Случвало се е на всеки - изведнъж на улицата те спират млади хора, в изрядни бели ризи и черни панталони. Учтиви, с възпитание и обноски, които незнайно защо често предизвикват някаква типична българска мнителност - не е на добре, казваме си, щом някой добре облечен и възпитан човек се позаинтересува от нас. Става дума, разбира се, за мормоните.
На гърдите на двете момчета има табелки, на които пише името и "старейшина". Спират ме с въпрос, който предполага разговор. Решаваме да го направим по-дълъг и сядаме на една пейка на спирката. Питам ги кои са, откъде са, защо са тук. Българският им е неовладян, но все пак е впечатляващо, че са го усвоили достатъчно добре, за да може да говорят свободно. Единият е от САЩ, другият - от Канада. Оглеждам ги с нескрито любопитство, изглеждат ми много млади - оказва се, че са едва на 19. Единият е светлорус, с ясни сини очи и много бяла кожа, скандинавски тип. Действително е такъв - корените на рода му са оттам. Другият младеж прилича на нашите момчета и когато му го казвам, се оказва, че е от украински род - славяните се познаваме отдалеч, а те са доволни от верните ми предположения. Питам ги защо винаги са с такива дрехи, като униформи. Отговарят ми, че като представители на Исус Христос трябва да са в прилежен външен вид, консервативно и скромно облечени. Попитах и защо са "старейшини", пък са толкова млади - казаха ми, че това не е в обичайния за нас смисъл, а е сан, който всеки активен мормон от мъжки пол получава, когато стане на 18 години.
Весели са, ентусиазирани, дошли толкова отдалеч. Разпитвам ги защо са тук, кой ги финансира (фундаментален български въпрос), а те ми отговорят, че са дошли със средства на родителите им. Единият се казва Уолтър, а другият Кайл. На другия ден, неделя, имат служба. Поканен съм да отида.
В църквата
Намирам църквата им лесно, не е далеч, в центъра на града. Думата "църква" е условна - това е обикновен апартамент, на който има табела: "Църква на Исус Христос на светиите от последните дни". Влизам, посрещат ме любезно. Продълговата заличка, около 50 квадрата, с две допълнителни помещения. По стените няма разпятия, кръстове, икони. Преброявам петнадесет стола, с възможност за още малко, отпред амвон за пастора, вдясно електронно пиано. Разглеждам ги скришом - всичките сега са в строги тъмни костюми, с вратовръзки и светли ризи. Дванадесет сме, а аз кой знае защо се оказвам 13-и - ако вярвах в съдбата, щях да си помисля, че ми намеква, че съм излишен.
Сядам най-отзад, а до мен седи Кайл, за да ми е в помощ. Започва първата част на службата, вероятно най-приятната за тях - пеене на химни в прослава на Господ. На дъска отпред са написани номерата им, раздават се сборници, които всеки отваря и намира номера на химна. Предлагат и на мен, но любезно отказвам - желая само да наблюдавам като гост.
Начупват дребни залъци хляб и поднасят късчетата в поднос - причастие. После идва ред на малки чашчици вода, сложени в специален съд. Изпивам една и аз, на което стомахът ми отговаря с очакване: какво да се прави, от толкова малка чашчица съм свикнал да приема съвсем различни напитки...
Следват "свидетелствата". Настъпва мълчание, след което един по един се изправят отделни "братя и сестри". Пълничка млада жена, дошла с дете в количка, споделя, че дълго нямали рожба, но след като се молила горещо и не щеш ли чудо - заченала. Разбира се, типично по нашенски, помислих за съседа, който у нас винаги е готов да се притече на помощ в подобна ситуация, но възмутено спирам потока на мисли - стига, аман от глупости, ей!
Гостите си споделят неща интересни и значими, случили се през миналите дни - следствие на помощта на Светия Дух и неговите духовни дарове. Аз свеждам гузно очи. Светият Дух някак не ме е посещавал досега. Опитвам се да почувствам нещо от неговата мощ и закрила, но не ми се получава. Решавам, че може все пак да ме посети занапред, кой го знае...
Попитах шепнешком Кайл, дали е редно и аз да задам въпрос. Той отговори утвърдително. "Може ли Светият Дух да бъде осъзнат, разбран по друг път, освен чрез вяра?", питам ги. Възрастен "брат" ме поглежда, претегля ме с поглед. Отговоря, че материята може да бъде не само веществена, а и полева - нещо, което не се вижда, но може да се схване чрез силата на ума. Следователно Бог или Светият Дух също може да бъдат разбрани по рационален път, макар че са невидими... Докато се опитвам да осмисля отговора, ми става някак тъжно за обикновените вярващи хора. Те толкова си приличат навред - с добри сърца, изпълнени с любов и вяра; хора чувствителни, често не можещи да намерят опора в живота, но нуждаещи се от нея.
Ние и те
След около седмица се срещаме пак, само с младежите - Уолтър и Кайл. Този път не на служба, а за приятелски разговор. Поисках да разбера всякакви подробности относно бита им - хобита, спорт, музика, семействата.
Що се отнася до познанията им относно Библията, Книгата на Мормон и всичко свързано с вярата им, бях удивен. Те наистина бяха старейшини в тази област. Обучението им е започнало от осемгодишна възраст, при това тези знания не са усвоявани със зубрене, както нашите ученици, а с желание, ревностно, като знание за нещо извънредно важно и смислено, което ще ползват цял живот.
Сутрин правят гимнастика за около половин час - лицеви опори и други подобни упражнения, после малко кардио, обикновено бягане. Целта им е да пробягат една миля (1609 метра) за 7 минути. Харесват "сокъра", както и тенис на маса и на корт. Държат на здравето - не забелязах да има дебел младеж мормон, напротив - винаги са във добра форма и настроение.
Разбира се, дойде и темата за момичетата - имат ли гаджета, какво е отношението им към любовта, секса... Казват, че сексът е недопустим преди или извън брака, а ако имат симпатии към някое момиче, никога не стигат до "крайности". И естествено - никакви чалготеки, кичила, златни ланци и аксесоари, издигнати в култ тук. Когато такова момче срещне и се събере най-сетне със своята бъдеща жена - това е завинаги. За вечността. Това е самата истина. Давам си сметка колко различно протича чувството за любов при тях. Дългото очакване, натрупването на желание, отлагането на удоволствието - всичко това поставя момичето в друга светлина, слага го на пиедестал и тя става истинска ценност, за която не е преувеличено да кажем, че е дори свещена. В един момент усещам, че религиозният плам, който вероятно никога няма да разбера, е допринесъл за нещо безценно: изковал е устойчиви характери.
Неволно сравних тези младежи с повечето от нашите. Които живеят в безпътица, с неясни мечти обвити в розова мъгла, през която проблясва "беемвенце" или злополучното "ферари в цвят червен". Както и онова безкрайно и упорито броене при абитуриентите до дванадесет, показващо ако не друго, то че за дванадесет години поне са се научили да броят. И, разбира се - умопомрачителните рокли на девойките, ненужното и зверско напиване и прочее местни радости. Докато тези младежи, отивайки в други държави, попадат в чужда среда, чужда култура, друга религия. Което изисква да бъдат изключително активни, да съумяват да привличат към своя начин на мислене и вяра. Без да съм подвластен на делото им, няма как да не забележа, че това изиграва изключително развиваща роля - непрекъснато се оказват в ситуации, при които трябва да се напрягат, да привеждат аргументи, да сглобяват логики.
Поради особената ми невъзприемчивост, на няколко пъти, държейки Библията, им казвах: Добре де, ако има Господ, нека направи така, че да се прелисти следващата страница. Не се изнервиха, макар че аз бих на тяхно място. Вместо това, когато за пореден път призовах божиите сили, страницата изведнъж се обърна. Погледнах настрани - едно от момчетата се смееше и подухваше страницата. Разсмяхме се.
Но после, на връщане, си помислих: ами ако е така? Дали не сме ние, които прелистваме страниците, със смях или любов, създавайки Бог по наш образ и подобие, понеже чувстваме, че в нас има нещо, протягащо се отвъд земното, защото земното е винаги недостатъчно, малко, ограничено? Би било хубаво, ако е така.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
