Наричат - опрделено незаслужено - Балканите барутното буре на Европа. Последните природни катастрофи обаче показаха, че май ние тук сме истинските европейци. И че чувството за солидарност ни е не по малко близко, отколкото на възпитавания в този дух след Втората световна война Запад.
Внезапен ураган връхлетя преди дни Скопие. Разразилата се внезапно стихия отне живота на над 20 души, а материалните щети тепърва ще се изчисляват. Но отсега е ясно, че ще става въпроса за десетки, ако не и за стотици милиони. Все едно дали в долари, евро, швейцарски франкове или британски паунди.
Първосигналните реакции в българското виртуално простанство бяха от рода на "Бог ги наказа макетата!" и "Нали са много велики, полага им се велико бедствие!"
Това обаче се оказа само една емоционална повърхност. Скоро подобни коментари се замениха с искрено съчувствие и готовност за помощ. Мълниеносно реагира и правителството, като изпрати за участие в спасителните операции два екипа на Софийска община и два екипа на пожарната, които пристигнаха в Скопие буквално часове след бедствието, а след тях потеглиха и камионите с 20 тона минерална вода. И всичко това
бе договорено за "нула време"
на среща между кмета на Скопие Коце Траяновски и началника на политическия кабинет на премиера Борисов Анжелина Тотева, която по негово разпореждане координира дейността по предоставяне на допълнителна помощ от страна на българските институции. С изричнот обещание, че ще помагаме и още с всичко друго каквото е нужно.
Балканите преливат от история. Преобладаващо кървава и далеч не добросъседска. Но когато Всевишният излее своя гняв, забравяме всякакви исторически претенции и обиди.
И си оказваме един на друг истинска комшийска помощ. Защото пред стихиите и нещастието всички сме равни. Така българските пожарникари първи пристигнаха в Истанбул през 1999 година да вадят хората от развалините след катастрофалното земетресение. Може би някои от тях и да не са преливали от любов към турците, но за момента те просто са били хора в беда. Когато в река Лим се обърна българският автобус с учениците от Лом, местните хора изобщо не разсъждаваха дали давещите се християни или мюсюлмани, а се хвърлиха да ги спасяват. За тях те просто бяха деца.
На южноафриканския писател Уилбър Смит принадлежат малко грубите, но безжалостно точни думи:"Най-сигурният лек против расизма за съжаление е войната. Когато някой ти спасява задника, не се замисляш какъв цвят е неговият задник!"
Това, за съжаление май важи и за нас балканците. Изглежда трябва да пострадаме здраво от някакво бедствие, за да разберем,
че сме еднакво добри или лоши
Всичко останало е излишно помпане на мускули и прекалено взиране в историята. Което по принцип води само до силно главоболие.
Това с особена сила важи и за хората от долината на Вардар. Защо обаче тряваше да се случи всичко това, за да разберат, че няма на кого да разчитат в трудни моменти, освен на България. Която не само първа ги призна за независима държава, но на всичко отгоре им даде танкове и оръдия.
И въобще, не е ли време да се обединим около думите на легендарния войвода Тодор Александров - на когото впрочем вдигнаха величествен паметник в Скопие: "Който каже, че не съм македонец, му режа езика!Който каже, че не съм българин, му режа главата!"
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
