В навечерието на Гергьовден решихме да попитаме писателката Теодора Димова за змейовете около нас, за пътя към вярата и за трудните начини да пишеш за нея.
Димова е автор на пиесите: "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години излязоха романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам". През 2006 "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература във Виена. Има 11 издания у нас и е публикувана на девет езика. "Адриана" е преведена във Франция, предстои излизането й в Чехия. През 2010 "Марма, Мариам" спечели националната награда за литература "Хр. Г. Данов".
- Наближава Гергьовден, един от много обичаните празници. Кой според вас е нашият змей, победим ли е той? Или може би всеки си има личен змей?
- Точно така, имаме змейове - легион. Заразяваме се едни други с пороците си, с недостатъците си, с агресивност, намръщеност - край нямат да ги изброявам. Като че ли пречиствателните станции са спрели да работят (което всъщност е факт, нали фекалиите на крайморските градове се изливат в морето). Средата все повече се замърсява, все имаме чувството за дъно, а то се оказва все по-надолу, като че ли летим по спирала, като че ли летим по тази спирала без надежда. Но все пак свети Георги е убил змея, нали? Едва ли на него му е било по-лесно в тази битка, отколкото на нас сега. Тази битка е метафорична, но това е метафората на нашия живот.
- В един ваш текст се казва "Когато отстояваш живота си като най-важна ценност, плащаш жестоката цена да изгубиш другите ценности". Стигнахме ли до положението да изгубим най-важните си ценности в името на оцеляването?
- Аз смятам, че свободата е по-голяма ценност от живота, от простото физическо оцеляване. А в нашата национална нагласа е точно обратното -животът е най-висшата ценност. В негово име, в името на оцеляването, може да се извърши предателство, може да се остане равнодушен и хладен, когато другите вдигат въстание например, или протестират, като търпят всякакви несгоди. В името на физическото благополучие можеш да си затвориш очите и да получиш някоя съблазнителна сума от доскорошния си политически противник например. Важното е аз, аз, аз да се подредя, да съм си добре. Някакво овчедушно, махленско, пошло, отблъскващо усещане за лично благоденствие, независимо какво става с другите, какво става около теб. Липсата на каквото и да е чувство за общност, чувство към другия, чувство за ближния, чувство за елементарно приличие и човещина. Това е основната отравяща субстанция.
- Какво според вас е способно да ни спаси - и като личности, и като нация?
- Обръщането ни към Христос. Изповядването на християнската ценността система. Същото, което ни е спасило в продължение на пет века без държава, без училища, без университети, без войска, без полиция, без институции. Това са толкова много поколения, които не са подивели в онези непосилно тежки условия, а са съхранили човещината и човешкото си достойнство.
- Протестите запалиха една обществена енергия, която обаче сякаш постепенно угасна. Способно ли е според вас обществото ни на пробуждане?
- Не угасна, а беше угасена. Психолозите на МВР си свършиха професионално работата, а ние отново се оказахме наивни. Но обществото не е заспало. Тази енергия не е изтекла в пясъците, тя е жива, клокочи, макар и сподавено, нещо рано или късно ще я отключи отново. Вътрешният протест е по-жив от всякога, може би всичко ще се излее и ще се реши след евроизборите, защото в предизборна ситуация маските не вършат повече работа, те стават прозрачни и за най-аполитичните хора. Българинът трудно може да бъде излъган, особено след тези мъчителни години на преход - едни от най-лъжовните и подли години в българската история.
- В последните седмици станахме свидетели на много случаи на безсмислена жестокост - младеж уби майка и дете, баща преби до смърт момиченцето си. Израждаме ли се като хора и общество според вас, какво стои в основата на подобни неща, които за съжаление стават все по-чести?
- Престъпността и агресията не се случват само в България, те са навсякъде по света. В основата е самотата, неудовлетвореността, липсата на обич, на приятелство, топлота, на човещина. Човек е предопределен да живее в любов, когато не я открива, той заприличва на вълк. Затваря се в себе си, изпълва се с омраза към света, който не го е приел, отритнал го е. Между света и отделния човек зейва непреодолима пропаст от отчуждение и ненавист. Отхвърленият човек се чувства свободен да прави всичко, защото няма около себе си никой, няма нищо, той е в празното, в бездната, абсолютно сам. Така се поражда агресията и автоагресията, това е и причината за наркоманията. Момчето, което е убило детето и майката, е било дрогирано. Което ни най-малко не го оправдава, разбира се. Но в тази ситуация истинският виновник е обществото.
- И в "Марма, Мириам", и във "Влакът за Емаус" третирате темата за обръщането към вярата, за пътя към нея. Какви са пътищата на един съвременен човек към тази територия? Трудно ли се пристъпва към подобна тема?
- Общо взето пътищата на съвременния човек към тази територия са доста затруднени заради невежеството, в което поколения наред българи израснахме по отношения на християнската вяра. Аз лично смятам това невежество за едно от най-коварните и дългосрочни поражения от тоталитарния период. Защото това невежество се предава несъзнато от едно поколение на друго. Вярата в Христос се заменя от суеверия (да ни бъдат прочетени Киприановите молитви против магии) и битови ритуали като в кой ден точно да месим козунаците за Великден и дали четен или нечетен брой ястия да приготвим на Бъдни вечер, колко точно свещи да палим и на кой точно светец да се молим в трудни житейски ситуации.
Вярата в Бога е нещо, което преобръща и пронизва целия живот, придава му дълбинен смисъл, изпълва го с трепет и копнеж.
- Напоследък българските писатели започват да се обръщат към темата за християнството и за вярата. Как си го обяснявате - закъсняла реакция на това, че дълги години обществото ни живя без Бога, или нещо друго?
- Такава тенденция би била много обнадеждаваща, но аз, честно казано, не съм я забелязала. Все пак е много радостно, че такъв писател като Деян Енев издава книги на християнска тематика.
- На едно място казвате, че при говоренето си за вярата често изпадаме в милозливост или дидактика. Какво не ни достига, за да я проумеем истински? Разкъсана ли е връзката с църквата, която трябва да ни даде този мост?
- Хората, които могат да говорят за вярата пламенно, без да изпадат в милозливост или дидактика, са наистина малко. Този вид дар е наистина много особен, много рядък. А назидателното, високопарното, клишираното, кухото говорене са едни от най-отблъскващите неща. Необяснимо е как са навлезли те толкова дълбоко в църквата, след като в Евангелието няма нито една такава дума.
- Неотдавна се появиха проекти за едни учебни програми, които изваждаха "Тютюн" на Димитър Димов от списъка на изучаваните в училище творби. Търси ли се според вас някакво пренаписване на литературната ни история, обезличава ли преподаването в училище тази книга според вас?
- Вижте, стойността на "Тютюн" съвсем не би се повлияла от това дали се изучава в училище или не. Това нито може да отнеме от неговата популярност, нито пък допринася за нея. За мен лично е доста необмислено 18-19 годишните млади хора да не бъдат задължени да се запознаят с една епоха, която доста прилича на сегашната. Но пък и не мисля, че "Тютюн" изобщо може да бъде четен по задължение.
- Кое зарежда лично вас, кое ви спасява в трудни моменти?
- Най-простите неща - разходка в парка, разговор с близки хора, хубава книга, филм, концерт. Животът ни се състои от малки стъпки, от детайли, от дребни неща, които трябва да изпълваме със смисъл, с радост. Иначе оскотяваме.
- Върху какво работите, какво да очакваме?
- В навечерието на 24 май ще излезе книга с мои публицистични текстове. Заглавието й е "Четири вида любов".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
