- Липсата на удовлетвореност е пуснала здраво корени в психиката ни
Животът ми е едно дълго бягство от самия мен, казва поетът. Защо вечно сме тревожни и неспокойни, и като правило неудовлетворени от живота?
Живеем в най-безвредното, най-здравословното, най-грамотното, а в западния свят - и в най-демократичното време в историята. И въпреки това не сме щастливи. Стремим се да живеем на ръба, за да усещаме живота. Една част от човешката психика ни кара да търсим бягство от нещата, които са част от ежедневния ни подреден живот. Истината е, че не сме устроени да се чувстваме доволни. Никога.
Природният инстинкт ни дърпа назад
Ако удовлетворението и удоволствието бяха постоянен наш спътник, щяхме да имаме малък или никакъв стимул да продължим да търсим допълнително усъвършенстване или напредък в живота, констатират психолозите. С други думи чувството за удовлетворение не е добро за човешкия вид.
Нашите предци са работили по-усърдно и са се борили, защото са еволюирали. Природата ги е държала в състояние на тревожност постоянно, за да оцелеят. Няма никаква причина да не сме такива и днес, още повече, че не само природата, но и изграденият от нас модерен свят са постоянен дразнител.
Четирите страни на незадоволеността
Изследователи твърдят, че има 4 психологични фактора, които в най-добрия случай правят удовлетворението временно, а в най-лошия - не го допускат в мислите ни.
Първият е скуката. И сме готови да стигнем твърде далеч, за да се преборим с нея. Проучване, публикувано преди години в сп. "Сайънс" обобщава резултатите от необичаен експеримент. От участниците в него е поискано да седнат в една стая и да мислят за петнадесет минути. Стаята е празна, с изключение на устройство, което позволява на обектите леко, но болезнено да се нараняват с електрошок. На предварителен въпрос те отговарят, че са готови на всичко, само и само да не страдат. Въпреки това, когато остават сами в стаята с ужасната машина и няма какво друго да правят, 67% от мъжете и 25% си пускат ток, за да опитат. Мнозина от тях го правят по няколко пъти. Толкова много не обичаме да оставаме сами с мислите си, че предпочитаме да правим нещо, дори да ни боли.
Вторият психологически фактор, който ни движи, е пристрастеността към отрицателното. Дефинират това като "явление, при което негативните събития са по-забележими и привличат по-сериозно внимание от неутралните или положителните".
Явно лошото побеждава доброто
за разлика от това, което ни внушава художествената измислица в книгите и филмите. Такъв песимизъм започва много рано в живота. А на по-късен етап от съществуването си вадим от архива по-скоро лошите спомени, а не добрите. Помним моменти на нещастие, независимо че може да сме щастливи като цяло.
Фактор номер три е т.нар. руминация, която е нашата склонност да мислим постоянно за отрицателните преживявания или липсата на успех. Все дъвчем самокритични мисли, като например защо не сме могли да се справим по-добре с дадена ситуация. Чрез размисъл какво се е объркало и как да го поправим можем да открием източника на допуснатата грешка, да се научим да не я повтаряме и да се справяме по-добре в бъдеще. Полезно е в живота, но ни прави нещастни.
Четвъртият фактор може би е най-бруталният от всички. Това е т.нар. хедонистична адаптация -
тенденцията да се връщаме към определено ниво на щастие
независимо от възходите и паденията, които преживяваме. Сякаш непрекъснато увеличаваме щастието си и въпреки това се връщаме на първоначалното ниво, от което сме започнали. Ако например сме спечелили от лотарията, малко след като еуфорията премине се връщаме към предишните си настроения. А положението може и да се влоши поради шок, който изживяваме заради промяната в отношенията ни с другите. Първата хапка винаги е по-вкусна от втората!
Ако се чувстваме недоволни от живота, това не означава поражение. Щом сме нещастни, значи сме нормални. Недоволството е отговорно за напредъка на нашия вид и ако никога не го почувстваме, ще се оказваме в серия от несгоди. Също така недоволството не е причина да се откажем да търсим успеха. По-скоро то е повод да се стремим към по-чести и значими достижения. Важно е да знаем, че борбата и трудните моменти са само част от това да бъдем хора.
Как да се научим да се чувстваме щастливи?
Да приемем, че щастието е разликата между очакванията и реалността. Тогава имаме две възможности - или да намалим очакванията си или да изострим усещането си за действителността, съветват психолозите. Според тях има две стратегии, с които да се борим с чувството за неудовлетвореност. Първата е да си зададем реалистични очаквания въз основа на нашите реални способности, втората - да подобрим възприятието си за реалността, като се борим с ирационалното мислене.
Нека си поставяме реалистични очаквания. Много от нас са толкова разглезени, че мислим, че едва ли не сме божи дар за околните. Вярваме, че ако имаме големи амбиции, можем да постигнем всичко желано. На земята ни връща това, че от време на време се проваляме с гръм и трясък. Все още
нямаме ефективен начин да измерим способностите си
Достатъчно показателни не са нито образованието, нито коефициентът на интелигентност, нито дори високата заплата. Чрез осъзнаване на собствените способности се научаваме да имаме реалистични очаквания и така се адаптираме към правилната стратегия. Само при случване на реалистичните очаквания си струва да работим за подобряване на резултатите и достигане на нашия потенциал.
Да се научим да приемаме действителността. Не е необходимо да имаме мнение за всичко на света, особено ако е отрицателно. Най-важно е какво се случва наистина. Опитът да отречем реалността е безполезен. Много неща са извън нашия контрол. Желанието и надеждата, че нещата са различни, води само до безпокойство и тревожност. Крайните цели формират стратегията ни за живота. Те отразяват личните ни ценности. Искаме да бъдем щастливи, здрави и да се чувстваме полезни. Докато целта не бъде постигната, постоянно ще сме неудовлетворени. За да не се отчайваме трябва да гоним целите постоянно, а не да спираме при първата трудност и да смятаме, че сме провал. Като преследваме постоянни цели си доставяме малки моменти на щастие и се чувстваме в равновесие.
Дори да сме прекарали целия си живот в преследване на нещо, след като го получим почти веднага се адаптираме към новата реалност. Тя става новото нормално. Следва връщане на чувството за неадекватност или недостатъчно добро постижение. Няма значение, че сме работили години наред. Постигнем ли нещо, то вече не е вълнуващо. Това може да направи търсенето на постижения да изглежда маловажно. Въпреки това, ако не предизвикваме себе си достатъчно, неизбежно ще се чувстваме неудовлетворени. Ако имаме ниски очаквания за себе си, мислим и по-малко за себе си и се задоволяваме с по-малкото, или поне така си мислим. Нека не живеем със сравнения, не животът ни да преминава под знака на истината. Нека знанието, че ще се адаптираме, ни дава сили.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
