Магърдич Халваджиян се шегува, че публиката най-после ще си отдъхне от неговото сладкодумие, та затова не е жури в отлично стартиралия пореден сезон на "Като две капки вода" по Нова. "През това време ще свърша едни други работи", мотивира се фанатичният бачкатор. Той е от родените артисти, за които целият свят е сцена. Още от времето, когато се озовава в Цирковото училище в Москва. Там не само се вихри в акробатики, но забива и в "Лошата банда" - тийнейджърската рок група, която прави концерти в общежитието. На тях канят дори мацки от Балетното. "Имаше и доста момичета от България. Режимът им обаче беше по-строг от нашия - заключваха ги рано-рано. Но ние се увивахме в чаршафи и прескачахме балконите. Винаги и във всичко съм бил страшен ентусиаст. Най-важното е, че оцеляхме", обобщава Маги.
- Маги, кога разбрахте, че най-опасното и коварно нещо в живота е човек да се взима прекалено на сериозно?
- Когато на човек му тръгнат нещата и започне да има по-сериозни успехи в шоубизнеса, обикновено се отлепва от пода. Тогава може да забрави кой е. Да реши, че е станал много страхотен и велик. Интелигентните хора бързо се осъзнават и кацат обратно на земята. Не дотам интелигентните остават да живеят в собствения си свят и да си мислят, че са нещо повече от другите. Когато преди 15 години започнаха да ми се получават нещата, се усетих, че не стъпвам здраво на земята. Трябваха ми два месеца, за да дойда на себе си.
- Все пак за известно време се поддадохте на суетата...
- О, естествено. Целият живот се променя в подобни мигове. Цялото внимание е насочено към теб. И се разконцентрираш. Изведнъж ставаш важен - някакви хора пожелават да говорят с теб, искат ти съвети, канят те на разни места, викат те за интервюта. Това съвсем логично обърква мозъка. Та затова съм свикнал да преценявам: Който е интелигентен, умен и възпитан, славата не може да го промени. Слава Богу, има много подобни личности в България.
- В кой момент от битието си узряхте - при повечето мъже това се случва доста късно...
- Свикнал съм да анализирам всичко, което ми се случва. Само детайлното разнищване на причините донякъде гарантира, че следващия път няма да направя грешка. А и Кремена никога не ми е позволявала да се главозамая. Имам добри приятели, които ме познават от години и все така сме заедно и в бизнеса - те могат да ми кажат винаги и всичко в очите. Все пак говоря за настроения отпреди 15 години. Оттогава станаха толкова много събития. Истината е една: Наясно съм с качествата си и знам каква ми е цената. Важно е да си вярваш. Да знаеш кой си. Иначе не можеш да продължиш напред. Но трябва и другите да оценяват направеното от теб. Държавата ни е пълна с адски много хора, които си вярват, без да имат грам качества.
- За какво Кремена все още продължава да ви трие сол над главата?
- О, за какво ли не. Постоянно си имаме професионални разправии. Обикновено в 70 процента мислим по един и същи начин, но в останалите 30 се разминаваме. Аз съм далеч по-дипломатичен от нея. Тя е джаста-праста. Не й ли хареса нещо или някой - край. Става страшно. Не го пести и в отношенията си с хората. Сигурно това е хубаво. Но аз не мога така. Затова често спорим за нейната крайност. Казвам й, че трябва малко по-кротко. Но не става. Характер.
- Тя опитва ли се да ви промени?
- Кремена е убедена, че 200 процента съм отдаден на бизнеса. И че много малко време отделям на другата част от живота, която всъщност е може би по-съществената. Преди време се опитваше да коригира ситуацията, но после влезе в моята въртележка. Заработихме заедно по всички проекти. Още веднъж ни стана ясно, че няма как да приключиш в 18 часа, ако искаш да успееш. Действаш 24 часа - иначе оставаш извън играта.
- Дали този ваш работохолизъм е резултат от домашно възпитание или животът набързо влезе в ролята на лошото ченге?
- Когато бях дете, получавах цялата любов на света. Никога и нищо не ми е било отказвано. Естествено - докъдето се разпростираха възможностите на майка ми и баща ми. След това животът се намеси. Бях едва на 13, когато ме приеха в Цирковото училище в Москва. Заминах сам. И бързо усвоих урок номер едно - ако не си изкараш пари за вечеря, няма кой да ти ги даде и оставаш гладен. Тогава разбрах, че не бива да губя времето си в очакване на помощ от когото и да било. Четирите години в Москва се равняваха на двойно повече някъде другаде. Татко почина, когато навърших 21. Вече бях наясно, че
борбата е единствената възможност да победиш
Времето доказа, че моята формула на успеха работи. Никога не забравям да благодаря на Цирковото училище. Там намерих себе си. Разбрах кой съм. Спортът те учи на самоконтрол - нямаш право на грешки. Изкуството обаче ти дава свободата да мечтаеш и провокира фантазията ти. И тъкмо сблъсъкът между дисциплината и въображението ме възпита да бъда този, който съм днес - професионалист, който успява между бизнеса и шоуто.
- Русофил ли сте?
- Уважавам руснаците за много неща. Нямат равни в изкуството - от цирка през балета и киното до великата им литература и живопис. Виж, в телевизията някои неща опират до пари - а там ги има много. Но не успях да свикна с имперското им самочувствие, че във всичко са "най". Това не ми харесва. В един от часовете по история или по литература - не помня точно, но беше във втори курс - преподавателят даде тема за азбуката. Ние, четиримата българи, гордо вдигнахме глави, когато той заговори за Кирил и Методий. И изведнъж човекът уточни, че двамата братя били руснаци. Скочихме възмутени и казахме, че това е лъжа и пълна глупост. На другия ден ни извикаха в нашето посолство в Москва - за да пишем обяснение за поведението и приказките си. Ето такива неща се случваха в онези времена. Повечето от тях не са се променили. Демокрацията в Русия е пълна с грешки. Тя не е автентична. Тя е симулирана. У нас е същата история. Но просто в България комунизмът продължи 45 години, а в Русия - почти двойно по-продължително. Така че е много трудно да бъде изтръгнат от манталитета им толкова бързо. Скоро мой приятел от Цирковото училище, с който тогава живеехме в една стая, ни дойде на гости в София. Не се бяхме виждали от три десетилетия. Той върти доста добър бизнес там. Но веднага разбрах, че мозъкът му е промит, че главата му е объркана. У нас също е пълно с подобни хора. Време е да се излекуваме, за да разберем, че демокрацията е нещо много просто: Да си свободен, за да правиш каквото искаш - без да пречиш на другите да правят, каквото искат. Докато при нас сега е: Ще си правя, каквото искам, но ще наритам другите - за да им преча.
Адски се надявах по-бързо да се променим
Но, уви - не става.
- Но между нас и руснаците има изключително съществена разлика - за тях културата е религия, тя е над всичко останало...
- И това ги издига до страхотни висоти. Ако те успеят да се измъкнат от манталитета си, който ги мъчи, ще бъдат най-силната нация. Защото са наясно, че не могат без култура. Че тя ги държи. Че тя ги спасява. Ако те не бяха исторически толкова предани на своите традиции и на творците си, държавата им нямаше да съществува. Русия нямаше да я има. Щеше отдавна да се е разпаднала. И тъй като ние, българите, нехаем за националната си култура, с бясна скорост препускаме към своя крах. На никой не му "пука" за духовността, за образоваността като част от нея - а тъкмо тя задържа нацията цяла, здрава и единна.
- Има ли вероятност ние, българите, да се променим?
- Много се съмнявам. Аз съм роден оптимист, но вече, меко казано, съм отчаян от всичко наоколо. Действителността ни с всяка изминала година започва да ми се нрави все по-малко. Дори да допуснем, че можем да оправим икономиката. Тук и сега отношенията между хората са ужасяващи. Те са мъртвородени. Като нищо ще започнем да изчезваме като нация. След 50-60 години може да се изгубим като държава. И никой няма да ни е виновен. Ние се самоизяждаме. Ние се самоунищожаваме. Не ни трябват нито руснаци, нито американци, нито бежанци, нито пропаганда и агитация - нищо и никой не може да ни съсипе. Освен самите ние. Напълно сме си самодостатъчни в разрухата.
- Често сте в Италия - според вас, имаме ли нещо общо с човеците, които живеят по на Запад? Нали тамошните земи и общества са нашият блян...
- Имаме доста близки изяви в темперамента, но съществената разлика между нас отново опира до духовността - италианците страшно много уважават историята си, ценностите си. На концерти там изпълнители по на 60 години пълнят стадиони с фенове от всички възрасти. Например, Васко Роси - рок певец, който е имал хитове преди 40 години, увлича младежи по на 16-17. Те пеят заедно с него. Италианците не унищожават миналото, за да градят бъдещето - както правим ние. Казваме: Това, което е било вчера, не става за нищо. Сега ще ви покажем новото.
Няма бъдеще без минало
Не съществува подобен филм. Трябва да стъпим на вече направеното. Да, може да има неща, които не ни харесват - но не можеш да ги отричаш, защото те са част от възпитанието, от израстването. Аз съм от най-големите антикомунисти. За мен няма нищо по-омразно от онази система. Но съм убеден, че събарянето на мавзолея на Георги Димитров беше грешка. Трябваше да остане там - за да напомня всеки ден какво е било, какви сме били. Освен това - не бива да унищожаваш с лека ръка. Всичко трябва да се пази. И да се знае: Били сме силни, когато сме били обединени. Младото поколение расте в незнание. То не е наясно със себе си. А когато не знаеш кой си, си загубен. И тогава няма как да направиш каквото и да било за държавата си.
- Каква е вашата истина: Докараха ли ни дотам, или сами се докарахме?
- Далеч съм от идеята да обвинявам когото и да е. Можем до утре да обвиняваме политиците за изминалите 25 години. Само че те са направили това, което ние сме им позволили да направят. Ние сме слепи и безотговорни за бъдещето си. Не ни пука. Всеки гледа собственото си дворче, без да се вълнува от държавата - и излиза от равнодушието си само ако някой влезе с взлом в неговата територия. Няма ли гражданско общество, няма ли хора, които да милеят за всичко, което се случва в страната, не ще дочакаме промяна. Не са ни виновни политиците.
- Канили ли са ви в някоя партия?
- Преди десетина години. Но винаги толкова категорично съм отхвърлял подобни предложения, че вече никой не повдига темата. Аз просто съм разочарован. Моята теория е ясна. Всеки народ има нужда от лидер. Да вярва в него, да изисква - в името на промяната. Но българинът е свикнал друг да му свърши работата. И когато се появи някой свестен, няма кой да го подкрепи. "Вълците" го изяждат. Всеки миг, всеки час, всеки ден трябва да се бориш за свободата си, за правата си, за щастието в собствената си държава. Не може да си безразличен и да очакваш да се случи нещо към по-добро.
- Вярвате ли в късмета?
- Никога. Работиш страшно много, за да го провокираш. Има хора, които седят вкъщи с крака върху масата, ядат кисело мляко и се тюхкат, че не им върви. Успее ли някой - със собствените си глава, ръце и крака - не го признаваме. Защото така омаловажаваме себе си. Никой българин не казва: Аз съм некадърен. Или: Аз съм мързелив. Което е валидно в повечето случаи. Тогава, в началото, за 10 години снимах 500 клипа - за да натрупам опит. На 1000 процента дължа всичко на себе си. Никога не съм поискал нещо от някой. Нито пък ще го сторя. Не съм дал и 10 лева на полицай, спрял ме на пътя. Това е моята лична борба с корупцията. Нямам резервни принципи, а само действащи.
- Какво виждате сутрин в огледалото?
- Физиономия, от която не се срамувам. Каквото и да става, няма да направя нещо, което е против морала ми.
- Имало ли е критични моменти в кариерата ви?
- Разбира се. През 2011-а свикахме пресконференция, на която обвинихме Би Ти Ви в опит за цензура на "Господари на ефира" и куп други неща. Спряхме "Седем часа разлика". Аз и партньорите ми просто скъсахме договора с Би Ти Ви. Обяснихме, че няма да работим с хора, които се опитват да ни манипулират. Въпреки че тяхната пропагандна машина извъртя фактите - все едно, че те стопират сериала. А ние просто им казахме: Гледайте си работата - никой няма да ни казва как да снимаме. Спряха да ни плащат. А после изкараха цялата работа така, че все едно скандалът е за пари. Скандалът беше заради принципи. Тогава ситуацията за нашата компания беше кризисна.
- Тежко ли беше да направите този избор?
- Какво говорите? Храним 300 семейства. Всички можехме да останем на улицата. Но избрах да отстоявам себе си. Това ми донесе тежки разправии с най-голямата електронна медия, която ме изкара най-черния. Това беше единственият й ход - да съсипе професионалния ми образ. Това обаче доведе до едно - направи ме още по-силен. Не отстъпвам от правилата си. Независимо от цената.
- Докъде стигнахте със световните проекти?
- Вече сме готови с първата игрална продукция -Nightworld. Главният герой, в чиято кожа влиза Джейсън Лондон, е полицай от Ню Йорк. Той се жени за българка и пристигат да живеят тук. Съпругата му се самоубива, той потъва в меланхолия и негов приятел му намира работа като бодигард в изоставена сграда, в която започват да се случват странни неща. Нискобюджетен проект за фенове на трилърите. Поканихме и Робърт Инглънд, който публиката на филмите на ужасите много добре познава като Фреди Крюгер от "Кошмари от Елм стрийт". Иначе екипът почти изцяло е български. Работя с режисьор от Чили - Патрицио Валадарес. Младо момче, което вече е много напред в жанра. В следващия ни филм пък ще става дума за зараза, от която хората озверяват. Нещо, което се случва тук и без бацили. Режисьорът е англичанин. Третият ни проект е с колега от Мексико. Това ще бъде първият английскоговорящ филм на ужасите, сниман в Хавана. Сега текат кастинги за главните роли. Всичко това ми харесва, държи ме във въздуха.
Нуждаех се от ново предизвикателство
Телевизия правя от 15 години - почти без изненади. Много сме напред със сериала "Самодиви", по който работим от 2 години. Голяма част от действието се случва тук, в България - а другото е в Чехия, Унгария, Турция. Вторият сезон - в Ню Йорк. Преговаряме с големи американски тв компании. Но всичко това стана възможно, защото открих човек от моята кръвна група - работи по 24 часа в денонощието, никога не изключва телефона си. Той е италианец - Лорис Курчи. По-рано живееше в Барселона, сега вече е в София и нямаме спиране. Споделя лудостта ми.
- Викате ли български актьори?
- О, да. Ние сме си българи, гледаме да поддържаме нашата си връзка. Но чужденците, естествено, са повече - иначе няма как да продаваме по света. Честно казано, не съм най-големият фен на този тип кино. То обаче си има верни почитатели.
- Какво ли биха казали "маститите" режисьори за тези ваши успехи?
- Всички колеги, които имаха амбицията да снимат филми в България, стигнаха до комерсиален провал. Повечето от филмите им са негледаеми. Почти няма филм, който да харесвам. Дълги години държавата заделя за кино по 12-15 милиона в годината. За да могат едни хора да си ги разпределят.
- Вие участвали ли сте в това комично "състезание"?
- Веднъж кандидатствах с проект в НФЦ. Казаха ми, че съм грандоман - какви били тези работи, които искам да снимам. И в същото време финансираха филм, който по-късно гледах и се почувствах жестоко тъп - нищо не разбрах от него. Нито сцените, нито репликите, нито действието имаха връзка помежду си. Беше аматьорска акция - на човек, получил субсидия, за да произведе тази адска глупост. И реших: Никога повече няма да кандидатствам за държавни пари. Оттогава, толкова години вече, и през ум не ми е минавало.
- Но всичко това продължава и до днес...
- ...И никой не гледа направените с парите от нашите данъци филми, защото са отвратителни. Пълен боклук. И после, същите тези хора, които произвеждат същите тези глупости, организират протести: Защо държавата не им давала още милиони? Схемата е много проста: Който получи субсидия, прибира половината от нея за лични нужди.
Той си оправя живота, а филмът му не става за нищо
Знаете ли какво се случи в Испания, където се действаше по същия като у нас начин? Държавата спря кранчето. Вече не дава нито цент за кино. Това е наказанието - за да се промени порочния начин на мислене. Киното е забавление. То е комерсиален продукт. Направи филм, за който хората ще си купят билети и ще им бъде интересен. Като не можеш, като си некадърен, няма да ревеш на държавата за финикийски знаци. На мен тя никога не ми е дала нищо, пък си работя денонощно. Целият свят е пазар. Стига да разбереш какво можеш да продадеш на него.
- Какво прави внучето ви?
- Говоря с него на измислен от мен бебешки език. Забелязвам, че понякога Кремена, Бебо и Алекс ме гледат леко странно - да не би детето да усвои някои думи, мислейки, че са правилните. Постоянно се променя. Прилича ту на един, ту на друг. Вече пътува навсякъде с нас - мъкнем го по самолетите, без да ни мигне окото. Водим го по репетиции - само понякога викаме гледачка. Аз израснах в Операта и в Кукления театър, а синът ми - по снимачните площадки. Така че нищо ново. Това ни е съдбата.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
