Да дадем онуй нещо пред НДК за монумент на мутрите
Преди време, докато правихме репортаж от Централните софийски гробища, се озовахме пред паметник от черен мрамор - млад мъж, застанал горделиво с щека край билярдна маса, готов да изкара поредната точка. Гробарят, който се изживяваше като своеобразен Вергилий на разходката ни в почти подземния свят, разказа историята на младежа - приживе обичал хазарта и билярда и близките му поискали да увековечат именно тази негова страст.
В близост до мраморния билярдист се тулеха позабравени паметници на поети и писатели - първоначалният подтик да предприемем разходката из гробищата. За разлика от него, бяха пообрасли с буренак, на някои места трябваше да разлистваме тревата, за да прочетем имената им. Взети заедно, бяха драматична илюстрация на контрастите в паметта ни, чийто изразител всъщност са паметниците.
Спомних си именно за тази разходка, когато видях предложението да бъде вдигнат паметник на братята Илиеви - Георги и Васил. Мястото било избрано, но било тайна, вероятно поради предусещането за истеричния интерес на медиите към монумента. Сигурна съм, че братята ще бъдат изобразени по подобаващ начин, подобно на хазартаджията от черен мрамор. Въображението ми е бедно да си представя как точно, но за сметка на това съм убедена, че това ще бъде добре поддържан паметник, чиито букви няма да паднат първата година и чийто бронз няма да бъде откъртен от мургавите любители на метали, за които принципно е все едно дали крадат жици или главата на Левски.
Мургавите любители, за разлика от всички нас, доста точно се ориентират в проблемите с паметта ни - те знаят точно кое може да бъде демонтирано, изнесено по тъмна доба и рециклирано и кое не бива да се "чораби". И в първия списък неизменно влизат обектите на националната ни памет - всички онези, с които патетично се гордеем веднъж годишно, по време на зарята на 2 юни. Онези, заради които на ракия и салата сме готови да развеем байряка и да пребием няколко бежанци или хора с подходящ цвят на кожата, задето са имали нещастието да потърсят дом в държавата ни. Онези, с чието поругаване тийнейджъри си бяха направили селфи във Фейсбук. Техните имена са сирачетата на националната ни памет. Всъщност цялата тази памет е сираче - тя е изменчива и се обръща ту в една, ту в друга посока, според директиви, идващи все някъде отвън. Докато учебниците спорят дали Левски е заловен от заптиета или от полиция и каква точно е ролята му в учебника за трети клас, паметта ни опустява. Тя се обезлюдява откъм хора, които придават цвят, смисъл, енергия на нацията ни. И я населват други.
Онези, които, трябва със съжаление да го кажем, май се превърнаха в новите строители на съвременна България през последните 25 години. Тя е такава, каквато я построиха те, както и всички ние с мълчанието си - цинична, бездушна, затънала в омраза, изпълзяла от чалгата и безверието, заглушила гласа на собствената си памет. А без памет, знайно е, паметници няма как да има. Когато паметта изтича като пясък и се превръща в безвремие, логично е героите й да станат други. Няма да се учудя, ако скоро страната бъде населена и с други подобни паметници, претворили в естествен ръст собствения ни упадък и късогледство.
На този фон са смешни споровете ни в какво точно трябва да бъде претворен така нареченият шестоъгълен пето... и така нататък край НДК. Навремето той е бил обраснал с идеологията на странната симбиоза соцмодернизъм - образи на работници и работнички, както и на хора на науката, над български владетели от древността. Ами като няма какво да го правите, дайте го на мутрите. Със сигурност е достатъчно мащабен за тяхната мегаломания, а те са способни да го превърнат в илюстрация на всичко онова, което пише днешната ни история. Защото докато историците спорят, тя продължава да се пише. И българските селца продължават да вдигат паметници на Тато редом с Апостола, защото от дистанцията на времето в късогледите очи на все още населяващите ги старци и единият, и другият са работили за доброто на България. И интелектуалците продължават да се карат трябва ли паметникът "Круша", поставил на една маса Бай Ганьо и Алеко, да бъде издигнат в центъра на София. Мутрите ни прецакаха - вдигнаха си само Бай Ганьо.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
