Часът е едва 8:30 сутринта, а Алис Купър изглежда подозрително спокоен за човек, който току-що е пропуснал любимото си занимание. „Голфът пристрастява точно толкова, колкото и крекът. А аз съм пробвал и двете“, казва той през смях, докато се настанява в сепаре на почти празен хотелски бар в Ню Йорк, за да даде интервю за „Rolling stone“.
„Когато сме на нормално турне, с китариста ми изиграваме по девет дупки всяка сутрин преди концерта. Но когато обикаляш, за да представяш книга, просто нямаш време. Така че сега трябва да преживея известна голф абстиненция.“
На 78 години човекът, който превърна сценичните екзекуции в рок спектакъл, изглежда напълно готов да излезе пред публика. Облечен е в черно кожено яке, черна пиратска риза с жабо и кожени ботуши. В момента обаче Манхатън го държи далеч от игрището. Причината е новата му автобиография „Devil on My Shoulder“ („Дяволът на рамото ми“) – третата книга, в която разказва историята на живота си. Предишната, „Golf Monster“ от 2007 г., преплита спомените му със съвети за голф. От първата си книга „Me, Alice“, издадена през 1976 г., музикантът отдавна се е разграничил. Твърди, че голяма част от нея съдържа истории, които си е измислял, докато е бил пиян.
Този път обещава нещо различно – най-пълния и най-искрен разказ за всичко, което е преживял.
От астматичното момче до чудовището на рокендрола
В „Дяволът на рамото ми“ Купър разказва за почти идиличното, но необичайно детство, прекарано в религиозно семейство. Баща му бил проповедник в Църквата на Исус Христос, чиито последователи са известни и като бикертонити. Семейството се преместило от района на Детройт в Аризона, за да може малкият Алис да се възстанови от детската астма, а баща му да извършва мисионерска дейност сред коренното население на Америка. По-късно обаче спокойното религиозно възпитание отстъпва място на бунта. През 70-те години Купър и музикантите му се хвърлят в свят на секс, наркотици и рокендрол. Групата се превръща в пионер на театралния рок – с концерти, в които сценичният персонаж Алис извършва престъпления и накрая бива „екзекутиран“. На сцената се появяват бесилки, оръдия и най-прочутият му реквизит-гилотината.
В същото време музикантите създават някои от най-оригиналните, интелигентни и забавни рок хитове на своето поколение – „I'm Eighteen“, „School's Out“ и „Elected“. Новата книга използва и необичаен литературен похват. Сценичното алтер его Алис се превръща в своеобразна съвест на музиканта, която го кара да разграничи истината от историите, разкрасявани през годините.
Сред тях е и прочутият инцидент с кокошката от 1969 г., който го превръща в скандална знаменитост.
Харесва ми, че в книгата идеята да поправяш собствените си лъжи. Сякаш си стигнал до прочутата мисъл на Марк Твен: „Ако казваш истината, няма нужда да помниш нищо“.
Мога да говоря единствено за това, което помня. Снощи бях с Денис Дънауей- най-стария ми приятел и наш басист. Казах му: „Няма как да помниш какво точно си казал през 1965 г.“ Вземете например историята с кокошката. Аз прекрасно си спомням случката така, както я разказвам. Денис я помни по своя начин. Шеп Гордън, моят мениджър, има своя версия. Е, чия история е вярната?
Аз помня, че имаше кокошка, хвърлих я към публиката, хората я убиха и я запратиха обратно към сцената. Това е същината.
Имам склонност, да го наречем така, да „украсявам“ разказите си. Но основното в тази история не е измислено. Кокошката беше хвърлена, а на следващия ден във вестника пишеше: „Алис Купър убива кокошка“.
Тогава осъзнах, че публиката има нужда от злодей.
Защо рокендролът тогава е имал нужда от злодей?
Имахме цяла армия от Питър Пановци, но нямахме капитан Хук!
Публиката искаше някой опасен. Джим Морисън беше опасен, но вече си беше отишъл. „Ролинг Стоунс“ също изглеждаха опасни, но те бяха момчета от улицата. А в този персонаж Алис имаше нещо истински заплашително – боа удушвач, грим, гилотини.
Когато съчетаеш всичко това със страхотна музика и хитови плочи, получаваш точно онова, което хората искат. Те вече си имат своя злодей!
Беше ми интересно да прочета за детството ти. Пишеш, че Стивън Спилбърг е завършил гимназия същата година като теб, но в съседно училище. Гледа ли „Семейство Фейбълман“, който пресъздава онзи период от живота му? Не, никога не съм го гледал. Той учеше в гимназията в Аркадия, където по-късно учиха и моите деца, а аз бях в „Кортес“, в западната част на града.
Но имаше нещо, което прекрасно разбрах за Спилбърг, когато гледах „Близки срещи от третия вид“. Има една огромна скала, появява се корабът майка, около него облаци, а отзад – невероятни цветове. Точно така изглежда небето в Аризона, когато наближава хабуб- онази гигантска прашна буря.
Появяват се черни облаци, зад тях проблясват светкавици.
Когато видях сцената във филма, си казах: „Аха! Ето откъде му е дошла идеята – от нашите мусонни бури!“. Защото там почти всяка вечер небето изглеждаше точно така.
Израснал си в Църквата на Исус Христос, чиито последователи вярват в Книгата на Мормон, но не принадлежат към основната мормонска църква. Чувстваше ли, че хората се отнасят различно към теб заради религията ти?
Предполагам, че да. Само вижте името на баща ми – Етер Морони! То идва направо от Книгата на Мормон. Но едва ли можеше да има човек, който да работеха следва Библията по-стриктно от него.
Споменаваш, че баща ти се оплакал, когато списание Circus описало групата като „тайфа цигани“. Може би това е било свързано с неговите спомени за скитническия живот на семейството по време на Голямата депресия. Как успя да съчетаеш музиката и начина, по който той възприемаше групата? Баща ми беше от онези хора, които наистина харесваха „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“. Като млад беше джаз музикант и свиреше на саксофон. Беше шампион по джитърбъг – онзи буен суинг танц. Майка ми и той танцуваха страхотно. Любимите му групи бяха The Animals и The Yardbirds, защото музиката им беше силно повлияна от блуса.
Баща ми нямаше никакъв проблем с музиката ни. Нямаше проблем дори със самото шоу. Казваше: „Това, с което имам проблем, е начинът ви на живот. Не мога да одобря безразборния секс“ - а ние всички правехме точно това, разбира се – „нито наркотиците и алкохола“.
После добавяше: „Но нямам нищо против шоуто ви. Знам, че не сте сатанисти“. Когато си спомняш за годините на наркотиците и безразборните сексуални връзки, признаваш, че тогава си оправдавал противоречието с вярата си с думите: „Точно това трябва да правя сега“. Кога успя да разрешиш този вътрешен конфликт? Когато най-накрая спрях да пия, преди 43 години, осъзнах, че трябва да възстановя връзката си с Исус Христос.
Знаех дълбоко в себе си, че ако бях умрял, без да съм приел Христос, това щеше да бъде много опасно за мен.
Когато се кръстих и станах християнин, казах на пастора си: „Мисля, че трябва да се откажа от Алис Купър“.
Той ме погледна и попита: „Наистина ли? Мислиш ли, че Бог прави грешки?“
Отговорих: „Не“.
А той каза: „Е, виж къде те е поставил. Пратил те е сред филистимците!“
След това добави: „Ти не беше просто част от бандата. Ти беше самият Фонзи!“
И ми обясни: „Свири рокендрол колкото искаш, но живей така, както Господ иска от теб“. И точно това правя. Двете неща могат да съществуват заедно.
Смяташ ли, че религиозното ти възпитание по някакъв начин е повлияло върху образа на Алис Купър?
Не. Измислих Алис Купър така, че да бъде любимата ми рокзвезда. Запитах се: „Ако можех да видя идеалната рокзвезда, как би изглеждала тя?“. Цялата в черна кожа – като Ема Пийл от сериала „Отмъстителите“. А гримът? Трябваше да изглежда хаотичен, сякаш нанесен небрежно. Представях си Бет Дейвис във филма „Какво се случи с Бейби Джейн?“ – онзи тежък, напукан грим, почти като счупена порцеланова кукла. А под очите – черно, за да изглежда обезпокоително. Не забравяйте, че говорим за 1970 г. Тогава това беше огромна провокация спрямо всичко, което се случваше в музиката, включително образите на звезди като Дейвид Касиди. Музиката задължително трябваше да бъде страхотна. Всъщност ние винаги сме приемали музиката много по-сериозно от театралната страна на концертите. Ако имахме шестчасова репетиция, пет часа отделяхме на музиката. Защото трябваше да се конкурираме с Led Zeppelin.
По онова време първо трябваше да бъдеш наистина добра група, за да получиш изобщо договор за запис. Гордеехме се много повече с групата и музиката си, отколкото със сценичните ефекти.
В книгата отделяш доста място на приятелството си с Джон Ленън. Той те е насърчавал да говориш открито за политическите си убеждения, но ти си отказвал. Как приемаше това?
Разбираше ме. Смееше се, защото му беше забавно.
Казвах му: „Ти се опитваш да спасиш света. Аз просто искам да го забавлявам“.
Но мисля, че Джон гледаше на „Бийтълс“ като на огромна обществена трибуна.
Не мисля, че Пол разсъждаваше по същия начин. Според мен Пол изобщо не беше политически настроен.
Мисля, че неговата позиция беше: „Да, ще говоря срещу злото, лицемерието и подобни неща, но няма да казвам на хората за кого да гласуват“.
Ринго винаги е бил за „мир и любов“ – две прекрасни идеи.
Джон обаче беше активист.
И винаги се опитваше да превърне всички около себе си в активисти, да създаде огромно движение. Когато бях дете, бягах от политиката.
Щом майка ми и баща ми започнеха да гледат новините, отивах в стаята си и пусках Чък Бери толкова силно, колкото можех.
Защото мразех политиката. Просто я мразех!
И се надявах рокендролът, моето шоу, да бъдат начин хората да избягат от нея, а не нещо, което ги привлича обратно към политическите спорове.
Казах на Джон: „Това е последното нещо, с което искам да се занимавам“.
Той ме разбра. Имаше други музиканти, които искаха да бъдат политически активни. Аз просто не бях един от тях.
Винаги съм гледал на Спрингстийн, Стинг и Боно като на хора, които се занимават с хуманитарни каузи.
Но в момента, в който започнат да казват за кого трябва да гласуваме и защо, или да призовават: „Хайде да направим това или онова“, си казвам: „Добре, момчета, вече не сте музиканти. Превърнали сте се в политици“.
Аз никога няма да използвам своята сцена, за да казвам на хората какво да правят. Но гласувам.
В книгата разказваш и за убийството на Джон Ленън. Споменаваш, че тогава си пиел.
Тогава вземах кокаин. Работехме по албума „Flush the Fashion“ с Рой Томас Бейкър в къщата до басейна ми. И, разбира се, бяхме надрусани.
Изведнъж новината се появи по телевизията. Кълна ви се, беше сякаш някой беше изсмукал целия въздух от стаята. Просто си казах: „Това не може да е вярно“. „Защо точно той? Защо не някой политик?“ Не че убийството имаше политически мотив. Но и до днес ми изглежда нереално.
Мога да разбера някой да изпитва омраза към политик. Но Джон? Човекът, който пееше „Give Peace a Chance“ – „Дайте шанс на мира“?
После, когато всичко се изясни, разбрахме, че става дума единствено за душевно нестабилен фен. И въпреки това е трудно да го осмислиш. Знам, че всички мои приятели започнаха да носят оръжие. Аз също започнах да нося пистолет тогава.
Защото изведнъж подобна заплаха се оказа реална за всички нас, макар изобщо да не се поставяхме на нивото на Джон Ленън. Много музиканти се изплашиха. Изведнъж опасността беше нещо истинско. Дейвид Боуи непрекъснато говореше за това, а аз му повтарях: „Дейв, недей да говориш такива неща“.
Продължаваш да правиш турнета, но едновременно с това помагаш на тийнейджъри в риск чрез фондацията си Solid Rock Foundation.
Никой не иска да работи с тийнейджъри, защото те са истински ураган от хормони! Но аз ги разбирам. Знам какво им е. И сега наистина обичам тази работа. Виждам много деца, които започват като един тип личности, а после се превръщат в напълно различни хора. Осигуряваме им безплатни уроци по музика. Това ги държи далеч от улицата.
Докато четях книгата, останах с впечатлението, че никога не си имал проблем с увереността в себе си.
Никога не ми е било трудно да вярвам в себе си. Винаги съм имал много самочувствие. Направил съм всички възможни грешки. Но за мен беше просто: правиш грешката и после продължаваш напред. Винаги сме вярвали в това, което правим. И това наистина беше най-важното.
