Футболните ни национали вече и за коментари не стават - резилът се повтаря, пробойните са все повече и единствената интрига е дали ударихме дъното или вече копаем под него. Пердахът от последните дни няма как да е последен, защото чудеса във футбола вече не се случват.
Всеки отбор си гони късмета до дупка и мнозина ги огрява: справка - броят на дебютантите на Евро 2016 и техните резултати. Напред върви и джуджето Люксембург, което отсега ни чака през октомври догодина, за да ни бие. Но и хубави неща да се случат на България, този квалификационен цикъл е профукан, а следващата календарна година е пропиляна. Нито имаме реални шансове за Мондиал 2018, нито сме за там. Затова на следващите мачове с Беларус и Холандия
пак ще има публика само в сектор "А"
И зрителите пред телевизорите пак ще са виновни за онези, за които националният отбор е икона по презумпция. И безплатни билети да раздават като шведите, едва ли ще се намерят толкова мазохисти, че трибуните да не пустеят.
Тенденцията на пропадане е трудна за пречупване не защото стана продължителна, а защото единственото приятно явление в българския футбол - "Лудогорец", е изградено с помощта на чужди играчи. Отвъд него бъдещето се оглежда в представянето на младежите, които онзи ден се сринаха с 0:3 срещу Румъния и в юношите, които са на техния хал. Признанието на Хубчев и играчите, че сме допуснали "елементарни грешки", е показателно - имаме много да доучваме. А този отбор може да започне да се учи за следващите европейски квалификации. Те и проблемите са такива, че трябва да се отстраняват с години. Не с "патриотични" фланелки и с Априлското въстание - не сме дорасли до нивото на тези символи и ги петним. А с обединяване на усилията на твърде много хора - от тези, които се занимават с развитието на играчите, до онези, които им редят трансферите в чужбина. От онези в БФС, до другите в клубовете. Толкова усилия се изискват, че
предварително мирише на неуспех
В последния мач с Швеция бяхме толкова зле, че се хващаме за сламки, летящи във въздуха. В случая - за некадърния пропуск на Ивелин Попов при 0:1. Като че ли той щеше да уплаши шведите и щяха да престанат да ни газят. И това се изтъква като довод от "футболните хора" при 0-8 точни удари и общо 4-20. Да не говорим за 91-те процента точност в пасовете и разиграванията на Швеция - ясен знак, че сме гледали отстрани и сме се "учили". Едно време Димитър Бербатов се оплакваше, че само "три коня теглят каляската", макар че ядяхме пердах и от отбори с по-малко "коне". В Стокхолм обаче бяхме прегазени от каляска без коне, защото след раздялата със Златан Ибрахимович Швеция няма играчи, равностойни на него. Лечков пръв обобщи очевидното: България е аутсайдер! В сегашното положение и най-малкото в този квалификационен цикъл. Защитникът Васил Божиков го потвърди, другите засега не посмяха.
Усещането за липса на дъно се подсилва от липсата на подкрепа към Петър Хубчев, който наследи отбора на Ивайло Петев. Двете загуби от последните дни се пишат на сметката на единия, само защото
другият реши да си ги спести и побягна
Което не попречи Хубчев да бъде охулен още след мача във Франция. В основата на критиките е спорът с какви играчи да се гради националният отбор? С легионери, които са в по-силни първенства, но не играят редовно? Или с футболистите от нашата Първа лига, където нивото е знаете какво? Тези, които настояват да се обръща внимание на играчите в България, не са задължително прави. Тяхната цел е да им уредят трансфери през националния отбор, за да вържят бюджета. Но ако това беше рецептата за успеха на националния отбор, защо тези, които вече са трансферирани в чужбина, се оказаха недонаучени и не са титуляри там? При това положение селекционерът е в правото си сам да определя състава, без да обръща внимание на клубните президенти. Още повече, че той е с по-дълъг стаж във футбола от тези босове, които му дават акъл.
Според някои, с резултатите от последните месеци националният ни отбор се е върнал в 50-те години. Но истината е, че за последен път бяхме истински аутсайдери през 1988-1990 г. Тогава останахме последни в групата, а в онзи "обречен" състав бяха Христо Стоичков, Любослав Пенев, Трифон Иванов, Борислав Михайлов и Наско Сираков - бъдещите герои от 1994-а. Излиза, че надежда има и теоретично от нея може да ни делят 5-6 години. Само че сега, за да има промяна, трябва да бутаме една друга Берлинска стена, която е вътре в нас и пречи на обединените усилия за решаването на проблема.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
