Проектът, създаден за предотвратяването на конфликти, доведе до враждебност спрямо Берлин. Това се казва в анализ на Гидеон Рахман, поместен на страниците на "Файненшъл Таймс".
Кипърците преглътнаха горчивия хап, изпитвайки национално унижение. Сега бъдещето им изглежда в тъмни цветове. Кипърците са недоволни: техният малък народ беше принуден да се подчини на волята на по-голямата и немилосърдна държава – Германия.
Кипърските вестници вече изобразяват германския канцлер Ангела Меркел като варварка, а финансовият министър Волфганг Шойбле въобще наричат фашист, като по този начин сами нагнетяват антигерманските настроения, които вече са преобладаващи в Гърция и Италия.
Но германофобията е несправедлива, защото до голяма степен помощта в рамките на еврозоната ще бъде платена от германските данъкоплатци. И по тази причина всички обвинения срещу Германия в неонацизъм във времето, когато Федералната република раздава кредити за стотици милиарди евро на своите съседи, са пълни глупости.
Въпреки това в момента европейската вътрешнополитическа дискусия се върти около темата за усилването на германската мощ и нарастващото недоволство от същата тази мощ. В това се състои историческият парадокс, та нали основната цел на европейския проект, започнал през 50-те години, имаше за цел да утвърди идеята: въпреки цялата си сила, Германия може комфортно да съжителства със своите съседи. В много европейски столици – и в Берлин, и в Париж, и в Брюксел – постоянно говорят за необходимостта от "европейска Германия", а не "германска Европа".
Но след кипърската криза все по-ясно проличават контурите на именно "германска Европа", защото откакто Европа е в криза, тя се движи преди всичко от идеите и предпочитанията на берлинските политици и чиновници.
Не споря, в преговорите по кипърския проблем инициативата принадлежи на Европейската комисия, МВФ и Европейската централна банка. И все пак, на всички беше ясно: без участието и без санкцията на германското правителство нищо не може да бъде решено. Още повече, че ключовият представител на ЕЦБ по време на цялата криза беше немецът Йорг Асмусен, а на президентът на банката Марио Драги, заради което именно германският акцент все по-силно и ясно се чува по време на кризата.
Германските лидери трябва да си зададат въпроса, как се случи това? По какъв начин европейският проект, който трябваше да сложи край на всеки намек за конфликт между Германия и нейните съседи, точно обратното доведе до възраждането на антигерманските настроения? И колко ще продължи това противопоставяне?
Отчасти отговорът е следният: тъй като рисковете в настоящия момент станаха прекалено високи, Германия повече не се стеснява да отстоява своите национални интереси, а тъй като оцеляването на единната европейска валута в момента е под въпрос, то именно на немските данъкоплатци ще им се наложи най-дълбоко да се бръкнат в джоба за различните фондове за помощ.
Освен това, германците са напълно способни да предложат точно и ясно обяснения на кризисните явления; според тях, причината за кризата е финансовото разточителство и използването на дефектен стопански модел. Кризата може да бъде преодоляна с помощта на строги икономии, които трябва да се провеждат в съчетание със структурни реформи. Многобройните противници на мерките за строги икономии твърдят, че тази рецепта е опасна, но при това те не могат да предложат някакъв алтернативен модел, който да спечели умовете на интелектуалците.
Така че тук трябва да се говори не за германската сила, а за останалите европейски държави, които до неотдавна уравновесяваха тази сила. А картината тук е следната: правителствата на Испания и Италия, сблъскали се с финансови проблеми, са слаби. Великобритания не е член на еврозоната, затова няма да я взимаме под внимание.
Има още една любопитна особеност на кризата: ние почти не чуваме силния глас на Франция. Както знаем, Жан Моне, Жак Делор и други французи винаги са се гордеели с това, че Франция е запазвала за себе си интелектуалното лидерство в европейския проект.
За френските интелектуалци решаващо значение придоби идеята, че Европа трябва да се задвижва от френско-германското партньорство. Този принцип намери своето въплъщение в решителните действие, предприети от бившия президент Никола Саркози с цел формирането на партньорски отношения с госпожа Меркел. Наистина, самата мисъл, че Европа се движи напред под управлението на "Меркози", винаги отчасти е била илюзорна, но, поне подчертаваше стремежа на Франция да бъде в центъра на събитията.
Но при Франсоа Оланд изчезнаха даже най-малките намеци за това, че Франция може да действа на равни начала с Германия. Даже финландците взеха по-голямо участие в решаването на кипърската криза, отколкото французите. Отчасти президентът Оланд показа, че не одобрява призивите на Германия за въвеждането на строги икономии, но не предложи приемлива алтернатива. Оланд не започна да формира съюз на страните от Южна Европа в противовес на немците. Освен това, Оланд не успя да установи нормални работни отношения с госпожа Меркел. Освен това, френските чиновници престанаха да играят тази важна роля в европейските дела, която играеха по-рано. След като Жан-Клод Трише напусна своя пост, няма французин начело на ЕЦБ. Наистина има един еврокомисар по вътрешната търговия Мишел Барние, но неговата политическа тежест не е толкова голяма.
Даже германските политици се надяват, че всичко това е временно и веднага след като се сформират новите структури на ЕС, Германия няма да има никаква необходимост толкова явно да подчертава своята значимост. Какво пък, красива мечта. Кризата в еврозоната все още е далеч от приключване, и не е съвсем ясно, дали тя ще отслаби или напротив ще укрепи силата на Германия.
В резултат всичко се определя от Германия: тя подписва чековете, принуждава да се спазват правилата и ги определя. И подобна ситуация е опасна не само за Европа, но и в крайна сметка, за самата Германия.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
