакъв момент се връща и ти живееш по-спокойно. Старая се винаги да се държа така, а и да бъда заобиколен от хора, които прилагат същия принцип.
Разказано през март 2018 г.
(Следва)
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
