В един и същи ден в медиите преминаха две на пръв поглед не особено свързани информации. Българите били най-нещастни в Европа и село Одърне почело с паметник Тодор Живков.
Двете новини обаче нямат връзка само на пръв поглед. Защото темата за щастието ни и епохата, в която то се създава или разгражда, е по-голяма от механичното обяснение за кризисните времена, които уж ни правели нещастни. И паметникът в Одърне го обяснява. Защото той увековечава не Тато, а едно време, в което, колкото и да е парадоксално, мнозина сега оценяват като щастливо. Не заради споделената бедност на кутиите с лимонови резенки и лукчетата от една стотинка. А заради простичките ценности, които човек можеше да изповядва дори и в условията на тоталитаризъм - да споделяш с ближния без страх от измама, да имаш хоризонт, все едно колко условен и дори нисък е той, да вървиш в посока, в която не си воден единствено от омразата.
С целия натиск на системата, която пресираше личностните различия и изискваше поне декларативна вяра в комунистическия идеал, времето, чийто паметник вдига Одърне, даваше на много хора възможност да живеят без страх. Без право на лично мнение - но колцина от хората, придобили тази ценност днес, действително се възползват от нея? А още по-малко са тези, които го ползват за нещо градивно. Няма как във времена на омраза и страх, които изпълзяха в годините на така наречената демокрация, щастието да бъде устойчива величина, която ни съпътства. Когато нацията гледа назад поради липса на жизнени хоризонти, когато таванът на мечтите за повече от половината българи се изчерпва с това да вържат двата края на мизерията, нещастието се превръща в тунел без светлина накрая. Нещо повече - превръща се в култура, в която живеем, в която сме потопени, която ни изкривява и моделира по същия начин децата, които идват след нас. Обществото тук не се интересува дали си щастлив или нещастен - това са луксове, които са оставени за кокошките или прасетата. Или поне само за тях Европа го изисква. Общата ни ценностна система е стъпила на разединението - много от нас вече са щастливи единствено когато мразят. За справка - достатъчно е да се вслушаме във виковете на протести и контрапротести, които илюстрират именно липсата на национална кауза. Когато много хора не могат да намерят в случващото се около тях личния си хоризонт, те излизат на улицата. Или се обръщат към миналото - и му вдигат паметници. Впрочем коментарите под текстовете за паметника във всеки един форум са красноречиво доказателство до каква степен се мразим. До каква степен сме стигнали до положение, в което не знаем какво да правим с живота си - защото ни липсва посоката.
Живеем повече с тв реалити, отколкото със своя собствен живот. Ако не можем да се мразим на живо, се мразим в нета. Глобалният свят ни предлага решения на проблеми, които нямаме, но не може да реши действителните проблеми, които стоят пред нас. В повечето случаи те са по-прости от онези, които глобалният свят решава. И касаят оцеляването ни. А човек, който оцелява, не е щастлив. Неговото щастие не интересува никого - както и неговото оцеляване. Имаме си много игри на щастието и колелета на късмета - може би защото си нямаме щастие и късмет. На този фон Дания, с пословичния си мрачен и депресивен климат, се оказва начело в класацията на щастието. Най-вероятно, защото там обществото е устроено така, че да се вълнува от тези проблеми. Хората там не си играят на измислена щедрост - просто знаят, че когато е добре на всички, ще е добре на отделния човек. При нас на преден план все излиза отделният човек - затова и живеем в страшно разделение, което гнети. И при което често пъти колелетата на късмета повече наподобяват руска рулетка. А паметникът - него сигурно скоро ще го откраднат за скрап. За някои това вече е форма на щастие.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
