Преди ден-два с познати коментирахме опитите на група протестиращи да отместят от пътя си случайно паркирала там кола. "Не ми приличат на такива, дето сами си плащат сметките за ток", каза един от тях. Позагледах ги - най-вероятно някои от хлапетата, които бутаха колата, дори и не знаеха колко точно е сметката, която идва в дома им. За сметка на това явно знаеха много точно нещо друго - че са прецакани по дефиниция. От монополи, от държава, от политическа система, от собствения си живот, който не им предлага никакви хоризонти и нищо друго освен безработица или работа за смешно ниски пари. А когато си нямаш нищо, най-лесно е да сложиш качулката и да удряш наред. Да вдигнеш портрета на Апостола и да хвърляш пиратки и камъни срещу полицията, преживявайки себе си като революционер.
Имаше един много хубав цитат в романа "Махалото на Фуко" от Умберто Еко, където по-възрастният герой се обръща към младия с думите "Мислехме, че това вашето е революция. Оказаха се младежки пъпки". Именно това преживява държавата ни всеки път, когато уж събудилото се гражданско общество се опита да нададе глас и да се опълчи срещу политиците. Не революция, а младежки пъпки. Протест на гражданите, който лесно прераства в бунт на агитките и на глутниците тип "агитка", които са готови да се присламчат под знамето на всяка кауза, стига там да летят камъни. Те не искат да плащат не сметките си за ток, а сметките на прехода, който през десетина години ни предявява фактурата заедно с лихвите. А на прехода за жалост няма кой да му отнеме лиценза. Затова излизаме навън, слагаме качулките и бием. Не искаме политици на чистия си и свят протест - затова крещим "Оставка" и след това се оставяме да ни вкарат в стари като света партийни схеми, докато някакви хора си преразпределят едни пари. Искаме промяна в самата сърцевина на системата - а все свършваме с предсрочни избори. Всяка от "нежните ни революции" става все по-груба и по-груба - защото иронията е, че току-що събудилото се гражданско общество не може да управлява демоните, които дремят в основата му. И когато се събуди, всъщност ги подхранва. Към всяка кауза приижда глутница - все от хора, които не виждат перспектива за себе си и за живота си, дори и в лицето на прочутия Терминал 2. Защо се учудваме, че стават все повече? Защо се учудваме, че не знаят какво искат, но знаят, че не искат това? Просто това е българският модел - както най-вероятно и моделът на всяка бедна страна.
Гражданите обикновено са хора, които си плащат сметките. Които не палят колите на Енергото, за да премахнат проблема от погледа си. Които не крещят с еднакъв ентусиазъм името на любимия си футболен отбор и на възрожденските ни революционери. Хората, които хвърляха камъни, не бяха граждани. И съсипаха нещо крехко, което едва-що бе тръгнало да се пробужда. Но такива са ни всичките революции - малко младежки пъпки и после идва някой отвън да ни освободи. И му ставаме роби за следващите n на брой години. Геомилевите "шопи със сопи" просто вече са шопи с лаптопи - ей това е разликата. В основата си гневът ни е същият - не искаме да бъдем бедни, но не знаем как да го постигнем, затова трошим. Всеки от българите е преживял своята революция през годините на преход - със стачките в университета през 1990 година, с падналата до пет долара заплата през 1997. Как свърши всяка една от тях? С кариера за неколцина от барикадите и с много високо олихвена поредна сметка за мнозината други, които я плащаме и до днес. Когато едно общество е малтретирано и унижавано, в един момент взема думата само. Друг е въпросът, че невинаги има какво да каже. Особено когато е мълчало твърде дълго. Тогава за жалост идва времето за разхвърляне на камъни...
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
