Близо 5500 български ученици са заминали за чужбина само да година. И това е само светлата част от статистиката. Децата, чиито родители са си направили труда да поискат документите им и да ги отпишат от училище, защото отсега нататък ще учат някъде другаде. Децата на емигрантите, които най-вероятно заминават дългосрочно.
На другия полюс са децата на гурбетчиите. Онези, чиито родители заминават за месец-два, докато има работа в някоя от съседните ни държави. После - както дойде. За всеки случай не отписват детето от клас - учителите ще покриват отсъствията му, поне докато могат. Те са част от тъмната статистика на една държава, за която реформата в образованието
означава да местиш Ботев и Вазов от клас в клас
В същата тази статистика са онези, които отпадат от училище поради бедност. Поради сватба на 13 години. Поради факта, че родителите им са безработни и от 16-годишна възраст нататък те носят парите у дома. Или пък отпадат просто защото още в четвърти клас са загубили дирята на това, което им се говори в клас, и в осми клас езикът на учебника вече им е напълно непонятен. Да ходят в девети ли? Няма смисъл.
Цялата тази статистика е по-страшна, отколкото горните под един процент от българските ученици, които ще получат образование някъде другаде, и при това то ще бъде качествено. Те най-вероятно няма да се върнат - просто хоризонтът на родителите им вече се е изместил и гледа в друга посока. Натам, накъдето родното образование не гледа. Онова, което държавата трябва да направи, е да помисли как да се справи с останалите немалко проценти, които напускат училището по всички други причини. Ако успее да върне тях, значи е направила реформата си в образованието. Не успее ли, няма никакъв смисъл да си говорим за реформи.
Болният проблем на българското училище е, че стотици ученици стигат до последния му клас, въпреки че вече отдавна не разбират езика, на който то им говори. И при това си вземат матурата. С тройки, които във всяка уважаваща себе си държава
биха били под летвата за слаба оценка
Това са "отпадналите" ученици на държавата, които тя не вижда. Припознава ги като част от себе си, отпуска пари "на калпак" за всяка бройка, дори ако въпросната бройка не си прави твърде много труда да се завърти в училище. Носи ги на ръце до последния клас, за да отчете след това по-нисък процент отпаднали ученици. Неотдавна един учител в професионална гимназия ми разказа за експеримент, който прави с идващите от основното училище осмокласници всяка година. Дава им обикновена диктовка като проверка на входното им ниво. Не тест, на който случайно биха могли и да улучат верния отговор. А просто кратичък текст. И докато преди десетина години оценките на децата били дори четворки и петици, в последно време масовият резултат бил Слаб 2. Какво направил директорът ли?
Накарал го да изпитва с тестове, за да вдигне успеха
Говорим за ученици, които някак са изкласили прогимназията и са били допуснати да вървят нагоре, и чието базово ниво на грамотност не може да измери никоя PISA, освен ако няма отрицателна скала. Нещо повече - след това те завършват и средно образование. Цялата система е направена така, че да подхранва и крепи неграмотността, създавайки в същото време илюзия, че учениците научават нещо. В добрите гимназии се влиза с частни уроци. На изпитите след седми клас в челната десетка са предимно частни училища. Излиза, че у нас държавното образование отдавна е абдикирало от задълженията си да подготвя не дори мислещи, а поне четящи хора. Стига му да присъстват телом и да не ги води отпаднали. С общи усилия прикриваме на какво точно се крепи държавното образование и реформираме само повърхността му. Споровете кое да влезе в учебника и кое да отпадне са върхът на айсберга, от който не виждаме каква точно трябва да бъде същностната промяна в училище. Или може би умишлено я крием. Страх ни е, че нито една реформа няма да промени това, което всъщност е болест на държавата ни.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
