Битката за Пегас

Битката за Пегас | StandartNews.com

Николай Петев, мир на праха му, си отиде на 15 октомври. Месец по-късно битката за неговото място като председател на съюза на писателите върви с пълна пара. През септември съсловната организация доста сдържано отбеляза своята 100-годишнина в НДК. С гордост бе съобщено, че в Конгресната библиотека на САЩ има 2400 издания на наши автори, още толкова се съхраняват и в Харвардския университет. Събитието мина камерно и приглушено, далеч от някогашните гръмки фанфари и хвалби при подобни срещи, когато у нас идваше световният елит на международната гилдия. Говори се, че СБП няма пари и е натрупал доста дългове - от неплатени данъци, осигуровки и заплати на администрацията до издръжка на материалната база. Въпреки че Николай Петев тогава каза, че организацията не дължи нито лев. Всъщност съюзът би трябвало да има основна кауза - да воюва за авторските и творческите права на членовете си - намаляване на данъци, държавни субсидии, договори с различни институции, финансиране по европейски програми. Неслучайно се очаква новият председател да съживи организацията и да вложи по-съвременен смисъл в съществуването й. Постът е достатъчно притегателен, въпреки че СБП вече не ползва държавната хранилка като едно време. Важното е, че имотите са все така апетитни и няма проблем от тях да се печелят добри пари. Дори при лошо сключени договори годишните приходи от наеми са шестцифрени числа.

Кои са храбрите писатели, които вероятно ще влязат в конкуренция за шефското място? Говори се, че в топ 3 са Георги Константинов, Иван Гранитски и Венко Евтимов. Авторът на прочутото стихотворение "Квартално събрание" и главен редактор на списание "Пламък" обаче не пожела да потвърди пред "Стандарт" кандидатурата си. Но не я и отрече. Според него пред СБП има много важни задачи.

"Те са свързани най-вече с поддръжката на творческите домове в Хисаря, Созопол и Варна. Вече започна ремонт на базата в Хисаря, но средствата ни са малко. Трябват пари и за финансиране на периодичните ни издания. "Пламък" излиза само четири пъти в годината, "Словото днес" също е в криза на разпространението, даваме го само на абонамент. Сега имаме повече свобода и по-малко икономическа възможност да я изразяваме. Никой не ни помага. Правим литература в нелитературно настояще. В условията на пазарна икономика за писателя най-главният критик е рекламата. Човекът на словото обаче най-често е извън този пазар. Да си писател е по-често резултат от личностна преценка, отколкото на ценностна йерархия. В тоталитарно време имаше идеологически натиск. Най-талантливите обаче го преодоляваха с езоповски език - Станислав Стратиев, Йордан Радичков, Веселин Ханчев, Александър Геров", коментира Константинов. Той очаква голям напредък от младото поколение и хвали "Окото на щастието" на Сибила Алексова, текстовете на Станислав Нахум, разказвачката Светла Георгиева.

Боян Ангелов, шефът на издателство "Български писател", също не разкри дали обмисля да се кандидатира. "Съюзът е демократична организация на личности, всяка от които може да гласува както си иска. По тази логика всеки от нас може да стане шеф, но трябва личност, която познава проблемите и която умее да обединява. Постът носи повече тегоби, отколкото облаги. На 18 януари ще има общо събрание на управителния съвет, където ще бъдат избрани девет нови членове, за да станат общо 20. Тогава ще бъдат оповестени и кандидатурите. Всички членове са канени в столицата. Колкото повече кандидати има, толкова по-добре. Всеки може да предлага, въпреки че няма как да се разгледат 700 предложения, например. А и гласовете биха се разпилели. Има доста слухове, но аз в никакъв случай не бих се присъединил към лобито на когото и да било", допълни Ангелов. Според него организацията няма задължения в момента, а базите във Варна, Хисаря и Созопол са ремонтирани и работят. "СБП никога не е бил в по-добро състояние. От 1990 г. не е получавал държавна субсидия за разлика от други", коментира Ангелов. За него е особено важно да няма политизиране на съюза. "Писателите винаги вървят заедно с народа си", убеден е той.

Хрониките

Двадесетина писатели се събират на 8 септември 1913 г. и създават организацията. За шеф на съюза е избран поетът Иван Ст. Андрейчин, а Иван Вазов е почетен председател. През столетието в горещия стол сядат Кирил Христов, Михаил Арнаудов, Стилиян Чилингиров, Димитър Димов, Пантелей Зарев, Георги Джагаров, Любомир Левчев, Павел Матев. До днес в СБП са членували малко повече от 1400 творци на словото. До 10 ноември 1989 г. организацията винаги е била изключително авторитетна и със сериозно влияние в обществения живот. През социализма членовете му имат доста привилегии. А някои от тях са избрани повече заради заслуги към партията, отколкото към литературата. След 10 ноември нещата се променят. Председатели подследователно са Кольо Георгиев (1990-1993), Николай Хайтов (1993-1999), Никола Радев (1999-2003), Николай Петев (2003-2013).

След като изгрява демокрацията, съюзът губи печатното си издание "Литературен фронт". После се отказва поради липса на средства от списанията си "Съвременник", "Летописи" ("Септември"), "Картинна галерия", "Славейче". В тези издания десетилетия наред работят най-добрите пера на съвременната литература. През 1994-та е учреден и алтернативен СБП, в който влизат идентифициращите се като дисиденти. Негови председатели са били Любен Дилов, Иван Теофилов и Михаил Неделчев. Има още два съюза - на независимите и на свободните писатели. Гилдията, както всичко в България, се разрои и изпокара - кой по-праведен и по-талантлив. Новите закони направиха възможно лесното създаване на браншови организации.

Загубиха златни имоти, но имат още

Бяла, спретната къщурка -

"Ангел Кънчев" 5,

тука всяка мижитурка

станала поет!

Това написа навремето безпощадният сатирик Радой Ралин за писателския дом в столицата. За съжаление "къщурката" вече не е собственост на гилдията. Със закона "Лучников" сградата бе реституирана преди петнайсетина години и върната на наследници. Всъщност обаче тя е била държавна собственост от 1942-ра - конфискувана е по Закона против спекулата и Закона за едрата градска собственост. Което значи, че е загубена от юридическа немощ и немара на пишещите й собственици, които бяха хвърлили не малко пари за ремонти и преустройства. На цяла стена в ресторанта на партера имаше пано на Борислав Стоев, металопластиките на Галин Малакчиев също бяха впечатляващи. Сега съюзът живее на столичната улица "6 септември" 35, където е и ресторант "Монпарнас", но е собственик само на част от имота.

Заради реституция СБП загуби апартаменти в Пловдив и Смолян. Беше собственик и на къщата "Ламартин" в Стария град под тепетата, но музеят премина към кметството, мебелировката бе разграбена и сградата днес е в окаяно състояние. Съюзът имаше голям регулиран участък в софийския квартал Симеоново. Въпреки проектите за строителство парцелът не бе усвоен и държавата си го взе обратно. Ловният дворец на Фердинанд в местността Ситняково също бе база на писателите от 1993-та, но през 2000-ата те се отказват от правото си на ползване, защото не могат да го поддържат. През 2002-ра Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария-Луиза си върнаха имението в Боровец. В края на мандата на кабинета "Борисов" държавата заведе дела срещу Симеон - да върне дворците "Врана", "Царска Бистрица", "Ситняково" и "Саръгьол". Те все още не са финализирани.

Сега съюзът притежава почивни станции в Хисар, Варна и Созопол - най-новата, строена през 2008-а, 1/3 идеална част от двете огромни здания на София прес. Има и доста апартаменти в София и из страната, получени като завещания от писатели без наследници. Днес, ако не са отдадени под наем, в тях живеят членове на съюза.

Скандалите са винаги за облаги

"Един ден от живота на Иван Денисович" е първата повест на Александър Солженицин, публикувана официално в СССР до 1990-а. Съкратеният й вариант излиза през ноември 1962 г. и се превръща в литературна и политическа сензация. За първи път някой в СССР се осмелява да разкаже за трудовите лагери ГУЛАГ и техните жертви. Само година по-късно книгата се появява в 30-хиляден тираж у нас с клеймото на "Народна култура". Преводът е на Венцел Райчев. Тиражът изчезва за броени дни. Междувременно обаче писателят е станал враг номер едно на СССР, защото книгата описва личната му съдба.

У нас става тема в разговорите под сурдинка на интелектуалците - особено след като авторът получава Нобелова награда. Москва обаче налага вето.

Послушковците от съюза на писателите веднага заклеймяват "врага" със статията "Недостойно" във вестник "Литературен фронт" от 15 октомври 1970-а. През ноември в София се провежда втората национална конференция на организацията. Тружениците на перото гласуват протестната декларация "Злостен клеветник на народа и родината си" до Нобеловия комитет в Стокхолм, връчил наградата за литература на Александър Солженицин. На събранието в тържествената зала на СБП на ул. "Ангел Кънчев" 5 щръква гора от вдигнати ръце. Само петима не са съгласни с "правата линия" - поетите Валери Петров и Благой Димитров, сатирикът Марко Ганчев, театроведът Гочо Гочев и сценаристът Христо Ганев. Единствен Благой Димитров гласува "против", останалите - "въздържал се". Но и това е нечувана дързост за ония години. Четиримата моментално са уволнени и изключени от БСП, а безпартийният Димитров - от писателския съюз. Обявяват ги за некадърни и за дълги години животът им става черен.

Две години преди тази история се разразява друг голям литературен скандал - тръгва война заради книгата с епиграми на Радой Ралин "Люти чушки", илюстрирана от Борис Димовски. Бюрото на управителния съвет на СБП препоръчва на издателство "Български писател" Радой да бъде освободен от длъжността "редактор" - "за допуснати политически грешки и лекомислие". Ръководството на съюза съветва да не се възлага повече работа на хонорар на поета Константин Павлов - формулировката е "по целесъобразност". Няколко дни по-късно от вестник "Стършел", орган на ЦК на БКП, е освободен и Димовски. На следващия месец с Радой Ралин са наказани със "строго мъмрене с предупреждение" от бюрото на градския комитет на БКП в София. Всъщност причината е доста комична - старателни чиновници са открили сходство между опашката на една свиня и подписа на Тодор Живков.

Преди 10 ноември писателите бяха твърде и всестранно обгрижвани от властта. Затова скандалите около тях бяха тълкувани главно като политически - кой е по-верен на партията закрилница. Разбира се, винаги ставаше дума за облаги. В годините на прехода и пазарната икономика всичко е откровено за пари.

Някои от най-големите скандали в съюза текат по времето на Николай Хайтов. Очевидци твърдят, че писателят с лека ръка и твърде евтино е продавал ценни картини от колекцията на организацията. Маргарита Михнева дори направи филм за двореца в Ситняково, с който сериозно наведе на мисълта, че много от ценните мебели и предмети на Фердинанд, наследени от писателите, изчезват по времето, когато организацията се управлява от автора на "Диви разкази".

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай