Бог високо, цар далеко, а те са тук - в Галиче. Те не просто са държава в държавата. Те са самата държава. Можем да ги сложим на герба й, защото хора като кмета Ценко Чоков и неговите синове вече не са единици. Галиче вероятно е емблема на всичко онова, което се случва в малки градчета и села, до които държавата достига трудно, по заобиколни и кални пътища, които самата тя е забравила да асфалтира. Местният управник е не кмет, а феодал, а всички околни са негови крепостни. Те не се надяват на съдебни и други реформи, за да стигне законът до тях. Те просто знаят, че кметът - това е законът.
Само дни преди празниците синовете на Ценко Чоков пребиха младеж, осмелил се да им се опълчи при свада в дискотека. "Той сам падна от стола", разказали свидетели на побоя пред криминалистите. Сигурно е паднал от въпросния стол няколко пъти, за да стигне до болницата. Хората в Галиче разказват, че когато чули за побоя, просто обърнали глави на другата страна. Знаели, че братя Чокови още на другия ден ще бъдат пуснати. Защото Галиче е еманация на паралелната държава. Нека си спомним шофьора, който прегази детенце в Панагюрище, след като с години бе вилнял с джипа си из градчето. Без да има поне една глоба за превишена скорост. Без да има жалби от потърпевшите в предишни инциденти, които за щастие завършвали без смърт. Просто някой накуцвал, но той така си ходи открай време. Просто друг лежал в болница четири месеца, ама защото паднал по стълбите. Човекът с джипа е местният "бизнесмен". Което, преведено на същия този местен език, означава дерибеят на пет села околовръст, в които никой не може да му се противопостави. А историите като тази не са една и две. Отново оня ден бе задържан и пуснат за 24 часа шофьор, прегазил 70-годишен човек. Пуснат въпреки десетките си досегашни провинения, които някои вероятно вписват в графата "война на пътя". Само че това е една по-дълбока и същностна война. Тя е война с понятието държава, която мнозина разкостиха и превърнаха в своя собственост, просто защото тя им го позволи. Особено на места, където управникът е един-единствен вече пет мандата, в прекрасни отношения със "силните на деня". Хората тук знаят, че няма къде да се оплачат. Те живеят в омагьосания свят на персоналното правосъдие, раздавано от човек, който съди по собствени закони. За държавата е важно в региона да има ред. Не и по какъв начин е постигнат той. Какъв е смисълът да говорим на живеещите там за правова държава? Да им сервираме евродоклади от Брюксел? Те не говорят на езика на Брюксел, а еврочиновникът най-вероятно би бил доволен от тези места - тук престъпността е сведена до минимум. Просто правосъдието се раздава малко своеобразно.
Това са местата, където властват "Недосегаемите". Може би в бг версия. А може би не само. Има един филм на Андрей Звягинцев - "Левиатан", за който по време на "Киномания" имаше опашки. В него един местен властник с неограничени пълномощия прегази живота на човек, осмелил се да се опълчи, за да защити дома си. "Това ще го научи да си знае мястото", бяха финалните му думи по адрес на нещастника, загубил всичко и запратен някъде в Сибир. Прилича ли ви този деребей на някого? На местния управник във вашето собствено градче или село? На шефа ви? Не е случайно, че нещо подобно се случва точно в разпадащи се тоталитарни държави, където от силна власт с е стигнало до пълния й разпад, и някой е видял в това своя шанс да заграби парченце свят. Проблемът е, че държавата няма шанс да противостои на това - нещо повече, в тези хора тя вижда шанса си. Те са нейните проводници, очи и уши по места. Те са силата на една болна и слаба държава, която отказва да си взема лекарствата. Те са нея.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
