Недоверието пречи и на донорството

Миналата седмица България за пореден път се включи в Европейската седмица на донорството. Нейната цел е да популяризира тази благородна кауза, в която частица от теб може да помогне на други да живеят и след смъртта ти. 13 донори е имало през тази година досега, сочат данните на Изпълнителната агенция по трансплантации. Въпреки това чакащите за органи у нас са над хиляда. От нов бъбрек се нуждаят 940 души, от черен дроб - 44, от сърце - 25, от бял дроб - 16, от панкреас - 8, а от тънко черво - 1.

Трудно ли е да се изправиш пред избора да дариш органите на най-близкия си и какво е да си от страната на лекаря, попитахме д-р Красимир Бинев от "Пирогов". Той е координатор по донорство над 20 г. За това време е имал над 15 донори, които са помогнали на болни хора да продължат напред.

- Д-р Бинев, какво е да кажете на хората, че близките им нямат шанс за живот, но могат да помогнат на друг човек да живее?
- Реакцията им е обичайна, никой не желае да чуе, че близкият му е в тежко състояние. Всички живеят с надеждата - и те, и ние, че ще успеем да помогнем. Но когато сложим диагнозата мозъчна смърт, нямаме право да заблуждаваме хората и да казваме, че още нещо може да се направи. Когато се достигне до нея, сме прями и обясняваме на близките, че, когато е загинал мозъкът, е загинал и индивидът. Могат само да се поддържат органите, които след редица изследвания може да се окаже, че са в добро състояние и да помогнат на друг човек.
- Колко време отнема това решение на хората?
- Обикновено в тази стресова ситуация, когато на хората се обясни за какво става дума, те имат нужда от време да помислят. Често обсъждат какво е отношението им към донорството в семейството, някои от тях са говорили на тази тема и преди. Когато един пациент е в тежка травма и сме направили всичко възможно, за да го спасим, тогава обикновено срещаме съгласие от страна на близките. Така частица от техния близък ще помогне на някой друг и същевременно ще продължи да живее като орган в него.
- Как се чувствате вие в тези ситуации?
- Винаги е тежко да съобщиш на някого, че негов близък е загинал, но това е нашата работа. Който работи в реанимация, се сблъсква със смърт и такива състояния, не е леко и приятно.
- На колко години са били най-младите донори, които сте откривали?
- Имали сме младежи на 25-30 г. Много тежко се приема от родители и близки тази новина. Това е драма, която идва изневиделица, както народът казва "удар получи и изпадна в кома". Дотогава е бил млад, прав, здрав. Съзнанието им не може да приеме новината, защото до вчера този човек е бил при тях, а сега внезапно трябва да решават дали да помогнат на друг човек чрез него. Това са критични ситуации, за всяко семейство е тежко.
- Виждате ли се с близките след това?
- С част от тях ми се е случвало да се виждам след това и им благодаря за съгласието да помогнем. Но когато един близък човек почине, не е най-любимото ти нещо да се срещаш с хората, които са били около тази смърт.
- Срещате ли все още неразбиране от страна на хората, когато става дума за донорство?
- Има, разбира се. Халът на цялостното здравеопазване е такъв, че хората изпитват недоверие към системата. Това отношение се пренася и към донорството.
- Как избрахте да станете координатор по донорство?
- Занимавам се с професията на реанимационна анестезиология от 40 г. Работя в тежки звена като реаниматор и това неминуемо става част от нашата професия.
- А кой ви "вербува" за каузата?
- Никой не ме е вербувал. Шефката на реанимацията в ИСУЛ - проф. Параскева Стаменова, беше един от пионерите в тази област и да бъдеш координатор това беше част от нашето обучение и подготовка. Тя ни обучава в продължение на доста години.
- Вие обучавате ли сега хора, които да ви наследят?
- Разбира се, кондиционирането на донори е един много времеемък процес и аз обучавам колегите в моето отделение, за да продължим тази дейност и по-нататък.
- Има ли нещо, което искате да кажете на хората?
- Да, да имат повече доверие на лекарите. Ние всички се опитваме да помогнем на пациентите си максимално. Когато има донорска ситуация, трябва да знаят, че сме опитали да направим всичко възможно, за да спасим този човек.