Политиците като че ли не осъзнават, че настъпва нов световен ред, казва прочутият актьор
Атанас Атанасов - изиграл десетки роли из театрите на държавата и столицата, в родното и международното кино - реши, че е време да черпи за 60. Професорът от НАТФИЗ, който не пропуска да сътвори поне един актьорски хит на сезон, на 15 септември закръгля житейския опит и опасен чар. Тук и сега му е повече от напечено, тъй като изпитва студенти за новия випуск в Академията. Ако му остане свободна минута, мисли за следващи проекти, въпреки че се опитва да не разсмива прекалено Господа с категорични планове. Но предполага, че скоро ще се изясни ситуацията около следващата порция епизоди на "Четвърта власт". В нашумелия сериал на БНТ той е разследващият журналист Андрей Кръстанов - звезда в екипа на едноименния вестник, който се забърква в най-гадните интриги между силните на деня и медиите. "Разбира се, никой от нас не е ангел", категоричен е Атанас с типичната си аналитичност на зодия Дева. Скоро ще препуска между София и Пловдив, за да възстанови и продължи репетициите на "Пет жени в еднакви рокли". Ще вземе своя вече бивш възпитаник Иво Аръков, надявайки се, че талантливият красавец си е взел поука от някой случки в живота и в кариерата. Атанасов обаче рядко дава акъл, ако не му го искат - дори на дъщеря си Алис, която вече е в трупата "Зад канала", а сега влиза и в "Гео" на Народния. Професорът е видимо доволен от факта, че синът му Ясен най-после ще "скандализира" династията и, поне засега, твърди, че няма да кандидатства в НАТФИЗ - въпреки че от малък се подвизава като артист.
Във фамилията скоро се задава още един юбилей - на Васил Стойчев, тъст на Атанас. А тъща му Виолета Бахчеванова вече празнува през пролетта.
- Професоре, кога да очакваме втория сезон на "Четвърта власт"?
- Сега пишат сценария. Би трябвало да започнем след Нова година.
- Ще се бори ли вашият герой с корупцията, или ще се предаде на конюнктурата?
- Мисля, че ще влезе в битката. И дори ще стане абсолютно "перде". Човек, на когото не му пука от нищо - ще казва истината, без да го интересува какво ще последва и кой ще бъде засегнат от нея. Според мен би трябвало той да започне да си отмъщава на тези, които извадиха досието му - защото стана ясно как и защо е бил принуден. Така че той вероятно ще стане много лош. Вендетата ще е страховита. Проблемът е, че всеки може да каже и да напише всичко - но това не променя нищо. Станали сме гьонсурати.
- Докъде ще ни докара това?
- Не знам. Но това не важи само за нас, българите. Хората, които дърпат конците в международен мащаб, не си дават сметка, че настъпва нов световен ред. Мислят, бавят се - в един момент нещата ще станат необратими. От Изток идват хиляди, които се мъчат да оцеляват. И все някой ще го отнесе. Тежко е. Подозирам, че може да избухнат граждански войни. Европа се движи по ръба на социална и въобще на хуманитарна катастрофа.
- Ще споделите ли за предстоящи изненади на сцената?
- С Асен Блатечки се каним да изиграем "Кредитът" в Независим театър. Пиесата е на Жорди Галсеран, режисьор е Бина Харалампиева. Асен е банкер, а аз отивам при него да искам кредит. А той ми отговаря: Не можете да го изплатите. Аз пък го заплашвам: Дайте парите, иначе ще спя с жена ви. Той репликира: Глупости - това не е възможно, вижте се само на какво приличате. Предложих на Бина този вариант, защото ми се струва по-интересен - хем съм бил банкер, хем е по-забавно, ако някакъв 60-годишен изкуши съпругата на секссимвола. Ще видим какво ще се случи.
- Комфортно ли ви е в кожата на учен?
- Има актьори, които не са професори, но много им се иска да бъдат и се държат "академично". И обратното. Научната титла е само изискване, за да преподаваш и да вървиш напред. След толкова години на сцената всеки от нас усеща атаката на инерцията и рутината. Заради това ми беше адски интересно да се върна към драматурзи, пиеси и теоретични текстове, които бяха чел преди 30 години. Общуването с младите хора вече е много различно - те не познават Станиславски, не са съвременници на Гротовски, не знаят дори кой е Питър Брук. Всеки час с тях е изпитание. Идват в Академията като бял лист. Средното образование става все по-лошо. Е, има тийнейджъри от арт среди с познания, но са единици.
- Защо момчетата и момичета, които не са чували през живота си за Харолд Пинтър например, искат да стават актьори?
- Някои са играли по читалища. Други са попаднали при учители, които чисто възрожденски са запалили в тях искрата към театъра. Трети обаче гледат телевизия и искат да станат популярни. Но всички бързо влизат в действителността.
- Кога ви изкарват от кожата?
- На консултациите нелишено от качества момче произнесе името на Куцар от "Албена" на Йовков с неправилно ударение. Спрях го и запитах дали е чел пиесата и дали колега го е подготвял. И на двата въпроса отговори утвърдително.
Друг юнак се чудеше дали Вазов е композитор или писател
Оказа се, че не беше и чувал за "Под игото" - взел монолог от интернет. Риалити. Разбира се, има и много подготвени деца, любопитковци, които се ровят. Един от тях искаше да обсъждаме Станиславски - нещо го притеснявало.
- Вие навремето как попаднахте във ВИТИЗ?
- Запитах познати как се кандидатства в Академията, но те ми казаха, че няма място за надежди и илюзии - било изключително трудно. Тогава реших да се пробвам в "журналистика" - винаги съм обичал писаното слово - но отново ме разубедиха: било абсурд просто така да влезеш във факултета. Тогава кандидатствах "българска филология" - не че беше по-лесно - и ме приеха. По време на полагаемата отпуска в казармата реших все пак да се пробвам във ВИТИЗ. Може би след почти две години военна служба най-после бях станал истински мъж. Всичко стана случайно. Заместник-командирът по политическата част - страхотен майор - ми даде три дни отпуска. И се качих на теснолинейката от Якоруда. Пристигнах рано сутринта в София - изпитите започваха в 9. Кандидатите - 3000. Инфарктна ситуация. Бях изгълтал набързо монолога на Хлестаков от "Ревизор", още един на Макбет, баснята "Вълк, коза и пес" на Банчо Банов, стихотворението "До моя син" на Георги Джагаров. Но времето не ми стигна за прозата. Научих само финалните пет изречения от "По жицата" на Йовков. И когато ги изрекох, от комисията се зачудиха: Ама само това ли имате? И ме накараха да тичам по сцената като Павлетица млада и да говоря като жена - искаха да им разиграя диалога с Павлета делия. Тук вече
изпаднах в колапс - истинско дърво
Нищо не направих. И си казах: Това е краят. После осъзнах, че всъщност това е актьорското майсторство - да се преправяш.
- И прежалихте "българската филология"?
- Ами да. Въпреки че и това не стана веднага. Имаше една другарка, която не искаше да ми върне документите - как така ще отивам във ВИТИЗ, след като съм приет в Софийския университет? Заяде се много, на косъм беше да ме спъне.
- Това уплаши ли ви?
- Не. След казармата в Ямбол и бачкането в Белмакен-Сестримо нищо не можеше да ме стресне. От поделението ни бяха изпратили да изливаме бетон в компанията на помаци. Тежка работа. Правехме каменните корита за рилската вода. Долу беше август, горе - сняг. Но хубаво. Абе, справям се с доста работи, имам разряд като стругаро-фрезист от механотехникума по електротехника в Самоков - машини, пили, всичко. Самоков беше много живо градче. Беше.
- Кога започнаха приключенията ви като студент?
- Веднага. Първо комендантството трябваше да ми удължи отпуската, за да продължа да се явявам на изпитите. След четвъртия кръг пък минавахме на преглед, за да стане ясно дали сме здрави. Д-р Джонголска ми каза: "Момче, няма да ти преча - ще ти разпиша медицинското.
Но да знаеш, че имаш порок на сърцето
Вероятно нечовешкият стрес за тази седмица ми се беше отразил. Изпаднах в ужасна депресия. След известно време се престраших и отидох в Студентска поликлиника - смачкан, ошмулен, все още с прическа почти нула номер. Казах на тамошния лекар, че нямам нерви повече да живея в неизвестност и трябва да знам: да прекъсвам ли и въобще какво ще стане с мен. Кардиологът ме преслуша и рече, че нищо ми няма. Само ме попита: Абе, коя е тази колежка?
- Когато видяхте страхотните мацки в класа - Аня Пенчева и Йорданка Стефанова - и разтропаните момчета - Кирчо Варийски, Ивайло Христов, Пламен Сираков - какво си помислихте?
- Направо изпаднах в криза. Те излизаха с впечатляващи етюди, а аз още не бях дошъл на себе си. И пак се запитах: Какво правя тук всъщност? Чак след година се съвзех.
- На какво ви научи вашият професор Сашо Стоянов?
- Да чета каквото трябва. Дотогава го правех безразборно. В апартамента му на улица "Алеко Константинов" целите стени бяха в пълни библиотеки - от пода до тавана. Водеше ни там и даваше на всеки от нас избраните от него книги. На мен буквално ми нареди да започна с поредицата на Анри Перюшо за великите импресионисти. Доста се зачудих - не бях убеден, че ми трябва. Все бях по на "ти" с музикантите - свирил съм 8 години на цигулка. Но когато започнах с Гоген, направо полудях. Сашо Стоянов ни лашкаше в различни посоки. Умееше да открива път към нас. Изключителен педагог и ерудит. Много държеше на физическата подготовка. В казармата станах 84 килограма. През първия месец във ВИТИЗ се стопих до сегашната ми форма. Оттогава не съм мърдал. Професорът ни направи като струни.
- Лесно ли се сближихте с Коко Азарян?
- Това се случи във Военния театър. При първото ми влизане в негов спектакъл - "Терен за разчистване" на Вацлав Хавел - се почувствах малко кофти. Коко ми рече: "Наско, тук има един с цигулка. Чух, че ти можеш да свириш". Така започна нашата работа в този живот - "Вишнева градина", "Хенрих Четвърти", "Опит за летене"... В Академията Коко ме покани в неговия екип, но бях ангажиран с други хора и нямаше да е коректно да приема. После обаче се случи така, че му казах: "Професоре, напускам Академията - ако все още ме искате, ще се върна заради вас". Следващите четири години бяхме заедно - Коко, Тодор Колев и аз.
- Как се спогаждахте?
- Коко беше лесен характер. Тих, кротък. Само веднъж го чух да викне - на един от студентите. Водехме изумителни разговори. Най-много обсъждахме живота - хора и случки, които можехме да използваме. Умееше да придърпва конците. Коко много добре играеше. Показваше. Има режисьори, които въобще не го умеят. Той влизаше във всички роли. Изумително чувство за хумор. В "Опит за летене" всички се бяхме накатерили на балона - горе, високо над сцената. Коко беше долу, под нас - и показваше. А ние се тресяхме от смях, аха-аха да паднем. Роден артист.
- Вие играехте много и при Леон Даниел - как се общуваше с този малък голям човек?
- Отношенията ни с него бяха особени. Дотогава не бях срещал режисьор, който вика, който крещи и се кара. Изискваше крайно педантично. В същото време не знаеше какво иска. В първата ни обща работа - "Господин Пунтила и неговият слуга Мати" - той ме довеждаше до състояние, в което аз разбирах собствената си несъстоятелност.
Че не мога абсолютно нищо. Че не разбирам абсолютно нищо. Той ми обясняваше, а аз го гледах, без да включвам. Примерно, ме караше да стана от стола и да направя три крачки. Не бях съгласен - струваше ми се безсмислено. Леон пък се вбесяваше, че постоянно питам: "Ама, защо така, другарю Даниел, ама това задължително ли е? Вашата мотивация не я разбирам". А той ми отвръщаше: "Стига толкова, Насо, махни ми се от главата - намери си своя мотивация". Много особен човек. Изключително ценя крилатата му реплика: "Колкото повече маймуни съдържа в себе си актьорът, толкова е по-кадърен". Леон е първият, който
откри маймунското в мен
И ми възложи комедийна роля без да ме познава. Дотогава бях в патетиката и романтиката - Разколников, Бръчков... Разчупи бронята ми. Страхотен.
- Драматично ли скочихте от театъра в киното?
- Кинаджиите едно време ходеха повече по спектакли. Сега - все по-рядко. Та тогава ме викаха на проби, учех текстове, репетирахме и какво ли не още. Но филмът невинаги се получаваше. Докато един Режис Верние например, с когото работих в "Изток-Запад", ме беше харесал от каталога с фотосите. Извика ме, разговаряхме, после той каза: "Ще ви се обадя до ден". Звъннаха от неговия екип в уреченото време и отидох на срещата. Верние отвори лаптопа, показа ми местата за снимки, пусна ми музиката, която беше готова. И без проби ми обясни какво ще изиграя. Доста от чуждите режисьори постъпваха по подобен начин. Тия хора имат сетива. Докато при нашите не е така - то са кастинги, то са костюми... И накрая виждаш физиономиите и идеите от предишния му филм. А този, сегашният, отново не става. Виж, в сериалите не е така.
- Разкажете за общуването си със световните звезди във филмите, в които участвахте.
- На финалния коктейл на "Изток-Запад" Катрин Деньов дойде с гримьорка, гардеробиерка, пиарка... Бучка лед. Нямахме общи сцени. Сандрин Бонер обаче беше друга работа - много приятно момиче. В Украйна пък си партнирах с артисти от техния национален театър. Уникално добри. Когато напоследък гледах какво се случва в Киев, не можех да повярвам. Беше великолепен град. С огромна култура. С изключително духовни хора. Там
за първи път видях чисто облечени просяци
които не нахалстват, а чакат да изпиеш бирата си и питат дали могат да приберат бутилката. Остатъците от храна в кошчетата за боклук бяха опаковани в найлони - да са чисти, ако някой иска да ги вземе. Брандауер, с когото бяхме във "Версенжеторикс", е голям шегаджия, веселяк, изискан. Общуващ, социален - никаква звездомания. Седеше си под една шатра с дама - гадже ли, преводачка ли - и разказваше вицове. В момента, в който се чуваше "камера", ставаше и влизаше директно в образ. Неповторим. С италианци заснехме много готиния сериал "Екзитус". Режисьорът ме хареса за голяма роля, но продуцентите в началото не му разрешиха. Наложи се опиша подробно какво съм играл в театъра и в киното, в кои европейски продукции съм снимал, та направихме и кратко видео. Едва след всичко това дадоха окей. Там бях военен, виновен за убийството на много хора. Партнирахме си с огромен пес.
- Наканихте ли се с жена ви Деси Стойчева най-после да правите нов спектакъл като дует?
- Трудно се намират пиеси. Всеки директор пита: Не може ли нещо по-смешничко, по-комуникативничко? Продължавам да играя две роли, в които се правя на маймуна, така че ми стигат.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
