Сряда,

Николай Овчаров разказа тайната история на господарите на Крън

От: Стандарт -
413
Николай Овчаров разказа тайната история на господарите на Крън
A
A
A
  • Николай Овчаров: Казанлък може да се превърне не само в Долината на розите, но и в Долината на историята

„Крънска област през средновековието е предмет на много изследвания, но те не бяха събрани на едно място.“, отбеляза на представянето на книгата си „Господарите на Крън и техните съкровища. Средновековната история на Казанлък.“ снощи в Културно-информационния център в града проф.Николай Овчаров. Той отдели внимание на хипотезата, че Казанлък идва от древен Крън – голяма и богата българска област през Средновековието, за което подчерта, че има сериозни доказателства.

Провокация за проучванията, събрани в новата книга на известния български археолог става заловеното крънско съкровище преди няколко години, което разкрива богата средновековна колекция бижута и в последствие даде възможност за оформяне на самостоятелна експозиция със средновековни предмети в Исторически музей „Искра“. „Смятам, че с богатата история за древните траки по тези земи, историческата памет за Бузлуджа, решаващата битка при Шипка – Шейново, допълнението за средновековието в подбалканската област Крън може да се даде силен тласък на туризма тук и Казанлъшката долина да бъде известна не само като Долината на розите, но и като Долината на историята!“, заяви проф.Овчаров. Той обърна вниманието, че книгата е посветена на неговата голяма приятелка от града Красимира Стефанова, известна с приноса си в областта на археологията.

 „Наистина мечтата на Краси Стоянова беше да се разработи темата за Казанлък и аз съм много щастлива, че макар и години по-късно проф.Овчаров откликна на това желание!“, отбеляза Кметът на Казанлък Галина Стоянова. „Първоначално се опитвахме да работим с проф.Овчаров за траките, да го свързваме с Перперикон, беше тиха дипломация... После той се запали по темите тук и във времето положи много работа и за Казанлък, и за Казанлъшката долина, за което му благодаря.“, каза тя. „С тази книга той даде на Казанлък няколко ключа, които търсихме много време. Единият е за името на града, нямахме толкова логично обяснение откъде произлиза името, каквото дава той. Вторият е къде се е простирала и къде е столицата на Крънската област. Третият ключ несъмнено е Тюрбето (днешният парк „Тюлбе“), за което нямахме археологическите факти, за да разказваме тази история. Съкровището на Крънската принцеса, за което проф.Овчаров има много голяма и то доброволна роля. От ареста - до признанието му в Исторически музей „Искра“.“, разказа Кметът на Казанлък за мотивите Община Казанлък да подкрепи финансово нейното издаване. „За продажба на книгата не сме мислили, но сме готови да подарим книгата на нашите училища, на учителите по история, защото трябва да се намира повече време за история на местния, за родния край.“. Тя благодари на публиката за присъствието: “Благодаря Ви, че сте тук, за да чуете не версия, а доказаната история на средновековен Казанлък в книгата на проф.Овчаров!“.

„Господарите на Крън и техните съкровища. Средновековната история на Казанлък.“ пред казанлъшката публика официално представи изтъкнатият български историк проф.Пламен Павлов. Той определи новата книга като „много аргументирано изследването на проф.Овчаров за Крънска област – самостоятелна, голяма подбалканска област, арена на важни исторически събития.“. Той обеща за колегите – историци и археолози, както и за широката публика „изключително интересни неща и много идеи, които ще дадат повод за размисъл.“. Проф.Павлов поздрави проф.Овчаров за неговата 73 книга и увери: „С нея ще преоткрием важна страница от историята на казанлъшкия край и България.“ .

Николай Овчаров. Господарите на Крън и техните съкровища. Средновековната история на Казанлък.

София, 2022, Издателство Уникарт, 198 с.

Издава се с финансовата подкрепа на Община Казанлък

          Казанлъшкият край е известен на хората най-вече като „Долината на розите” или „Долината на тракийските царе”. За разлика от античната история, миналото на този район през Средновековието е доста пренебрегнато от съвременните изследователи. За него ни напомни едно събитие от 2017 г., когато полицията арестува откраднато от иманяри великолепно съкровище. То е съставено от многобройните скъпоценни накити на принцеса, живяла през драматичния за България ХІV в. Именно това съкровище ме накара да предприема детайлно проучване на средновековната история на Казанлъшкия край, където през ХІІІ-ХІV в. се е намирала важната Крънска област.

Новото средновековно съкровище

В крайна сметка книгата се оформи в четири части. Съвсем естествено в първата се разглеждат известните исторически факти за Крънската област по време на Второто българско царство. Нейното създаване и административно оформяне е тясно свързано с освобождението на страната от византийска власт след въстанието на братята Асен и Петър в края на 1185 г. Тази област е сред териториите, завладени от първите Асеневци на юг от Стара планина. За нея за пръв път научаваме от известната Дубровнишка грамота на цар Иван ІІ Асен (1218-1241).

Според наличните данни тогава Крънската област най-вероятно е обхващала района южно от Стара планина със земите по горното течение на река Тунджа до Сливен на изток. В нея е влизала голямата част от Средна гора, а на запад е достигала до изворите на река Стряма на запад заедно с района на големия средновековен град Копсис. Този важен център на Второто българско царство е успешно локализиран с останките от крепост над с. Анево край Сопот.

Статутът на областта не се променя и при преките наследници на цар Иван ІІ Асен – малолетните Коломан І и Михаил ІІ Асен. Същото се отнася и до следващите български владетели от ХІІІ в. Големите изменения настъпват, след като на власт през 1280 г. идва новата царска династия на Тертерите. Защото тогава изгрява звездата на Алдимир, брат на българския цар Георги І Тертер (1280-1292).

Тертерите са от народа на куманите и произхождат от ханския род Тертероба. Това племе пристига на Балканите от Азия през първата половина на ХІІІ в. вследствие на голямото преселение, предизвикано от нашествието на монголите. За няколко десетилетия значителна част от куманите се влива в българския народ, а техните вождове стават български боляри, какъвто е случаят с Тертерите.

Животът на Алдимир е наситен с премеждия, заради които съвременниците го определят като отявлен авантюрист и скитник. Той пребивава дълги години при монголския хан Ногай, управлявал самостоятелно западните части на държавата на Златната Орда. Вероятно Алдимир участва като негов съюзник в походи срещу Унгарското кралство, в които води куманските отряди. А около 1298 г. триумфално се завръща в столицата на България, Търновград.

Стара снимка, показваща замъка на деспотите на Крън

Там междувременно са станали сериозни промени, като в резултат на редица неудачи цар Георги е свален от аристокрацията и на престола се възкачва боляринът Смилец (1292-1298). След неговата смърт реалната власт е у неговата вдовица Смилцена, в чиято дясна ръка се превръща Алдимир при завръщането си в царството. Тя му дава най-високата дворцова титла „деспот” и му поверява голямата Крънска област, включваща земите на Подбалканските полета.

Тук трябва да се подчертае, че през втората половина на ХІІІ в. на Балканите бурно навлизат феодални отношения от западен тип. Все по-често на най-близките родственици на владетелите са раздавани „апанажи”, т. е. големи области, в които те са управлявали и събирали приходите пожизнено. Именно такава територия става Крънската област, която още по времето на цар Смилец е дадена за апанаж на неговите братя Радослав и Войсил. Когато са отстранени от Смилцена и Алдимир, те са принудени да бягат във Византия, ставайки отявлени врагове на новия деспот.

През 1300 г. в Търновград става поредният преврат и на престола вече е синът на Георги І Тертер, цар Теодор Светослав. На първо време той запазва отлични отношения с чичо си Алдимир, потвърждава правата му над Крънската област и му позволява да приеме там вдовицата на Смилец със сина им. А в отплата деспотът храбро брани южните граници на царството, като разгромява водената от брата на Смилец, севастократор Радослав, ромейска армия.

Зад този сблъсък определено прозират стремежите на представителите на двете царски фамилии, Тертери и Смилецови, към управлението на Крънската област. Деспот Алдимир не само утвърждава властта си в Подбалканските полета, но я разширява на югоизток с важните крепости Ямбол и Лардея (край Карнобат). Той продължава съвместните с цар Теодор Светослав военни действия срещу Византия и вероятно води обединената българска армия в победната битка при Скафида през лятото на 1304 г. Година по-късно обаче съюзът между двамата българи се разпада поради съмненията на царя, че Алдимир води двойна игра с ромеите. Вероятно Теодор Светослав нарежда той да бъде убит, а неговата съпруга и невръстният му син емигрират в Константинопол. Крънската област е върната под прякото управление на Търновград.

Съдбата на семейството на крънския деспот е предмет на специална разработка в настоящата книга. Това проучване става възможно след откриването на непознати фрески в средновековната църква „Св. Георги” на Полошкия манастир до северномакедонския гр. Кавадарци. Там е изобразен синът на деспот Алдимир на име Йоан Драгушин и майка му Марина като монахиня с името Мария.

Мавзолеят на османския завоевател на Южна България Лала Шахин в Казанлък

Свързването на тези изпълнени около 1343-1345 г. стенописи с няколко документа на сръбския крал Стефан ІV Душан показва интересна историческа картина. Марина-Мария е родна сестра на майката на великия сръбски владетел, Теодора, а двете са дъщери на българския цар Смилец и Смилцена. Както първата изпада в немилост след отстраняването на Алдимир, така семейството на Теодора по същото време е принудено да търси убежище във византийската столица. Това става, след като съпругът й, сръбският престолонаследник Стефан ІІІ Дечански, е заподозрян в заговор от баща си, крал Стефан Урош ІІ Милутин, частично ослепен и пратен в изгнание.

Там се срещат двамата първи братовчеди Алдимир и Стефан Душан. Между тях възниква братска обич, а след смъртта на Теодора в 1322 г. Марина става истинска майка за своя племенник. Именно така я нарича в официалните документи станалият крал Стефан ІV Душан. А в тях и в надписа край портрета му в църквата на Полошкия манастир Йоан Драгушин е назован „истински брат” на сръбския владетел.

Синът на деспот Алдимир е отрупан с почести в Сръбското кралство, но умира преждевременно и не успява да види най-голямата слава на своя братовчед, който се провъзгласява за цар и нарежда държавата си редом с Византийската империя и България. Крънската деспотица Марина-Мария умира през 1355 г. и е погребана в Скопие. В частично запазената надгробна плоча отново се припомня нейният произход от двете български царски фамилии, Тетери и Смилецови, чиито представители яростно се борели за Крънската област.

Последната страница от този епичен двубой е написана от най-малкият брат на цар Смилец, Войсил, който е удостоен от византийския император с титлата „деспот на мизите” (т. е. на българите). През 1323 г. той нахлува в спорния район начело на значителни военни сили. Новият български цар Михаил ІІІ Шишман (1323-1330) обаче му дава решителен отпор и след продължила година ожесточена схватка прогонва окончателно последния Смилец от Крънската област.

През последните десетилетия от съществуването на независима българска държава тя е във владение на четвъртата царска династия Шишмановци. От едно писмо на римския папа папа Бенедикт XII от 1337 г. научаваме, че този апанаж тогава е под пряко подчинение на родителите на цар Иван Александър Асен (1331-1371) – деспот Срацимир и Кераца Петрица.

На всички междуособици и боричкания за власт слага край османското нашествие. Богатите земи на Тракия стават една от първите цели на проникналите трайно в Европа през 1354 г. завоеватели. През 1369 г. те превземат важния византийски град Одрин, откъдето под главното командване на пълководеца Лала Шахин навлизат в българските предели. След почти тригодишна война и серия от обсади на крепости, Крънската област попада под турско робство за пет века.

Втората част от изследването е посветена на важния въпрос за местоположението и името на средновековния град Крън. Днес съществуват доста опити за локализация на Крън, като два от тях са по-сериозни. Единият определя града в местността „Калето” край днешния гр. Крън, а другият – в местността „Бузово кале” до с. Бузовград. И двете локации са много близо до съвременния Казанлък. Но и в двата случая проучените по тези места древни крепости имат една слабост – относително слабо е представен периода на Второто българско царство - ХІІІ-ХІV в. Това ги определя тогава по-скоро като военни укрепления.

В същото време в непосредствена близост до сегашния град се разкриват останките на доста развити средновековни селища с некрополи от XII-XIV в. Очевидно освен военните твърдини, на територията и около днешния Казанлък е имало неукрепени селища, където е живеело населението в мирно време. Така по всяка вероятност под топонима „Крън“ през Средновековието се е разбирала цялата агломерация от селища, развили се в този участък от Казанлъшката долина.

В последно време се появява и интересната хипотеза на проф. Иван Т. Иванов и д-р Мариана Минкова, че средновековният Крън се е намирал в северната част на днешния Казанлък. Тя се основава главно върху езикови и исторически аргументи. Направен е лингвистичен анализ на името на сегашния град от османския период, което в пълния си вариант гласи Акча Къзанлък (днешната форма Казанлък се появява в руски военни карти от ХІХ в.)

Според двамата автори в основната част на наименованието е приложен т. нар. правило на ротацизма или ламбдаизма в тюркските езици. След XII-XIII в. от общата алтайска група се отделят новообразуваните езици на тюркмени, узи, огузи, узбеки и др. Тогава настъпва смяна на съгласната Р със З и на съгласната Л със С. Османците са огузи по произход и не остават встрани от този процес. Ето защо в езика им завареното наименование Крън, Къран се е превърнало в Къзан. Суфиксът -лък пък играе топонимна роля и показва, че османското селище е създадено на място, намиращо се в района на някакъв обект, известен като Къзан. Като се има предвид, че най-ранното име на най-старата Куленска махала в северната част на Казанлък е Къзанери (Kızan yeri), то трябва да се преведе на български като „мястото на Къзан”, т.е „мястото на Крън”.

Много важен факт е, че там до 1916 г. се е издигала огромна средновековна сграда, наричана от хората Бялата кула, чието изображение е запазено на една-единствена чернобяла снимка. Ив. Иванов и М. Минкова смятат, че в първите години след завоеванието турците я наричали Къзанкуле, т. е. Крънската кула. Днес като отзвук от тази далечна епоха е останала старата казанлъшка фамилия Казънкулеви.

Именно върху съществуването на тази кула се градят историческите аргументи на двамата автори. Те привличат древно предание, записано през 1792 г. от йеросхимонах Спиридон и от Онуфрий Попович Хилендарец от близкото до Казанлък с. Енина през 30-те години на ХІХ в. Полулегендарният разказ отразява завладяването на Казанлъшкия край. В него са смесени събития от две епохи – похода на султан Мехмед ІІ Завоевателя от 1454-1455 г. към западната част на Балканите и станалото през 1369-1371/1372 г. превземане от Лала Шахин на Загора, Подбалканските полета и първото нападение срещу София. Но най-ценната информация в тези предания е за съществуването на Бялата кула на мястото на днешния Казанлък, където при завоеванието се били укрили жените и децата на българските боляри.

От въпросната Бяла кула продължава и моето проучване. Макар и на 110 години, чернобялата снимка дава невероятно ценна информация. По нея и по два запазени кадастърни плана на Казанлък от началото на ХХ в. се установява, че основата на фортификационното съоражение е с размери 8.60/ 9 м или площ от близо 80 кв. м. Запазената височина на сградата е 10-12 м, но със сигурност нагоре е имало още 5-7 м. Според разпределението на прозорците е ясно, че в 1916 г. са били съхранени три етажа, но се предполагат още два нагоре и един подземен, където се е разполагало автономно водохранилище.

Според редица архитектурни особености като начина на градеж (ломен камък със скрита система сантрачи), оформянето на прозорците с декоративни тухлени арки, издигането на входа на близо 2 м височина от повърхността и др. без съмнение Бялата кула е строена през ХІV в. С тези детайли тя се отнася към цяла група интересни фортификационни съоръжения, строени през епохата на Балканите и свързани с ускорения процес на феодализация.

Става дума за изграждането на класически феодални замъци, които могат да се намират във вътрешността на градовете или извън тях. Това строителство е предизвикано от създаването на множество апанажи и от борбата на отделните господари за тях – процес, сходен на синхронните тенденции в Западна Европа.

Като аналогии на Бялата кула от Казанлък са приведени редица аналогии от ХІV в. у нас и в съседните страни. Такива са, например, замъкът на Йоан Кантакузин Питион до Димотика, крепостта Вукелон при с. Маточина, Свиленградско, Пирковата кула в Кюстендил. Разкрити по археологически път са няколко укрепления в Източните Родопи като Устра, Вишеград и Башево. Добри паралели са вътрешните замъци на сръбските градове Козник, Сталач, Вршац, Звечан и др. Най-сетне като паралели са приведени манастирските замъци на метосите на големите атонски обители на Халкидическия полуостров като Круна, Сани, Орфано, Мариана и редица други.

От тези обширни сравнения става ясно, че съществувалото до 1916 г. средновековно укрепление в северната част на Казанлък далеч не е някаква обикновена кула. Това е бил жилищен замък, построен най-вероятно още в началото на ХІV в. по времето на деспот Алдимир. Днес е трудно да се потвърди или отрече хипотезата, че самият град Крън се е намирал на територията на днешния Казанлък. Сигурно е обаче, че там е имало укрепена резиденция, обитавана от управителите на областта.

В тази насока са и направените изводи за особеното значение на това място и за османските завоеватели. Най-новите изследвания в турската историография сочат, че в частично запазения ранен османски мавзолей Тюлбето на 200 м от Бялата кула са били погребани вътрешностите на завоевателя на Тракия, видния пълководец Лала Шахин. В самото начало на ХV в. районът на Акча Къзанлък е тимар на друг виден командир от армията на султан Мурад І – Саруджа паша. Той взема активно участие в завладяването на последните територии на Българското царство, а около 1400 г. неговият син Умур бей строи на мястото на днешния град джамия, баня и кервансай в чест на своя баща. Не е изключено турските бейове да са обитавали Бялата кула чак до началото на ХІХ в.

Третата чест на изследването представя великолепното съкровище от ХІV в., заловено от полицията през 2017 г. То се състои от 17 предмета – 10 женски накита и 7 златни монети (перпери). Монетите са сечени от византийските императори Йоан III Дука Ватаци (1222-1254), Андроник II Палеолог (1282-1328), Андроник III Палеолог (1328-1341), Йоан V Палеолог (1341-1391) и Йоан VI Кантакузин (1347-1352), Според нумизматите особеностите на тези парични знаци свидетелстват, че съкровището е укрито през третата четвърт на ХІV в.

По стил на изработка и технологични особености накитите несъмнено са правени от едно ателие и представляват части от един комплект. Използвани са бижутерските техники леене, псевдогранулация, псевдофилигран и ажур. Тези особености определят ювелирните произведения в първата половина на ХІV в. За това свидетелстват различни стенописни изображения и аналогии от редица укрити болярски съкровища от епохата – Никопол, Дружба, Долище, Изворско и др.

Сред накитите блестят два чифта масивни сребърни позлатени наушници. Това са големи обеци, които се поставяли не на ушите, а на богато украсените шапки и набори за глава на аристократките. Първият чифт е с по една биконична висулка, а вторият  - с три такива, като средната е най-голяма. Според запазени стенописни изображения от съседна Сърбия с подобни наушници са представени високопоставени дами и ктиторки като Анна (Белосава) от Студеница (ХІV в.) и Вукосава от църквата в Руденица (1402-1405).

Особено интересни са двете колиета – една огърлица от полускъпоценни камъни (кварц и карнеол) и сребърна позлатена торква. Забележително е, че такива накити се откриват само при портрети на български аристократки от ХІV в. с най-висок ранг – портретите от църквата „Св. Никола” от Станичене и „Св. Богородица” от Долна Каменица (днес на територията на Република Сърбия), както и от храма в Калотина, Софийско. Огърлица от скъпоценни камъни досега не е откривана по археологически път, а торквата има аналогии в съкровищата от Никопол, Долище, Изворско и др.

Може би отново от огърлица са шестте сребърни позлатени мъниста с различна големина и същата като тази на наушниците украса. В такъв случай те са подобни на огърлиците от фини сребърни халки и мъниста от болярските съкровища, откривани в близките околности на Варна. Не е изключено обаче това да са скъпоценни копчета, украсявали златовезаните дрехи на жени от феодалната върхушка. И при двете възможности е запазена само част от комплекта, докато останалите елементи са откраднати още в древността или от съвременни иманяри.

Накитите от Казанлъшкото съкровище без съмнение са принадлежели на високопоставена дама от ХІV в. Част от тях са рангови отличия, даващи информация за положението й в обществото. По всяка вероятност жената е била съпруга на висок болярин от Крънската област, което ни позволява да я наречем „последната принцеса на Крън”. С голяма степен на сигурност накитите са укрити при османското нашествие в района през 1369-1371 г.

За да бъде по-пълна представата за богатото средновековно минало на Казанлъшкия край, в четвъртата част на книгата включвам находки, съхранявани в Историческия музей „Искра”. Преди всичко това са два чифта сребърни позлатени наушници, които също се датират в ХІV в. и не отстъпват по качество на тези от новото Казанлъшко съкровище. Медните посребрени обеци пък показват накитите на обикновените жени, които се стремели да подражават на болярките.

Изключително интересен е един частично съхранен наушник от ХІV в. с доста по-различен облик. Той е от типа на т. нар. луновидни наушници тип „Драгижево”. Тези накити са изработвани изключително от злато и сребро, като са били украсявани допълнително с перли и скъпоценни камъни. Как са изглеждали те се вижда добре от женските портрети като тези от Станичене и Калотина.

Историческият музей „Искра” в Казанлък разполага с прекрасна колекция от средновековни нагръдни кръстове и кръстове-реликвиари. Повечето от тях са с неизвестено местонахождение, но няколко са открити при археологически проучвания край Казанлък, главно в селището до гр. Крън. Често върху кръстовете са изобразявани декоративни и геометрични орнаменти, както и изображения на Христос, св. Богородица, различни светци и имената им на гръцки език. Тези паметници се датират в периода Х-ХІІ в., но някои екземпляри са носени до ХІV в.

На финала на книгата за средновековната история на Казанлък представям оръжие от драматичните войни от ХІІІ-ХІV в. Става дума за върхове на стрели и копия, боздугани, части от мечове, два шлема и една почти напълно запазена плетена от халкички ризница. Особено важни са шлемовете, защото е известно мястото, където са намерени – край с. Ясеново на десетина километра северозападно от Казанлък.

Единият от тях има характерна двусъставна конструкция, която в долната част е цилиндрична, а нагоре преминава в заострен конус. На предната част е изобразена характерна „маска”, представяща схематично нос, вежди и очи. Изследователите са на мнение, че тези шлемове се датират във втората половина на ХІІІ в., работени са под силно монголско влиание, но от източноевропейски и даже балкански оръжейници. Екземплярът от Казанлък се свързва със събитията около българския болярин от кумански произход Алдимир, прекарал голяма част от живота си в Златната Орда.

Другият шлем е определен като западоевропейски и е от типа bascinet. Тези рицарски шлемове са в употреба между 1360 и 1390 г. През ХІV в. във войните на Балканите непрекъснато се използват западни наемници. През първите години на това столетие в Тракия върлуват каталаните, наричани често „италийци”. Предвид датировката на шлема не е изключено да става дума за по-късен екземпляр, добит като плячка от османците в сблъсъка им със западните рицари.

Вероятно именно за такъв трофей става дума при един меч от Исторически музей „Искра”, с който завършвам моето изложение. Формата му го свързва с група познати от Централна Европа мечове, които се датират в последните десетилетия на на XIV–първата половина на XV в. Като възможност за попадане на такива трофеи като басинета и меча бих предложил съдбоносната битка при Никопол между османците и водените от крал Сигизмунд кръстоносци през 1395 г. Не е изключено в нея да е взел участие основателят на османския Казанлък Саруджа паша или неговият син Умур бей. Възможно е тези оръжия да са пленени и при по-късни сблъсъци със западни рицари като фаталната битка при Варна в 1444 г.

Тези експонати от Исторически музей „Искра” бележат финала на цяла епоха. Епохата на славното българско Средновековие, на цветущия град Крън и неговите господари, борещи се помежду си за земите на Подбалканските полета. Времена на героични битки, но и на интриги и предателства.


Всички новини от категория Регионални.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Още от категорията

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички