Тогава, може би преди тридесетина години, този история разтърси града. Сигурно защото беше жестоко нелепа, или тъй като злото връхлетя две от най-известните фамилии в Ямбол.
Елена бе дъщеря на д-р Борислав Иванов. Той, въпреки рядката и дори страшна професия - съдебен лекар, бе обичан от всички. Харесваха го заради благия характер и вкуса към бохемските интелигентни компании.
Наско пък бе гордостта на баща си Груди Кадиев.
Груди бе звездата на Ямболския театър. Единственият заслужил артист в града и един от малцината провинциалисти с тази престижна титла. В Ямбол го бе довела случайността и любовта към сцената. Кадиев бе роден в пловдивското село Куклен. Тръгнал след един от четиримата си братя, завършил духовна семинария. Във ВИТИЗ не успял, но подобно на Невена Коканова го харесали ямболските режисьори. Приели го в трупата, а останалото свършил талантът му. Бе любимец на местната публика. Първенците на града обичаха компанията му. Киното също търсеше лицето му.
Наско, синът, току-що бе завършил пиано и пеене в Бургаското музикално училище, но бе категоричен: ще бъде актьор. Реши да остане година в Ямбол, за да се подготви. Не излизаше от театъра. Дори му дадоха малка роля: карабинер в пиесата "Няма да платим" на Дарио Фо. Каква чест, на сцената гастролираща звезда бе самата Татяна Лолова.
Елена бе в единадесети клас и се готвеше за абитуриентския си бал и бъдещото следване. Любовта между двамата не бе тайна нито за родителите, нито за приятелите, нито за всеинформираната градска общественост. Всички им се радваха. Двамата сякаш бяха родени един за друг. Красиви, възпитани и най-вече влюбени. И плановете, и животът им гледаха в една посока. Две половинки, които се бяха намерили.
Една февруарска утрин Наско и Елена бяха намерени мъртви. Издъхнали в колата на доктора, затворена в гаража му. Изгорелите газове от работещия двигател бяха сторили непоправимото. Видяха ги сякаш заспали, загърнати в палтата си. Градът бе шокиран от жестоката нелепост.
Катафалката, предвождаща погребалната процесия, потегли от дома на Наско по главната улица. Той бе облечен в униформата на карабинер, единствената, с която се бе качил на сцената през краткия си живот. На около триста метра множеството спря пред един от блоковете. Свалиха Елена с новата й абитуриентска рокля. Погребаха ги в един гроб. Останаха си заедно завинаги.
Два дни след трагедията предстоеше премиерата на пиесата "Живей и помни" от Респутин. Сибирска история, в която както обикновено Груди играеше главната роля. Баща, на когото съобщават, че синът му е убит на фронта. Местните театрали, разбира се, очакваха, че спектакълът ще бъде отложен. Ако въобще се състои някога. На следващата вечер след погребението случайно срещнах Кадиев. Улицата бе тъмна, мрачна, тягостна. Гледах го съсипан и се чудех къде да се дяна. Ако не е дъщеря ми, да съм свършил със себе си, каза. После добави, че отива на репетиция. Търси спасение.
Премиерата не бе отложена. Салонът бе препълнен, напрегнат, любопитен. Една искра и всичко щеше да гръмне. Сцената бе бяла. Сибир. Залата със затаен дъх чакаха Груди. Когато той излезе, шепот пробягна между редовете. Някой изхълца. Сине, къде си, стенеше Кадиев, изживявайки мъката на героя си. Сълзите капеха от очите му. Той плачеше наистина. Заедно с целия салон. На поклона публиката бе права и не спираше да ръкопляска. Груди се поклони и излезе. Не се върна повече, въпреки че аплаузите продължаваха.
На другия ден пред актьори споменах за възхищението, което изпитах от играта и най-вече от професионализма на Груди. Откъде намери сили да играе в такъв момент. Погледнаха ме с насмешка. Позира, отвърнаха. Направи го да се хареса. Млъкнах. Нямах думи. Театърът е жестоко нещо.
Гери, дъщерята, която по време на трагедията бе само на 12 години, стана актриса. Приеха я в класа на проф. Сейкова. Завърши и отиде в Сливенския театър. За първата си роля - Соня от "Вуйчо Ваньо", получи две номинации за "Аскер" - за изгряваща звезда и поддържаща роля. Тогава баща ми беше най-щастлив, разказва днес Гери. Много хора дошли вкъщи да го поздравят. Най-добър млад актьор става блестящият Михаил Билалов, но това не помрачава радостта.
Годините едва ли могат да притъпят бащината болка. Груди се опитва пак да живее. Играе в театъра, снима се в няколко филма: "Сляпа събота", "Сирна неделя"... Уж се съвзема, но това е привидно. След няколко години го покосява тежък инсулт. После още пет. Последните две години не може да става от леглото.
В един пак февруарски ден на 2002 година Гери чува по телефона, че баща й е починал. Предстои й участие в спектакъла "Фарс в спалнята" в НДК. Жизнерадостна комедия. Един от шефовете я моли да остане и играе. След представлението хваща нощния влак. На другия ден земята приютява баща й. Облечен е в одеждите на Езоп, любимата роля, играна преди три десетилетия. Ако не беше се случило всичко това, утре актьорът Груди Кадиев щеше да навърши осемдесет години. Няма го, но ямболската сцена още го помни.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
