Един Гришо не стига

На всеки 15 години от котела на родния ад успява да се измъкне по терлици по една звезда от световна величина. Горе-долу толкова средно е разликата между футболните ни знаменитости Гунди, Стоичков и Бербатов. Тази мисъл ме осени, докато, сврян в единия край на дивана вкъщи, стисках палци за Григор Димитров. Мачът от кортовете в Мадрид се предаваше по телевизията, но масово се гледаше и по интернет. Насред грозната родна картинка с предизборни компромати, биещи се в гърдите политици, немотия и хаос, Гришо се изправи срещу тенисист ╒1 в света Новак Джокович. Нашият не само игра като равен с равен, но го победи.

С класа, хъс и шампионски дух. При това Ноле не се даде без бой. Битката на корта по едно време заприлича на истинска корида. В нея сръбският бик ту налиташе разярено, ту псуваше публиката, а по едно време молеше небесата за подкрепа.

В досегашните сблъсъци с настоящите крале на корта Джокович, Надал и Мъри, Гришо показа, че е способен за нещо голямо. Това, което го спъваше, не бе техниката или бързината, а типично българското самоподценяване, липсата на вяра в успеха, на усещането, че не заслужаваме нещо по-добро. В това доста успешно ни убеждават вече 23 години родните политици. Според техните приказки и действия (или бездействия) българинът не заслужава по-добри от тях, нацията ни не е замесена от хубаво тесто и съответно напъните да се мерим по стандарт на живот с белите страни са напразни.

Вярно, кризата мъчи цяла Европа, но само в България отчаянието на хората стигна до епидемия от самозапалвания.
Крещящата безизходност обаче бе удобно заглушена от едва доловими звукови файлове, записани със СРС-та, GSM-и или незнайно какво.

Така българите и не разбраха как политиците смятат да се справят с безработицата, как ще направят здравеопазването по-достъпно, а чиновниците по-полезни и любезни.
Може би затова на 12 май много българи ще изберат да ходят за гъби, вместо до урните.
Във вторник вечерта обаче милиони българи гласуваха за Гришо и той не ги предаде. Съчетал в себе си елегантността на швейцареца Федерер, чара и сервиса на американеца Сампрас, това момче, надмогвайки себе си, се превърна в светъл лъч за мрачната ни действителност. В нея има всичко - клади с живи хора, средновековна немотия и подслушвания като във филм за Джеймс Бонд. Направо да се чуди човек откъде се пръкна герой от ранга на Григор Димитров - дали от занемарения училищен спорт или от окаяните спортни бази, за които държавата се сеща покрай олимпийските игри, когато министрите лъскат имиджа си с шампионско лустро.

Успехът е още по-странен, тъй като идва в аристократичен спорт като тениса, отреден сякаш по право за най-богатите. И в който към върха се стремят милиони таланти от цял свят, подбирани и селектирани в знаменити школи от велики треньори. И точно в този супер елитарен спорт един българин влезе с гръм и трясък. Може би за да даде кураж на сънародниците си, че не сме орисани да бъдем втора ръка. Независимо колко калпави са ни политиците, между които трябва да избираме по-малкото зло.