Латинският корен на английската дума за образование educere означава "да водиш" или "да изведеш това, което го има". Българското образование очевидно обаче не е стигнало до това свое предназначение. Или, ако някога е стигало, много отдавна е свърнало в някаква друга посока. У нас да образоваш означава да запишеш в училище и да държиш на скамейката до пълнолетието им (че и след него) хора, на които им е безразлично какви знания им наливаш. Да им дадеш лист хартия, който удостоверява, че си им налял въпросните знания. И с това да приключиш.
Вероятно, ако не беше така, историята с 13-годишния Боби от Смолян нямаше да предизвика такава полемика преди броени дни. Детето не е част от образователната ни система и получава така нареченото домашно образование - понятие, което донякъде буди асоциации с бабешки лекове вместо с медикаментите, които можеш да намериш в аптеките. Не че не лекува - понякога го прави дори по-бързо и ефикасно. Стига обаче да знаеш какво точно лекуваш. Майката на 13-годишния млад информатик очевидно е успяла да извади на преден план онова, което го има у Боби - момчето с лекота решава задачите по информатика дори на по-големи от него - в интернет то се състезава с гимназисти от водещи страни и дори побеждава. Побеждава и у нас, когато го пуснат да се яви на състезание. Само дето не го пускат. За образователната ни система той е персона нон грата, защото не е част от нея. Нещо повече - първата реакция на държавата е да глоби майката, която не го е пратила на училище, както го изисква законът.
И тя със сигурност ще си плати - за разлика от други едни общности, които по принцип нищо не плащат. Това ли обаче е задачата на просветното министерство - да прилага закона до последната му буква, при това не точно там, където трябва. Освен буква законът все пак има и дух - и дете, което е показало качества в дадена област, не трябва да бъде игнорирано от нея с формални доводи. Какво значение има къде и как е придобивал познанията си Божидар, щом се справя с материала по информатика и за по-големи ученици. Впрочем, нито един млад програмист, който е добър в тази област, не е натрупал познанията си за това в българското училище. Събрал ги е предимно в неформални школи и академии, каквито напоследък се нароиха и, на които очевидно не им пречи това, дали детето е записано в училище. Толкова ли са ни много талантите, че трябва да ги делим на свои и чужди?
Всъщност казусът с Боби повдига друг проблем и образователните ни власти са неспособни да решат именно него - темата защо и как един родител решава да се откаже изцяло от българското образование и предпочита да учи детето си у дома. Боби вероятно е отличен информатик, но си остава въпросът дали не получава представа за другите предмети, а и за света, едностранчиво. Дали не губи от богатството на общуването, свързвайки се с връстници само по скайп, и дали семейството не подготвя социален аутсайдер, макар и много добър в чисто техническата сфера. В България има още около стотина такива деца и за всяко от тях могат да бъдат поставени подобни въпроси.
Такава дискусия обаче изобщо не се води. Образованието ни не предлага модели на дистанционно обучение, които в някаква степен биха могли да подтикнат тези родители все пак да го ползват. Не предлага индивидуален подход, освен ако за това не дадеш много, много пари, избирайки частно училище. Вместо това предлага претъпкани класни стаи и училища с по 1000 хлапета, чиито учители си поставят за висша цел запазването на тишина в клас. Родното училище не може да предложи алтернативи и затова предлага глоби. Държавата гледа децата като Боби с широко затворени очи. А докато подобен разговор не се състои, изваждането на дълбоко заложените качества у което и да било дете е мисия невъзможна.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
