Георги Джагаров и драмата на властта

Георги Джагаров и драмата на властта | StandartNews.com

"Прокурорът" е първата българска пиеса, играна в Англия

Последното социалистическо Народно събрание преживява последните си дни. Тодор Живков вече не е на власт. Еуфорията владее улицата. Милиони са окрилени, мнозина са объркани, а един народен представител обявява, че вече не членува в парламентарната група на Българската комунистическа партия, провъзгласява се за независим и безпартиен и сяда в средата на залата. Останалите са потресени. Не вярват на очите си. Човекът, който така категорично се дистанцира от идеологията, властта и нейните първенци е всъщност един от тях. Любимец на Първия, галеник на съдбата, поет, високопоставен държавен чиновник, притежател на всички възможни отличия, титли, звания, автор на няколко пиеси, между които и нашумялата "Прокурорът".

Това е самата истина: един от първите, който хвърля партийния си билет след 10 ноември 1989 година, е Георги Джагаров. Тогава от него се отричат и свои, и чужди. Вечно претъпканата му с ласкатели и подмазвачи маса в ресторанта на писателите изведнъж опустява. Тези, които до вчера лигаво са му се усмихвали и целували ръка, които с патос са рецитирали стиховете му, вече го отминават като чумав. Враговете и завистниците му, а те никак не са малко, точат перата си, топят в отровата и пишат без задръжки. Бохемът, водачът, патриотът, творецът изведнъж започва да се топи и чезне. Отива си от този свят на седемдесет. А само след дни, на 14 юли, Георги Джагаров щеше да навърши деветдесет, ако двадесет години преди това не го бе отнесла най-страшната болест.

Съпругата на поета разказва в интервю, че когато новоназначеният за президент Петър Младенов съобщава по телевизията, че на Георги Джагаров се отнемат всички звания, той мълчаливо се свива във фотьойла и се отпуска буквално като птица с подрязани криле. "В стаята настъпи някаква празна тишина, в която само го чухме как казва като на себе си: "Как може?!"... Според мен именно в този момент Георги беше "умъртвен", спомня си Цветана Джагарова.

Няма паметник на прокурор, казва героят на едноименната пиеса на Георги Джагаров. Няма паметник и на автора й. Дори в родното му място. В кратката информация за село Бяла се казва, че то се намира в Сливенския балкан, че носи името на белия камък, който се е намирал в центъра, и че в околностите растат много билки, на което се посвещава празникът на слънцето и борбата срещу болестите. Името Джагаров е посочено със ситни думи в графата: Личности.

"Израснал съм в страшно бедно семейство. Не съм имал нито културна среда, нито вуйчо владика да ми подаде ръка. Когато през 1945 година получих от Христо Радевски насърчително писмо, три пъти съм обиколил Сливен от вълнение", разказва поетът пред журналиста Величко Хинов. Бедното момче от Балкана е отличникът на гимназия "Добри Чинтулов" в подножието на "Сините камъни". Включва се в антифашистката борба, попада в затвора. Излиза на 9 септември 1944 година. Заминава за Москва и се връща с диплома от Института за литература "Максим Горки". Легендата разказва, че по пътя към София във влака попаднал на развеселена компания от пийнали руснаци. Единият от тях се оказал областен управител. Оттогава датира познанството на българския писател с бъдещия генерален секретар на КПСС Леонид Илич Брежнев.

"Имаше таланта да стане голям поет, но партията го неутрализира", ще напишат за него по-късно. Тодор Живков го облича с власт, прави го шеф на всички писатели, сервира му привилегии, издига го за заместник-председател на Държавния съвет - така вместо жертва на системата, става част от нейната репресивна същност. Звучи като присъда. Може да е намесен и някой, който е седял на масата му.

Първият не крие, че го обича. Когато в Сливен честват петдесетата годишнина на поета, поздравлението на Тато съвсем не звучи протоколно и партийно: "Нашата близост и приятелство датират от доста години. Но аз винаги съм съжалявал още повече, че не се сприятелихме по-рано, през онази бележита епоха от твоя живот и твоето творчество, когато и аз заедно с теб бих могъл да рецитирам стиховете ти:

"И ваш'те благородни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас."

Според друга градска легенда в основата на тази дружба е Стефан Гецов. При една от срещите между Първия и неговия любим актьор - винаги завършващи с неизменен запой - Гецов казал: "Другарю Живко, не ми е сладка глътката без моя приятел Георги Джагаров. Разрешете да го повикаме за едно "наздраве". Така момчето от Бяла тръгва по стълбицата нагоре, от което творецът у него едва ли е очарован. Всички говорят срещу властта, а всички се стремят към нея, отвръща той на критиците си.

"Ако властта е необходима, за да организираме и постигнем нещо хубаво, тя трябва да се дава само временно и само за определени задачи, които ние сами си поставяме", категоричен е Джагаров. Добра идея, но трудна за изпълнение. А как преживяват в едно поетът и държавникът? "И двамата си пречеха, а това беше за добро и на гражданите, и на читателите" - отговаря Джагаров. Държавната работа е по задължение, работата на поета е по призвание. Следва и горчивият извод: "Съжалявам, че разпилях силите си и не успях да дам на хората всичко онова, което те очакваха от мен". След 10 ноември 1989 година Георги Джагаров е подреден сред най-мрачните личности от ерата на живковизма. При това - от новите лидери на собствената си партия. От хората, с които е бил рамо до рамо на софрата на Първия. "Не може той (Андрей Луканов б.а.), ако е човек с култура и съвест, да събере Комисията за вината на БКП и да й нареди да включи името на един поет във всички списъци", възмущава се Джагаров. Но в този момент от него се искат повече отговори, отколкото мнение. Главният въпрос е защо напусна БКП. Чисто комунистическото тълкувание на това действие звучи така: Щом не си с нас, значи си против нас... "А нямах ли право - когато се провъзгласяват принципите на свободата и демокрацията", пита на свой ред "предателят". - "Беше ми дотегнало да завися от една партийна върхушка, тя да ми определя как да живея и какво да правя. Новите властници бяха от същата тази върхушка. Познавах ги много добре с тяхната страхливост и непочтеност, с тяхното грубиянство и властолюбие... Аз не им бях удобен, защото рано или късно щях да ги разоблича... Знам за какво са говорили в заседание на Политбюро - да ме унищожат. Затуй се надигна срещу мен цялата сбирщина от лъжци и клеветници... При това бях уязвим, защото Живков наистина ме е защитавал - но от кого, от такива като тях. Бях сам, а тълпата ревеше, искаше да разкъса някого и те я насочваха срещу мен". И допълва: "Не съм безупречен и не съм се мъчил да бъда. Аз съм толкова грешен, колкото всеки друг на този свят. Не се срамувам от това. Ако знаех кой е идеалният човек, бих се опитал да му подражавам, но нито в себе си, нито в другите видях такъв. За това също не съжалявам, защото смятам, че съзнанието на твоето несъвършенство те кара да се стремиш да бъдеш по-добър. Някои успяват. Аз съм от тези, които не успяха".
Грешен или не, Джагаров е талантлив. И това никой не подлага под съмнение. Той е чаровен, боготворящ Ботев, бохем, който за радост на компанията плаща всички сметки, патриот, обичащ България. "Прокурорът" е първата родна пиеса, поставена в Англия. Спектакълът на сливенската трупа печели първо място на прегледа на българската драма и театър в София. Играе се на много сцени по света. Определят я като първия художествен удар срещу механизмите на сталинската система у нас.

На премиерата в Народния властниците са смутени, но щом чуват самия Живков да ръкопляска, мигом се присъединяват към аплаузите. През 1967 година обаче едноименният филм няма същата щастлива съдба. Режисьор е Любомир Шарланджиев, а в ролите са Георги Георгиев-Гец, Йордан Матев, Васил Попилиев, Олга Кирчева, Стефан Пейчев. Веднага след това лентата е забранена. Ето какво казва за това самият Джагаров: "А вие как мислите, че всичко ми е било разрешено? А как си обяснявате, че престанах да пиша? Живков е казвал за мене: Не пише, защото знае, че партийната критика отново ще го погне, но този път ние няма да го защитим. Молил съм го: Другарю Живков, пуснете поне филма! Отговарял ми е, че отново ще го види, но ми е обяснявал и друго: Че съветските другари били против. Веднъж с Венчето (Невена Коканова, която е и съпруга на режисьора б.а.) се бяхме разбрали - и тя да говори с Живков, и аз да говоря. Говорихме, но нищо не се получи".
Двадесет години след създаването си "Прокурорът" е реабилитиран - получава специалната награда на Съюза на филмовите дейци.

И Френската академия удостоява поета с наградата си. Веднага следват вопли, че отличието е уредено или платено. Клеветниците дори не обясняват кой може да накара четиридесетте членове на Академията, наричани "безсмъртни", да гласуват по чужда воля. По кой начин да бъдат купени или да се подчинят на някаква партийна заповед. Логични отговори няма, но и у нас завистта няма почивен ден.
На 30 ноември 1995 година Георги Джагаров - стопен от рака, от предателствата, от ударите от свои и чужди, от факта, че му отнемат апартамента, в който живее, и от всичко останало - напуска този свят.
В деня на погребението Иван Кръстев пише:

Сълза

Морето в плач застива. Балкана свежда върше.
Родино, ти мълчиш с покрусено сърце.
Една човешка длан не стига да избърше
голямата сълза от твоето лице!

Осем години по-късно приятелят му Янко Станоев "изпраща" закъсняло "Писмо до поета": "Наскоро с един литератор седяхме на чашка и какво ни хрумна да броим колегите, бутнали вече лодката. И то едни от най-талантливите. Рухнали от бедност, болести, отчаяние. Защото, ако нямаш достатъчно средства за преживяване, ти вече нямаш нищо. Това е голата истина. А сме най-бедната държава дори на Балканите. Тук вече знаем, че ще се обърнеш в гроба, защото си истински патриот. Как така - ще речеш: Земя колкото една човешка длан, благословена от съдбата с такава природа и редни хора, да затъне така. Как ли? Разграбиха я. До шушка. Не чужди нашественици, а наши родни разбойници.

БЪЛГАРИЯ

Георги Джагаров

Земя като една човешка длан...
Но по-голяма ти не си ми нужна,
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.

Земя, като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятaгян.

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

И стана чудо: смертю смерт поправ,
усмихнаха се чардаклии къщи
и заплющяха знамена могъщи,
и път се ширна - радостен и прав.

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема
под ласкавите български ръце,
дъхти на здравец твоето лице
и нова песен вятърът подема

Земя, като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!

"Когато всяка сутрин политиците влизат в парламента или в Министерския съвет, групово да рецитират "България" на Джагаров" - призив на шоумена Георги Низамов в интервю пред "Стандарт"

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай