Преди малко повече от век, в зората на 20-ото столетие, в списание "Мисъл" излиза едно стихотворение, озаглавено "Градушка". Младият поет Пейо Яворов споделя по-късно по повод написването му, че още си спомнял кървавите градушки на своето детство - "Яйце и орех! Спри, недей! Труд кървав, Боже, пожалей".
Едва ли някой е вярвал, че 114 години по-късно трагедията от детството на поета може да се повтори - толкова синтезирано, толкова дословно, толкова страшно. Че в ХХI век, в който техниката ни направи откриваеми за секунди и достигащи лесно до всяка точка на света, стоящият до нас човек може да се удави от порой и придошла река. Градушките отново да бъдат "яйце и орех" и да приличат не на природно бедствие, а на Божие наказание. Цели къщи да остават под вода, а заедно с тях и обитателите им, отказали да напуснат онова, в което през годините са вложили целия си кървав труд. Оня, който винаги стига само за насъщния, за струпването на мизерната къща метър на два - но не и за "лукса" да я застраховаш по европейски. И затова предпочиташ да умреш, вкопчен в нея - тъй като тя е символ на всичко, което си постигнал в този живот.
Век след "Градушка" нейното социално и екзистенциално послание ни удари право в сърцето. Не само защото пороите, наводнили страната, все повече напомнят за апокалипсис. А защото се вписват в общото усещане за разпадане, деградация и умиране на всичко живително в тази страна. В усещането, че дори ако някой скове Ноевия ковчег, ние няма да бъдем допуснати на борда му. Ще потънем заедно с разглобената си държава, докато отделни политици си дялкат лодки еднодръвки, за да се задържат над водата и да отплуват към светло офшорно бъдеще. Пороите между впрочем ни напомниха именно това - че бедността се връща удвоена и много по-страшна, защото върлува в един свят на тоталното разделение. В един свят на богати. Онова, което се случи в "Аспарухово" и Мизия, нямаше да стане в един свят, в който мизерията не бе взела превес. В него хората нямаше да струпват домове набързо, край канали и прииждащи реки, без документи и разрешителни, плюейки не само на заплахите на администрацията, но и на тези на природата. Нямаше да се вкопчват в същите тези домове, защото те са единственото, което имат, и да отказват да бъдат спасени. Трудът им нямаше да е кървав - като този в зората на натрупването на капитали. Държавните чиновници пък най-вероятно нямаше да приемат рушвети, за да си затворят очите за незаконни постройки и сметища, за нелегална сеч и за това кой отговаря за преливащите язовири - с две думи, щяха да си свършат работата, за която им се плаща. Понякога дори и една такава дреболия е достатъчна - да си свършиш работата. В хаоса, в който бяхме потопени през последните 25 г. обаче, всеки отдавна смята, че вършенето на работата не е негова работа. Дори и да е реагирала перфектно при пороите, както се похвали сама, държавата е виновна, защото е оставила нещата да стигнат дотам. Защото е абдикирала от задълженията си да чисти, да следи, да контролира, да въдворява ред в хаоса. А когато държавата остави хаоса да надделее, нейните обитатели превръщат социалната си мизерия в екзистенциална, а пороя в потоп. Не в природно бедствие, а в Божие наказание за неизвестни нам грехове, пред което сме безсилни. Впрочем дали са неизвестни? Или всички ние сме допринесли поне мъничко за онова, което ни се случва днес - на принципа на теорията на хаоса, често илюстрирана с примера, че когато в горите на Амазония пеперуда размаха крилца, тя предизвиква ураган в Мексико. В този смисъл - кога за последен път хвърлихте празна бутилка край пътя? И кога засадихте дръвче? Или просто откъснахте крилцата на своята пеперуда?
Край всяко градче и село в страната ни има по една "зона", подобно на тази във филма на Тарковски "Сталкер", където случайните космически минувачи са зарязали неща, които вече не са им нужни. Нашите бунища може и да не са космически, но вече се превърнаха в причини за катаклизми с космически характер. Управниците ни превърнаха в сталкери, които не просто обитават подобни зони, а и превръщат оцеляването си там в смисъл на своето съществуване. Стигнахме дотам, да не се питаме защо ни се случва нещо. Да обичаме хаоса си, защото е единственото нещо, което познаваме. Да не се нуждаем от хоризонт. А когато не се нуждаеш от хоризонт, обикновено идва потопът.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
