След 4 г. насилие режимът в Сирия изглежда най-малкото зло
Преди "Деня на гнева" гледаха християните като писани яйца
Преди 4 г. Арабската пролет не подмина и Сирия. На днешния ден през 2011 г. в Дамаск на демонстрация излязоха около 100 души пред министерството на вътрешните работи, скандирайки: "Свобода за политическите затворници". Плахият протест бе предшестван от "Ден на гнева" по улиците на Дераа, Хама и Дейр ез Зор, в който пък се включиха хиляди сирийци, настояващи за смяна на режима на Башар Асад. За разлика от другите държави, в които Арабската пролет донесе някаква промяна, в Сирия нещата не стоят по този начин.
4 г. по-късно Асад продължава да е на власт, като изглежда най-малкото зло на фона на Ислямска държава. На цивилните жертви отдавна им е загубен броят, а сирийски бежанци продължават и до ден днешен да заливат съседните страни, че и Европейския съюз и България. Решение на сирийския въпрос не се вижда на хоризонта. Каква беше Сирия преди конфликта и кое е загубено безвъзвратно? "Стандарт" потърси отговора от хора, чийто живот по някакъв начин е бил свързан с тази държава.
Има арабско предание, че ако Аллах иска да награди някого, го праща на пътуване до Дамаск. Без да съм наясно с това предание, за което чух едва след като се завърнах от сирийската столица през май 2009 г., бях благодарен, че съм се озовал в този град, пленявал сърцето на не един странник. Дали Господ или собственият ми авантюризъм ме пратиха в Дамаск, и до ден днешен не е ясно, но престоят ми в този град определено го приемам като награда.
До Дамаск стигнах с автобус за по-малко от денонощие на цена три пъти по-ниска от полет, като по това време автобусните линии между България и Сирия бяха почти всеки ден. Обслужваха се в повечето случаи от сирийски фирми, чийто сервиз и досега не може да бъде стигнат от нашите. Не говоря арабски, но никой за миг
не ме е оставил да се почувствам безпомощен
по време на пътя, на границата и на автогарата в Алепо, където се сменяше автобусът за Дамаск. Посрещна ме приятел, работещ там от години, който ме изненада с това, че не заключва автомобила си, след като го паркира. "Престъпността е нулева, режимът контролира всичко и съответно никой не смее и да помисли за нещо нередно", обясни ми по-късно един дипломат, чието име не желае да споменавам.
Че режимът се усещаше, така беше. Портретът на президента Башар Асад гледаше отвсякъде - от стената, от балкона, на пазара. Президентът уверяваше със своите портрети, че вярва в държавата си. Сирийците пък с охота лепяха стикери по колите си с образите на членове на президентското семейство, на които пишеше: "Така гледат лъвовете". Бяха ме посъветвали по никакъв повод да не назовавам управляващата фамилия. Не го направих и не съм имал проблем. Режимът обаче не беше съвсем недостъпен. Министърът на информацията д-р Мохсен Билал ми даде интервю, макар че не бях в командировка, а и освен това по онова време работех в единствения български вестник, препечатал карикатурите на Мохамед.
Никакво притеснение не съм усетила в града", спомня си Мария Манчева, която е била за година на специализация в университета на Дамаск. Жената нарича спомена си от това време невероятен, като добавя, че останала очарована от забележителностите, кухнята и от доброто отношение към българите. "Затова и сега изпитвам болка от това, което се случва", казва тя. "Сирийците се отнасяха с голямо уважение към чужденците, а към българите имаха голямо доверие", каза ми един от добрите познавачи на Сирия, според когото режимът на Асад сгреши, след като тръгна да решава провокациите със сила. Насилието не познава граници и ражда насилие", добавя той.
Няма спор, че по онова време в Сирия имаше какво да се види и преживее. Хаосът по улиците. Непрестанните клаксони. Типичното за арабския свят неправилно пресичане на улиците, когато минувачът задължително не гледа в посока на автомобилите. Миризмата на шауарма, както сирийците наричат дюнера. Старият град на Дамаск, Омаядската джамия и пазарът Хамидия можеха да оставят без дъх всеки чужденец. Това, което ме впечатли най-много, бе религиозната толерантност. По онова време 10% процента от сирийското население бяха християни, а на състоянието на храмовете можеха да завидят доста български. Може да звучи невероятно, но е факт, че
разходите на църквите бяха за сметка на държавата
В неделя, когато е първият работен ден в Сирия, християните имаха право да бъдат освободени от работа до обяд заради неделната служба. "Никъде на друго място не съм виждала толкова големи християнски шествия по повод Великден или Рождество Христово", спомня си журналистката Нина Спасова. "В Маалюля, където по онова време все още се говореше езика на Христос, бе най-зрелищното отбелязване на Кръстовден. Огньове, пиратки, фойерверки. Това продължаваше цяла нощ", разказва очевидец.
В една своя реч преди много години френският археолог Андре Паро казва, че всеки човек има две родини, своята и Сирия. Тези думи събират не само културно-историческото наследство на Сирия, но и отношението на сирийците към всеки чужденец. Какво ли е останало от всичко това днес и дали някой ще е в състояниe да залепи парченцата на счупеното?
Д-р Мохд Абуаси е директор на Центъра за близкоизточни изследвания в София.
Всички печелят от войната, само народът губи, смята д-р Мохд Абуаси
Без Асад борбата срещу тероризма е немислима
Д-р Мохд Абуаси е директор на Центъра за близкоизточни изследвания в София. Професионалните му интереси са свързани с ислямския фундаментализъм. Роден е през 1960 г. в палестинския град Рамала. Идва в България през 1984 г., като в края на 90-те става български гражданин. Завършва журналистика в СУ "Св. Климент Охридски" и защитава докторат по политология.
- Г-н Абуаси, били сте неотдавна в Сирия. Какво се случва там?
- От военна гледна точка можем да делим страната териториално на три. Истината е, че по-голямата част от Сирия все още е в ръцете на режима. Източният фронт включва три провинции и е под контрола на Ислямска държава. На север действа т.нар. Свободна армия, която всъщност е наименование на много структури, нямащи нищо общо помежду си. Така я нарекоха, за да могат да оправдаят помощта и оръжията, пратени от западните сили, които впоследствие стигнаха до ръцете на клона на "Ал Кайда" - "Ан Нусра", която в момента е основната сила.
- Можете ли да определите случващото се в Сирия като революция?
- Не смятам, че това е революция, а и го повтарям още от 2012 г., заради което ме обвиняват в подкрепа на сирийския режим. Възможно е много хора да искат промяна, демокрация и да имат справедливи искания. Случващото в Сирия обаче не е борба за демокрация, защото по-голямата част от атентатите се извършват от "Ан Нусра". Западните служби знаят много добре кой извършва атентатите. Това се знае и от неграмотните.
Дори "Нусра" не крият кои са
На тяхното знаме пише "Организация на "Ал Кайда" в страните на аш Шам", което ще рече "Ал Кайда" в Сирия.
- Често при избухването на подобни конфликти като аргумент се изтъкват правата на човека. Такъв ли е случаят?
- В международната политика моралът и етиката се оставят настрана. Ако толкова някой се е притеснявал за положението на правата на човека в Близкия изток, трябваше по-добре да се направи преврат в Саудитска Арабия, където жената няма право дори да шофира, а екзекуциите стават на площадите. В Сирия властта беше светска. Така че въпросът не беше кой режим е бил по-демократичният.
- За какво става дума тогава?
- На територията на Сирия американците водеха война срещу Иран, защото сирийският режим е в добри отношения с Ислямската република. Дамаск беше в добри отношения с Русия. Така че става дума за геополитическа игра. Затова САЩ решиха, че ако помогнат на ислямистките организации да се стабилизират, ще постигнат някакви цели, че ако щете дори да разрушат тази държава. Тя всъщност вече е съсипана и едва ли занапред ще бъде смятана за играч в региона.
- Как изглежда Дамаск днес?
- Градът е запазен. Разрушенията са в предградията.
- Свикнаха ли сирийците с войната?
- Като че ли свикнаха. В Дамаск работят ресторанти, магазините са отворени. От време на време
пада някоя бомба, от която местните дори не се впечатляват
- Кой спечели най-много от случилото се?
- Всички участници в конфликта са спечелили по много. Единственият губещ е сирийският народ, който иска всичко да свърши и да има възможност да възстанови страната си. Всички вече са убедени, че режимът в Сирия няма да падне и искат да живеят в мир.
- Има ли бъдеще режимът на Башар Асад?
- Това може да реши сирийският народ. Но към дадения момент той трудно може да мисли за избори. За Сирия трябва международно политическо решение, без много фантазия. Сигурен съм обаче, че при евентуални избори в момента, режимът на Асад ще се задържи на власт.
- Не държи ли всъщност Асад ключа за разрешаване на проблема в Сирия?
- Без режима в Сирия и без режима в Иран битката срещу тероризма е немислима.
Невена и Свилен от "Остава" си казаха "Да" в Дамаск
В Дамаск се ражда едно българско семейство. Това се случва на 4 юни 2010 г., когато журналистката Невена Спасова се врича във вярност на вокала на група "Остава" Свилен Ноев, но без да жертва моминското име. По онова време посланик в Сирия е баща й, покойният Людмил Спасов. "Искахме различна сватба, като първоначално желанието ни бе да изненадаме татко, съобщавайки му на място, какво сме намислили", спомня ми си Невена, като не пропуска да добави, че сватбената й церемония е била невероятна. "Невена имаше представа от арабските държави, но Свилен изобщо не познаваше този свят. Те искаха да сключат брак на нетрадиционно място", добавя майка й, журналистката Нина Спасова.
"Дамаск беше страшен град", признава Свилен, който е склонен да говори за преживяването си дори с непознати. "Надявам се да мога да покажа след време на детето си къде сме се оженили. Дали обаче това ще се случи? Тази война връща сирийците години назад", казва с тъга Невена, макар че определя себе си като оптимист, вярващ в победата на доброто.
Дори и да не успее да заведе сина си в Дамаск, поне ще има кой да му разкаже с подробности за сирийската столица.
На няколко пъти съдбата води в Дамаск баба му Нина Спасова.
"Много е приятна връзката ми с този град, защото там съм била със съпруга и семейството ми. Спомените ми са много лични и съответно - много мили. Не съм привърженичка на Асад, но жалко за града. Като гледам новини, не мога да повярвам, че това се случва с Дамаск", казва Нина, която и като студентка е била на специализация в столицата. "Тогава почти не можеше да се види мюсюлманка със забрадка", спомня си тя, като отбелязва, че Дамаск е било едно от малкото места в арабския свят, където жена е можела да се движи необезпокоявано.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
