- 60 години от пленума, в който Тато овладява цялата власт в държавата
- Заложи суверенитета на България на два пъти и стана страховит "покръстител"
"45 години стигат!", пееха родните площади през 1989-1990 г. 18 от тях принадлежаха на годините на рязка промяна в държавното устройство на България, наричана от едни "социалистическа революция", от други - "държавен преврат", от трети - "окупиране на страната от Съветската армия". Но цели 27 от тях преминаха под прякото партийно и държавно ръководство на един единствен човек и неговите вътрешни демони с техните външни проявления.
Този човек беше свален от власт чак през преломната за цялата социалистическа система 1989 г., белязала края й с разрушаването на Берлинската стена.
33 години по-късно
на Христовата възраст на поредната рязка промяна, този път в политическата система на България, датата 10 ноември 1989 г., на която дългогодишният "пръв партиен и държавен ръководител" Тодор Живков беше отстранен от властта от високопоставените си "другари", вече никой не празнува като "начало на демократичните процеси у нас". И все повече хора са твърдо убедени, че това е
просто един вътрешнопартиен преврат, целящ спасяването на "застрашените кожи на червените велможи". Именно чрез свалянето на най-главния от тях и именно под крилото на все още живата партия-майка КПСС начело вече с Михаил Горбачов.
По бързата писта на властта
Христовата възраст е не само ново начало, но и време за равносметка. А тя сочи, че точно преди 60 години - на 14 ноември 1962-а, слабо познатият на широкото гражданство, но препускащ нагоре по партийната стълба Тодор Живков овладява окончателно цялата партийна и държавна власт и става тъй да се каже едноличен чорбаджия на България. 30 години след като е приет за член на БКП и 17 след като е избран за кандидат-член на ЦК на БКП, вече 51-годишният бивш трудовак, самодеец от читалищни театрални трупи и милиционер в най-мрачните времена след деветосептемврийския преврат, но изключително напорист в дейността си на комунистическа апаратчик Живков здраво хваща юздите на управлението на Народно република България и не ги пуска, докато глобалната политика не се променя в посока за зануляването на соцсистемата.
По това време той вече е първи секретар на ЦК на БКП, но заема поста по-скоро фиктивно като много приближен на фактическия председател на Политбюро и министър-председател Вълко Червенков.
Равнис по Хрушчов
Впоследствие, от 1955-а до 1962 г., с активното задкулисно и видимо по партийните форуми в България и в СССР участие на Тодор Живков един след друг са отстранени всички силни фигури на тези две комунистически партии, които до елиминирането им са били закрилници на амбициозния функционер, заради което е израствал в партийната йерархия. Но това нито веднъж не му е попречило, щом положението им се разклати, да се изправи срещу тях от "правилни партийни позиции". Такава е съдбата и на съветския лидер Никита Хрушчов, спрял избора си на Живков след Вълко Червенков. И на министър-председателя Антон Югов, който го е покровителствал и чиито близък съратник и също опора на Живков - Георги Чанков, е елиминиран със съдействието на протежето на Югов. А след това самият Югов заедно с Руси Христозов и Георги Цанков е свален от премиерския пост, на чието място е избран именно Живков.
Ноемврийски шут за Югов
Процесите на тяхното отстраняване са заложени още по време на друг фундаментален пленум на ЦК на БКП от 30 ноември 1960 г., когато по време на обсъждането на бюджета са отправени редица и дори, може да се каже остри бележки към начина, по който се управлява икономиката на страната. А в навечерието на VIII конгрес на БКП с изключителното съдействие именно на доскорошното си протеже Тодор Живков и крайните му критики към Антон Югов, обявен от него за "родоначалник за нашите условия на извращенията", сиреч на репресиите срещу т.н. врагове на народа той е отстранен от всички ръководни постове в партията с мотива "груби нарушения на социалистическата законност и антипартийна дейност".
Затова председателстващият въпросния пленум на ЦК от 14 ноември 1962 г. Димитър Ганев предлага първият секретар на ЦК на БКП Тодор Живков и за председател на Министерския съвет, макар Антон Югов още да се води такъв, но наказанията по партийна линия не му позволяват да продължи да бъде. От стенограмата на въпросния пленум става ясно, че на заседанието на Политбюро Живков е имал "възражения" да заеме и поста на Югов, за което съобщава Митко Григоров. Но възраженията му са отхвърляни, обявява Григоров и залата избухва във викове "Правилно" и ръкопляскания.
Назад към ленинизма
Аргументите, с които Живков е издигнат за премиер, са партийно издържани и красноречиви: "той се отличава с безпределна преданост и вярност към БКП, към нашия народ, с безпределна вярност и преданост към принципите на марксизма-ленинизма и пролетарския интернационализъм". Към това се прибавят и неизбежното: "С всички свои действия е доказал своята преданост и вярност към КПСС и великата страна на съветските народи". Наречен е "партиен и държавен ръководител от нов тип". Посочена е "голямата му лична заслуга за възстановяването на ленинските принципи и норми на работа". Определен е като ръководител, който "чувства пулса на живота, има размах в работата и е перспективен". Както и като "безпределно честен и принципен в работата", "спечелил любовта и уважението на нашата партия и на целия народ" и "високо уважаван от международното комунистическо движение".
Затова, казва Митко Григоров, "няма никакви пречки да се съчетае ръководенето на ЦК с ръководенето на Министерския съвет", понеже така ще се получи "пълно единство на работата на партията и държавата". А в края на тоя панегирик другарката Рада Тодорова кахърно призовава "да му щадят силите" и незабавно да му бъде избран екип от помощници.
Верните пажове
Впрочем, Тодор Живков не си е губил времето през предишното десетилетие по по-ниските етажи на властта и приближените му вече са избрани най-вече в лицето на Нико Яхиел и Милко Балев, по-нататък член на Държавния съвет на НРБ, пряк ръководител на т.н. "възродителен процес" и редактор на 38-те тома със съчинения на Живков. В този кръг влиза и военният министър Добри Джуров, с когото се познават още от партизанските години на Джуров. Както и на създадената по-късно т.н. "ловна дружинка" на Живков, в която влизат вече предимно интелектуалци.
Колкото до съчетаването "на ръководенето на ЦК с ръководенето на Министерския съвет", Живков го прави така, че пребивава предимно на партийния терен и много рядко се включва в самите заседания на министрите, които тъй или иначе изпълняват партийната, ерго, неговата воля.
Лагерите на смъртта
През същата 1962 г. обаче гръмва скандала с разкритието за съществуването на
Ловешкия концентрационен лагер под ръководството на злокобния Мирчо Спасов,
с когото Живков се сближава, докато веднага след 1944 г. му е подчинен в т.н. Щаб на народната милиция в София, извършила най-страховитите репресии срещу най-ярките представители на нацията, обявени за врагове на народа". Спасов става най-доверения човек на Живков, след като последният овладява властта. Но скандалът с ужасиите, вършени в нелегално съществуващия Ловешки лагер, е заметен именно по тази причина.
Още две години от възкачването на Живков на върха на държавата не минават безоблачно. Малко известен факт е, че за пръв път неговата оставка е поискана на пленум на ЦК на БКП през 1964 г. от завеждащия военния отдел ген. Иван Бъчваров, вдъхновен от свалянето на Хрушчов в СССР и надеждата, че и в България може да последва такъв развой за протежето му. Разбира се, оставката е отхвърлена.
Големият позор
Но година преди това - на 4 декември 1963 г., Живков внася на пленум на ЦК на БКП първото си предложение България да стане 16-а република на СССР и то единодушно е прието. Дори е написано писмо до Хрушчов с изричното настояване процесът да се запази в тайна до пълното му реализиране. Причините обаче не са толкова политически, колкото икономически - държавата е изпаднала в тежка криза, стъпила на огромни съветски кредити. По тази причина настояването на Живков пред съветската страна е след присъединяването на България като 16-я република на СССР, да получи преференциални условия за вноса и търговията на предимно селскостопанската си продукция за сметка на азиатските републики. Условието е неприемливо за ръководството на Съветите. Пък и година по-късно, благодарение на умели дворцови интриги в Кремъл, Хрушчов е отстранен от властта.
Офертата към Брежнев
10 години по-късно Живков прави втори опит да анексира България към СССР, вече начело с Леонид Брежнев. Предложението му е внесено на пленум на ЦК през юли 1973 г. и мощно подкрепено, включително и с 20-страничен таен документ как младото поколение да се възпитава в духа на съветската идеология и начин на живот. Твърди се, че родният "пръв партиен и държавен ръководител" не е стиковал инициативата си със самия Брежнев. А тя и вече подготвените документи остават в дълбока тайна. По това време по силата на новоприетата Конституция през 1971 г. Живков вече е председател на Държавния съвет или, казано със сегашните понятия, държавен глава.
А мотивите за повторния опит на Живков да пришия България като 16-а република на СССР отново са икономически. През 1973, когато избухва петролната криза, българският външен дълг достига 1 млрд. щ. д. Същата година Брежнев идва на традиционното си посещение в България, а Живков му представя подробен списък с икономически искания, сред които и за 18 т. допълнителен нефт под пазарните цени.
Идеята е представена на два пъти пред съветския лидер, СССР предоставя помощ на страната ни, но и двата пъти Брежнев се разсейва за присъединяването на България като 16-а република на Съветите. Което не обезсърчава Живков и дори през 1978 г. на срещата си с Брежнев в Крим той настоява България да бъде третирана като "обикновена съветска република".
Използването на суверенитета на държавата ни за закърпване на зейналите дупки в икономиката и финансите е една от най-позорните страници от управлението на Живков. Към тях обаче не можем да не прибавим и "голяма екскурзия" или т.н. "възродителен процес".
Раната, която още кърви
През 1984 и 1989 г. той е извършен под прякото наставничество на Тодор Живков над 1 1500 български турци напускат страната, обезлюдявайки цели райони и поставяйки в риск селското стопанство заради репресията срещу тяхната религия и смяната на имената им от БКП.
"Меденият месец" на Тодор Живков начело на партията и държавата и във властта приключва след смъртта на Брежнев и оглавяването на ЦК на КПСС от Юрий Андропов, а след това - и от Михаил Горбачов. "След идването на Горбачов на власт аз усещах, че започва настройването на наши ръководни кадри срещу мен. Дойдоха сигнали, че от Москва се провежда кампания против мен. В моето обкръжение имаше хора, за които знаех, че заиграват", заявява през юли 1997 г. вече сваленият на 10 ноември 1989 г. от всички постове Тодор Живков пред Валерия Велева година преди смъртта си. И само година преди втората му оставка да бъде приета на пленума на ЦК на БКП - през ноември 1988 г.
"Sic transit gloria mundi", са казали древните латинци.
Приятелите и предателите
Усетил мощния порив на вятъра на промяната, Живков подава първата си оставка като партиен лидер през ноември 1988 г. Тя обаче е отхвърлена. Фатална става подадената на 9 ноември 1989 г. на заседание на Политбюро, приета вече на продължилия два дни прословут пленум на ЦК на БКП. А това се случва под вещото наставничество и ръководство на доскорошните му "бойни другари" Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев. И под зоркото око на съветския посланик Виктор Шарапов, прокарващ политиката на новия съветски лидер Михаил Горбачов.
"Историята ще помни този генерален секретар, който тотално ни предаде - като общност от държави, като сравнително млад обществен строй, като военен договор, като СИВ", заявява Живков в същото интервю на Валерия Велева. Като се има предвид противоречивият начин, по който Горбачов беше изпратен в по-добрия свят от руснаците, може би си струва да се порасъждава по тезата, изказана от самия Живков - че той е искал да реформира социализма, а Горбачов - да го ликвидира.
В тази схватка в глобалната политика победи Горбачов. Но ако това не се беше случило, въпреки изменчивата любов на комунистите към различните им лидери, в които дълго са се клели, не е изключено днес с бурни тържества да беше отбелязвана 60-годишнината от овладяването на цялата партийна и държавна власт от Тодор Живков.
Тъй, както години наред след установяването на култа към неговата личност от 70-те години нататък с всенародни тържества се отбелязваха рождените му дни.
И ако днес България преживява поредния си политически катаклизъм, причината е само една -че затваря страниците от историята си, без да ги е прочела. И още по-малко - да ги е осмислила. А там се крият отговорите на всички въпроси, които в момента изглеждат нерешими - и за политиците, и за хората.
"Memento mori", като че ли забравят всички управници, когато са начело на властта. Включително и когато се стремят към нея.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
