Людмила Живкова си отиде преди 35 години, но легендите и въпросите, свързани с нейната смърт на 21 юли през 1981-ва, продължават да се тиражират. Въпреки че медицинската експертиза е категорична - мозъчен кръвоизлив. И ако около земния финал на първата дама витаят различни версии, мултиплицирани от бивши приближени и "жълти" медии, то около личността и мисията й няма никакви колебания. Защото тя е най-модерният политик в социсторията ни, въпреки че много хора се опитват да забравят този факт от летописа на смутното време. Принцесата на народа е сред малкото действителни строители на съвременна България. Никога не е била ортодоксален комунист. Винаги е била "ужасното дете" на строя. Като всеки интелектуалец Людмила е наясно, че културата ни е продукт номер едно за износ по първо и второ направление. По света я приемат като равна - заради космополитизма и визионерството на проектите й, заради експозицията с тракийското съкровище, показвана в десетки страни, заради желязната й отдаденост на каузата да рекламира родината. Някои от нейните идеи за развитието на държавата ни плашат номенклатурата - в София и Москва. Людмила неспирно и фанатично работи за отварянето на България към света. Тодор Живков лаконично признава, че са го притискали да й окаже влияние, да стопира нейната динамика. Брежнев му намеква, че трябва да укроти дъщеря си. Но има и личности, които отлично разбират Людмила. Георги Йорданов разказва, че тогавашният министър на културата в Съветския съюз Пьотър Демичев е плакал за първата дама при посещението си у нас след гибелта й. Ако Горбачов направи Перестройката в СССР, то Людмила Живкова направи Перестройката в България. Интелигенцията от втората половина на миналото столетие и до днес я споменава с добро - заради десетките събития, продуцирани от нея: от "Знаме на мира" до гастрола на първото копие от "Джокондата" на Леонардо. В онази епоха не всеки може да отиде до Париж и да влезе в Лувъра, за да се наслади на оригинала. (Но отново влизаме в черните международни хроники, след като някакъв малоумник разцепва картината с нож.)
В личния си живот Людмила е строга и дисциплинирана, но и купонджийка от сой. Никога не се е правела на пуритан. Домашните партита са истински карнавал. На снимките от 78-79-а е с цигара в ръка. По това време тя вече не пуши, но пали за компания. Първата дама винаги е облечена много елегантно. Шият й в ЦНСМ - при майсторите Владислав Шмид и Жени Комисаренко. Дизайнерите правят пробите пред големите огледала във вила "Калина". Творят специални национални бродерии върху официалните й тоалети - с тях тя впечатлява и на Изток, и на Запад. По аерогарите винаги купува списания, за да е наясно какво се носи по света.
Дори Ванга не успява да прогнозира края на Людмила. След ужасяващата катастрофа през 1973-а й носят чантата на Първата дама. Пророчицата е категорична: смърт няма. Двете са много близки. Ванга й гостува в София, но не за да врачува. Веднъж казва за Жени: "Това дете ще учи история", въпреки че бъдещата дизайнерка с диплома от Алма матер, е само на 10. Людмила и Ванга най-често говорят за бъдещето на България. Когато съобщават на светицата от Рупите, че Людмила вече я няма, тя припада.
Богомил Райнов пише за Живкова: "Наричаха я ненормална, сиреч луда. Е, не точно луда за връзване, ала все пак луда. Тя беше нещо съвсем друго. Нещо, колкото необичайно за обременения от догми комунист, толкова и естествено за освободеното съзнание. Тя беше аномалия в смисъл на един истински, нормален човек, попаднал в едно ненормално общество. Защото има ли нещо по-естествено от това, изпаднал в безпътица или разкъсван от противоречията между желаното и възможното, да вдигнеш нагоре очи, потърсил отговор от Бога. От своя Бог. Независимо как го наричаш - Природен закон, Провидение, Съдба или Господ. В този свой съкровен порив към Висшата целесъобразност, към Изначалната същност, към своя Бог Людмила бе блеснала като малка светлинка сред сивата дрезгавина на онова мразовито време. Един неразумно подранил бледен и мимолетен лъч, предвестник на някакво далечно и несигурно развиделяване".
Събитията след така наречената "нежна революция" на 10 ноември 1989-а потвърждават това, което всички знаем - никой не е пророк в собствената си родина. През 1990-а уникалната асамблея "Знаме на мира" е закрита, а фондация "Людмила Живкова" е преименувана на "Кирил и Методий". Целта - да се прекъснат всякакви връзки между двете институции със семейството на бившия Първи. Жени и вуйчо й Владимир без предупреждение са изключени като членове на фондацията, въпреки че са нейни учредители. Жени и Тодор пък са от първите дарители - внасят доста голяма сума, събрана от хонорари на майка им. Центърът "Знаме на мира" е разграбен. Идеята да се общува със света е съсипана, а много важни международни контакти с политици и интелектуалци от десетки страни - изгубени.
Евгения: Няма нищо вярно в историята с тюркоаза
- Жени, вярна ли е историята за пръстена на майка ви, чиито цвят започнал да избледнява като знак за нейното отлитане към рая?
- Не. Не е вярна. Тюркоазите променят цвета си от климатичните влияния, а не от здравословното състояние на хората.
- Защо, според вас, обичат да свързват името й с всевъзможни мистификации и винаги около нея се търси езотериката?
- Защото никой не се е постарал да вникне задълбочено в направеното от нея. И чрез подобни мистификации, както ги наричате вие, разни хора намират начин да продават писанията си. Кой иначе би обърнал внимание на някакви безизвестни хора, нищо непостигнали в живота си, които използват живота на другите, за да станат известни и да печелят пари по този начин?
- Говорихте ли с Ванга за всички теории на конспирацията около Людмила?
- Не.
- Как дядо ви Тодор Живков, коментираше версията, че КГБ е "поръчал" Людмила?
- Казваше, че това са измишльотини.
- Иван Славков е споделял, че всъщност невероятната воля на Людмила за живот я е вдигнала на крака след първата катастрофа през 1973-а, когато автомобилът й е блъснат на връщане от летището, където изпраща дядо ви за Полша...
- Да. Може да се каже.
Притежаваше изключително силен характер
След тази катастрофа й стана ясно, че лекарствата не й помагат, и започна да спазва диета по препоръка на Петър Димков. Изучи агни йога. Богомил Райнов й даде първите книги. Сама се занимаваше. В онези години това се приемаше като нещо извън всекидневието.
- Факти сочат, че обществото ни не е било достатъчно зряло и духовно, за да приеме идеите на Людмила - има ли промяна, според вас, от 80-те до днес, дали станахме по-извисени и по-отворени към различното мислене?
- Мисля, че преди обществото ни донякъде беше по-духовно и по-зряло, отколкото е сега. Проблемът тогава беше просто идеологически. Неслучайно наред с националните програми за естетическо възпитание, посветени на Леонардо да Винчи и Николай Рьорих, майка ми включи и програма, посветена на Ленин.
- Какви бяха последните седмици от живота на Людмила?
- Майка ми имаше много натоварена програма заради подготовката на честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Още от 1980-а тя провеждаше десетки срещи - в страната и извън нея. Нейната цел беше категорична - светът да научи за нашата 1300-годишнина чрез вернисажи, концерти, симпозиуми... През януари на 81-ва майка ми посети СССР, Германия, Индия, Мексико. С федералния министър на външните работи на Австрия Вилибранд Пар подписа план за сътрудничество в областта на културата, науката и образованието между двете страни. В него бяха предвидени серия от събития, посветени на 1300-годишнината. През февруари замина за Делхи, където откри изложбата "Тракийското изкуство по българските земи". Веднага след това отлетя за Мексико, за представи експозицията "Средновековна България - изкуство и цивилизация". През следващите месеци се включи в различни изяви в България. През юни в София имаше международната среща на ръководителите на национални комисии за работа с деца. И въпреки изключително натоварената си програма през последните месеци от живота си майка ми успя да дойде на концерта за завършването на годината в Националното експериментално училище, в който участвах и аз.
- Интересна ли беше вашата роля в това представление?
- Аз и няколко мои приятелки от класа
бяхме самодиви в спектакъла, който изиграхме в Сатиричния театър
Спомням си, че сюжетът беше доста драматичен.
- Кои ваши таланти насърчаваше фамилията?
- Свирех на пиано. Но никой от семейството нито за миг не си въобразяваше, че от мен би могло да излезе някакъв супермузикант. Упражнявах се редовно, но нищо повече. Брат ми също взимаше уроци, но се справяше като за момче на неговата възраст, което нямаше никакви намерения да се посвещава на класиката.
(Жени никога не е била от най-послушните деца. Веднъж бяга от уроци по пиано, друг път в компанията на Сергей Станишев и Росен Дойнов се разхождат из Евксиноград без охрана, макар че там пиле не може да прехвръкне. Абдикацията от музиката възмущава Людмила - тя много държи на общата култура. Така че Евгения ще, не ще продължава с обучението при Жени Захариева. Но първата дама не страда и от грам снобизъм - дъщеря й досега помни как са стигали до детската градина с тролей).
- Да разбираме ли, че майка ви не е страдала от излишни мераци относно вашите артистични таланти?
- Напълно.
- Имаше ли достатъчно време за вас и брат ви? Учеше ли с вас?
- Да. Намираше часове в графика си, за да поиграе с мен и Тодор. Понякога ни помагаше по руски, английски, история.
- Глезеше ли ви с любимия ястия?
- Майка ми не умееше да готви. Но за сметка на това беше изключително добра домакиня, когато вкъщи идваха гости. Винаги идваше на купоните, които организирах - по този начин оказваше внимание към приятелите ми.
- Спортувахте ли заедно?
- По традиция зимните ваканции прекарваше с нас на ски в Боровец, а летните на море в Евксиноград, където се събирахме цялото семейство.
Тя предпочиташе водните ски
Беше силна на тенис на корт - още от училище. С Иван Славков играеха на двойки срещу приятели. Последните години обаче вече не спортуваше толкова активно.
- Какви бяха вашите пътувания с Людмила извън България?
- Майка ми много държеше сънародниците по света да се включат в налагането на националната ни култура извън границите на страната. Докато бяхме в Лондон за откриването на тракийската изложба, отидохме на гости в дома на Петър Увалиев. Спомням си, че те разговаряха дълго.
- Кои бяха любимите й художници?
- Харесваше Дечко Узунов, с когото бяха много близки, и Златю Бояджиев, за чието творчество има непубликувана книга. Разбира се - Светлин Русев, с който до последно си останаха приятели.
Също и Дора Бонева, за чието произведения пише монография. Възхищаваше се на Христо Христов, на скулпторите Величко Минеков и Крум Дамянов и на много други. Дълбоко уважаваше Николай Рьорих, за когото също има публикувана монография, и Светослав Рьорих, кубинеца Кармело Гонзалес.
Беше започнала да пише за Леонардо да Винчи
и събираше материали за Ботичели.
- С кои наши писатели общуваше, кои световни харесваше?
- С Дора Габе, с която добре се познаваше. Беше близка с Любомир Левчев и с Валентин Сидеров. Кой не харесва авторката на "Пипи дългото чорапче"? През 1979-а покани Астрид Линдгрен на международната детска асамблея "Знаме на мира". Майка ми четеше много философска литература и книги, свързани с изкуството и историята. Тя направи детайлно проучване дали е възможно Зографският манастир в Атон да бъде върнат на България. Организираше изпращане на литература на монасите ни там.
- Вие наследихте огромен архив от Людмила Живкова - няма съмнение, че той е много ценен и като свидетелство на времето, и като доказателство за сериозността на авторските й проекти. Мислите ли да го издадете или поне част от него?
- Признавам, че се ровя в него. Но все още не съм стигнала до конкретни решения. Необходимо е обмисляне и доста работа.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
