На 21 август се навършиха 47 години от онова събитие, за което крясъците бяха от "Осанна" до "Разпни го". В ранното съботно утро на най-горещия летен месец на 1968 година пет държави: СССР, ГДР, Полша, Унгария и България, обединени под пагона на Варшавския договор нахлуха на територията на Чехословакия. Мотивите: да спасят революцията, която на чехите явно вече беше дотегнала. Има ли смисъл да говорим за това, след като днес повечето от участниците в този позорен спектакъл ги няма. Погубиха се: Съветският съюз, ГДР, Чехословакия, Варшавският договор, могъщите комунистически партии, та дори и идеологията, която тогава отидохме да спасяваме. Но има Тунис, Алжир, Украйна, каза по този повод наскоро тв журналист, може би търсейки общото в думата, с която се определят процесите в тези толкова различни държави: пролет. Но явно в политически смисъл пролетта се оказва доста труден сезон. Примерите показват, че тя носи повече разочарование и кръв, отколкото радост. А общото между 1968 и началото на ХХI век е, че светът, макар и разрушил тежките идеологически граници и преборил уж Студената война, си остава все така разделен. И големите все така ревниво пазят своето.
Спомням си 1990 г. Великото народно събрание. Депутатът Соломон Паси призовава залата да стане на крака и почете паметта на загиналите по време на инвазията в Чехословакия. На първия ред са червените депутати армейски генерал Добри Джуров, Станко Тодоров, ген. Атанас Семерджиев. Хората, издали заповедта за участието на българските войски в операцията. Гледат лошо, но макар и с огромно нежелание бавно се изправят. Можеха ли да се противопоставят на Москва през 1968-а? Теоретически - да. На практика това сториха румънците и Чаушеску. Те дори не допуснаха нашите полкове да минат през тяхна територия. В тази история България бе само фигурант. Никой не разчиташе точно ние да "пречупим гръбнака на контрареволюцията". Но в името на масовостта и солидарността присъствието ни бе изключително важно. Щом си участвал в едно позорно дело, е редно поне да се извиниш, чуха се гласове с полъх на демокрация. Всички, които са били там, да се извинят, крещяха митингаджиите. И повече от четири хиляди души, насила въвлечени в тази авантюра, които тогава са изпълнявали своя войнишки дълг, трябваше да се почувстват виновни. Защо? Никой от нас не бе отишъл там по желание. Да откажеш бе невъзможно. А и в самата България е известен само един случай на протест по повод инвазията: В аулата на Софийския университет поетът Валери Петров прочита поемата "Самоизгаряне". Тя е посветена на чешкия студент Ян Палах, който на 19 януари 1969 г. се запалва и загива.
Ние, редниците от 1968 г., няма защо да искаме прошка. Българите не убиха нито един човек в Чехословакия. Един наш войник обаче се върна в ковчег. Николай Цеков Николов от село Бъркачево, Врачанско, на служба в Харманлийския полк, бе убит навръх тогавашния ни национален празник 9 септември. Има различни версии как се е случило това. Днес това едва ли е толкова важно. Оказа се обаче, че съдбата на мъртвите не е по-лека от тази на живите. Момчето бе провъзгласено за герой. Посмъртно бе повишен в звание. В родното му се село бе изграден паметник. И чехите сториха същото. Издигнаха малък мемориал в село Нови Друм, където бе намерено тялото му. След 10 ноември 1989 година бронзовият портрет на Николов изчезва, а похитителите навярно са прибрали някоя и друга дребна монета. Името му се зачерква от графата на героите, защото бил загинал в служба на социализма. А Николай сигурно не е искал да бъде нито герой, нито да му строят паметник, а да остане жив. И да се радва на младостта си. Как да се извини той и на кого. И дали в отвъдното е разбрал, че всъщност тогава никаква контрареволюция не е имало и в името на никакъв социализъм не е дал живота си, а просто вихърът на голямата политика го е помел.
Много време мина оттогава. Но, сигурен съм, всеки от нас по-често или по-рядко продължава да се връща към онези горещи 3 месеца на 1968-а. Красивата Банска Бистрица. Редакцията, пред чиито врати спираха двата ни бронетранспортьора, за да я пазят. Вестникът, който въпреки мощната ни охрана, продължаваше да излиза нелегално. Знамената в знак на траур, които почерниха града, веднага след пристигането ни. Надписите: "Окупатори, вървете си вкъщи". Закъснелите подпийнали бонвивани, които виждаха в нас, патрулиращите в полунощ, най-добрата компания за раздумка. И, разбира се, Марцела, в която бе влюбен целият взвод. Но не заради шоколада, с който ни черпеше, а заради най-сините очи, които бяхме виждали. Цялата идилия продължи до момента, в който от София дойдоха журналистите. Търсеха сензация, героизъм. Един реши, че е му е дошло времето за петте минути слава. Застана пред микрофона и разказа за шпионката Марцела, която идвала да го съблазнява, но той стоически отбивал атаките й. За това писаха вестниците. Красавицата дойде още само веднъж. Плачеше. Целуна всеки от нас, дори и предателя. Устните й се оказаха последният спомен за нея. И един плик. В него имаше снимка с надпис: С обич Марцела.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
