София. Военен хирург, български офицер, едно от светилата на чернодробните трансплантации, рицар от "Ордена на виното", моторист. Това са само няколко от визитните картички на полк. доц. д-р Венцислав Мутафчийски. Той е част от екипа на клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология във ВМА, където може да го намерите през по-голямата част от денонощието. Ние го откриваме точно, когато излиза от операционната, където е махнал 6-килограмов тумор на един от пациентите си. Това обаче определено не го радва. Подобна операция е предизвикателство, но се ядосвам, като виждам как хората са чакали с години, а това пропилява голяма част от шансовете за успешно излекуване, казва той.
Доц. Мутафчийски се занимава с медицина повече от 20 години. Последните десет дели между чернодробната хирургия и трансплантологията и военната. За разлика от повечето си колеги той не е потомствен лекар. Решил да поеме по пътя на медицината сам. Може би в края на миналия век беше много престижно да си лекар, само от моя випуск 25 човека записаха медицина, казва той. Хирургията пък избрал, без каквото и да е колебание. Вътрешните болести не ми прилягат, лечението с хапчета ме отегчава, признава д-р Мутафчийски. Според него, за да си добър хирург е много важен темпераментът ти. Трябва да си малко холеричен тип, от флегматиците не стават добри хирурзи, отсича той. И сигурно е прав, защото работният му ден започва рано сутринта, а натоварването в него не свършва. В 8,30 вечерта обикновено звъня на дежурния, за да питам, как са пациентите ми, които съм оперирал, а той ми пожелава леко дежурство, смее се д-р Мутафчийски.
Отдавна е забравил и това какво е да почиваш нормално. Миналата година по време на отпуската го върнали от морето, за да направят чернодробна трансплантация. По ирония на съдбата този Великден той събрал колегите си от всички краища на страната, за да спасят живота на 33-годишно момче с друга трансплантация. Това не му тежи, въпреки че двамата му сина заради постоянната му липса от дома и звъненето на телефона са се отказали да последват професионалния му път. Проблемът за него, а и за повечето му колеги, е в това, че уважението към лекарите, като че ли се позагуби. Според него пръст в това имат и периодичните кампании по медиите за сатанизиране на медиците.
Имаше една тенденция отпреди 3-4 години, когато пациентите идваха като на война. После, като видят, че не е както са чели и чули, се успокояват, а доверието е най-важното в лечението, казва доц. Мутафчийски. Сега според него нещата са се пооправили и вече не вижда страх и омраза в очите на пациентите си. Това обаче не успява да компенсира всички недъзи на системата, в които са принудени да работят българските лекари. Недофинансирането на клиничните пътеки според него е най-големият бич за медицината у нас.
Един остър панкреатит понякога струва между 45 и 65 хил. лв., а касата дава едва 2500 лв., аналогично е положението и с останалите случаи, казва той. Според него съвсем скоро ще се озовем и пред още по-голям проблем - недостига на лекари. За последните 17 месеца са изчезнали 700 доктори от България, преди 6 години бяхме 2200 души хирурзи, сега сме под 1000, признава той. Освен това повечето му колеги са над 55 години, а специализантите са все по-малко. И няма как да е другояче, защото тези млади хора са обречени 4-5 години на абсолютна мизерия. Те работят без заплата, на всичкото отгоре трябва да си плащат, за да учат, възмущава се той и дава за пример Германия. Там младите лекари специализират със заплата от 4500 евро, която им дава възможност да водят нормален живот. Ако останат тук, трябва да чакат да станат на 40 години, за да започнат да припечелват достатъчно средства, за да издържат себе си и семействата си, обяснява печалната истина д-р Мутафчийски. Затова според него в българските лекари има нещо сбъркано. Няма как иначе да се обясни, защо работят тази професия при такива условия, признава той. И добавя, че още не се е махнал, просто защото много обича работата си.
За съжаление, абсурдите не са пощадили и другото му професионално поприще - военната хирургия. Тъй като проф. Радослав Гайдарски като министър не виждаше разлика между военната и останалата хирургия, премахна тази специалност, възмущава се доц. Мутафчийски. А според него разликите между двете са много. Военната хирургия се занимава с тежките травми след взривове, както и с масовия травматизъм при война или след терористични актове, обяснява той. Зад гърба си пък има много мисии, в които е натрупал опит да се справя в подобни обстоятелства. Най-много е научил в испанската полева болница в Афганистан. Там нямаше ежедневна медицина като тук, а само животоспасяващи операции, казва той. Един ден му докарали 8 души едновременно включително и деца. Тогава навлизат много емоции, които не помагат в работата, признава той. В тези случаи спасяват само голямата натренираност и рутина. Също така сглобяването на добър екип.
Медицината е екипна работа, а не дейност за бегачи на дълги разстояния, категоричен е той. У нас също му се е налагало да приложи уменията си на военен хирург на дело. Един от случаите е бил атентатът в Бургас. Сред последните пък са взривовете в "Арсенал", където последния път е починала една жена. Въпреки закритата специалност военната медицина в България е на висота, категоричен е д-р Мутафчийски. На 18-ия конгрес на Балканския военномедицински комитет в Истанбул екипът му се е представил блестящо с редица презентации включително и с кратък научен доклад за Бургас. Полковник Мутафчийски е президент на комитета, в който участват медицинските служби на шест балкански страни, председателства и българската секция.
Преди известно време пък един от специализантите му изпратил интересно заключение, докато обменял опит във френска полева болница в Афганистан. То гласяло, че не всеки французин разбира от чернодробна хирургия и не всеки българин не знае за какво става въпрос. Това много ми хареса, защото това момче - д-р Георги Попиванов, аз съм го запалил за военната хирургия, казва доц. Мутафчийски.
Въпреки сериозността на професията си или точно заради това той намира място и да разпуска. Една от големите му страсти е хубавото вино. Това звучи, като че ли съм анонимен алкохолик, само че аз не съм анонимен, а съвсем обществено известен ценител на виното, особено на българското, шегува се той. Смятам това за един вид патриотизъм, защото като български офицер, колкото и старомодно да звучи, за мен имат смисъл думите "чест и патриотизъм", обяснява д-р Мутафчийски. Ценителството на виното обаче той споделя с немалко свои известни колеги. Те са доц. Иво Петров - национален консултант по кардиология, доц. Красимир Янев - известен уролог, проф. Венцислав Бусарски - неврохирург. Това е нашата ядка от доктори, с които основахме "Ордена на рицарите на виното", смее се той. И признава, че с доц. Петров са се присъединили последни, затова засега са трета степен рицари. Смисълът на ордена пък е да популяризира българското вино и да утвърждава традициите за консумирането му. Защото си има култура на пиене - храна, обстановка, казва доц. Мутфчийски и дава първия урок. Като лекар държа да заявя, че бялото вино не е безалкохолно, защото като кажа на пациентите, че алкохолът им е забранен, ме питат - а бяло вино може ли, смее се той. И добавя. Бялото вино не се пие само лятото, върви с доста различни храни, но повече с листни салати и морски дарове. Лично на него от белите вина любимият му сорт е совиньон блан. Това е едно много свежо вино с дъх на трева, подходящо за лятото, казва професионалистът. Освен това обича да кара мотор, само че класическа машина, каквато е "Веспата". Тя е малък мотор, 300 кубика, кара се с костюм, вратовръзка и докторска чанта, усмихва се той. И казва, без да намига, че на пътя повече от 120 км в час не вдига.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
