Някои от бежанчетата дори не са стъпвали на училище в родината си
Хатидже мечтае да стане археолог. В пети клас е, макар да е на 14 - но ако я запишат направо в седми, ще трябва да държи изпити на финала, а българският й все още куца. Въпреки че вече е достатъчно добър, за да превежда на останалите си връстници, които село Калище прогони от училището си на 15 септември. В момента децата са настанени в центъра в "Овча купел" и вече посещават различни школа в столицата. Не са обидени от "посрещането" там - всъщност на мнозина от тях в София им харесвало повече. Някои са живели именно тук, преди да ги разпределят в Ковачевци - затова и се радват, че са се върнали в последното "у дома".
Сестрата на Хатидже Наркис се увлича от математиката и иска да стане педиатър. И двете удивително красиви момичета си спомнят бягството - "първо с кола, после с крака", което означава, че са вървели доста дълго пеш, докато стигнат до България. Едва ли обаче ужасът на дългото скитане и обидата ще им попречат да постигнат целта си. Защото децата по цял свят са си деца - и тяхното най-голямо богатство са мечтите, които винаги биват рисувани с цветни моливи.
Напиши "молив", казва учителката на Рафи, който е хванал маркера и изписва българските букви отзад напред - като арабски. С "м" и "о" се справя, леко го затруднява "л"-то, но учителката му помага и групата продължава да се промъква през лабиринтите на кирилицата.
В "Овча купел" попадаме на занятията на две групи бежанчета от различни страни, които залягат над а, бе-то. Третата се състои от по-големи деца, които учат английски. Мнозина не се канят да остават, повечето са решили да продължат пътя си към Германия или Италия, разказва учителката Йорданка Петрова. Особено сирийците,
за тях "Алемания" звучи като обетована земя
Докато са в България обаче, сутрин ходят на училище, а следобед усвояват нови думи в тримесечни курсове в бежанския център. Петрова предава на някои от тях и на двете места. Общо в центъра има 30 деца, които ходят в различни училища, като най-много от тях са в 66-о. То е разположено най-близо, а миналата година там бе сформирана цяла паралелка само от бежанчета. Децата от Калище не учат само там, пръснати са на различни места. Днес обаче Хатидже се е прибрала от своето школо малко обидена - по-голямо момче я наплюло. Не смята обаче, че причината е в това, че е от друга държава - чисто и просто момчето си е невъзпитано. "Прави го и с други деца, не само с мен", обяснява Хатидже. Тя е най-голямата и превежда на останалите, които малко се стесняват от неочакваното внимание. Всички си имат любими предмети - история, математика, английски, а българският все още е в числото на "трудните" неща.
"Децата тук възприемат различно, но най-схватливи и дисциплинирани сякаш са афганистанците", разказват учителките. През годините в центъра са минали най-различни националности.
В момента доминират сирийците
но има доста деца и от Афганистан, Пакистан, както и кюрди, за които една от учителките смята, че усвояват българския най-трудно. Някои от учениците, като по-напреднали, влизат в ролята на преводачи между учителката и децата, когато и речникът не помага. Той е отпечатан на гърба на учебника - на български, английски и фарси или арабски. Повечето уроци обаче са в картинки, за да могат децата да разберат смисъла на казаното. "Има голямо текучество - докато научат нещичко, и заминават за чужбина", разказват учителките в центъра. Някои от децата си мълчат за преживяното, но други, по-напреднали в езика, разказват за ужасите в родината си, където врагът може просто да влезе в дома ти, да изведе някой от близките ти и да го разстреля, без за това да има каквато и да било причина. "Едно от момчетата беше с белези от побой по цялото тяло. Не останаха тук, в крайна сметка семейството им емигрира за Италия", разказва Петрова.
Сегашната й група все още учи азбуката, но децата, които напреднат и се задържат по-дълго в България, вече дори са в състояние да четат и разказват приказки, да рецитират български стихове. Обичат например да драматизират "Дядо и ряпа", въпреки че трудно възприемат и българските, и европейските приказки изобщо, след като вече са свикнали с омайните истории в стил "Шехерезада". "Хитър Петър" обаче им е любопитен, обичат и фолклора ни. Миналата година по-напредналите от тях
изнесли концерт с "Лаленце се люлее"
и "Опни ми, тропни ми". "Рецитираха и български стихове, помня, че присъстващите тогава се изумиха как са научили толкова много неща за толкова кратко време", спомня си Петрова.
За някои от малчуганите българската азбука всъщност е първата, която учат. Сред децата имало дори и по-големи тийнейджъри, които никога в живота си не са стъпвали на училище. "Има такива, които не са ограмотени на фарси и тук действително започват от а, бе-то", разказват преподавателките им. Момиченце вади от раницата и показва тетрадка, в която е писало за Априлското въстание - очевидно онова, което го обърква, са тесните и широки гласни. Мъчат го по-специално "ъ" и "а". За сметка на това обаче тетрадката по английски е перфектна - грешки почти не се забелязват. Впрочем именно групата по английски е най-многобройната и най-напреднала - част от децата са го учили още у дома си. А може би мечтата да емигрират някъде из Европа е движещата сила да залягат основно над него.
В стаята за рисуване попадаме в царството на вълшебните приказки. Какво рисуват децата, загубили дом и сигурност, за които в момента цялото им имущество е едно легло в бежанския център и тяхното бъдеще? Естествено, най-вече къщи. И джамии - за да е ясно, че рисуват обетованата земя на спомените си, където един ден се надяват да се върнат. Едно от момиченцата старателно се е навело и с почти изплезен език очертава върху листа чертите на принцеса. Повечето от малчуганите обичат да идват тук - за тях това е начинът да избягат за малко от реалността и ужаса на миналото, за да се потопят в свой вълшебен свят. Цялата стена е изрисувана с контурите на арабски град, където хлапетата обичат да се пренасят. За родителите са съседните стаи - където
усвояват козметика, фризьорство и шев
Част от хлапетата са дошли само с майките си - като например Абдул от Пакистан, чийто баща е останал там. Има семейства, които са избягали само с дрехите на гърба си, както и други, които носят документи, включително и такива, че детето им е завършило даден клас в училище. 90% от семействата обаче нямат такива, затова и проблемът къде да бъдат записани децата е толкова голям. "Хората, които идват от Ирак, сякаш са с по-висок жизнен стандарт. Напоследък обаче все по-често идват бедни хора, които наистина нямат на какво да разчитат", разказват служителите от центъра. Освен на себе си. И на нашата човещина - която често им отказваме.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
