Актьорите и статистите в киноепоса на Людмил Стайков по романа на Антон Дончев и до днес разказват легенди за снимките
Антон Дончев създава "Време разделно" за 45 дни. Преди това е получил 75 лева командировъчни, за да обиколи Родопите за две седмици и да потъне в легендите на ислямизирането. Големият писател признава, че цялото писане му е било като в сън, гарниран със серия от езотерични знаци. Събитията в романа са през 1666 г. на мястото, където е разположена Якоруда. Когато се случва действието в книгата, християнският свят очаква апокалиптично събитие и то връхлита Лондон - големият пожар, който изпепелява града, почернен и без това от чумна епидемия. Заради трите шестици след единицата в нумерологията на годината, 1666-а е обявена и за дяволска. Кралят слънце Луи XIV открива Френската академия на науките.
Киноепосът "Време разделно" се появява 24 години след написването на романа. Адаптацията на сценария е на режисьора му Людмил Стайков, Георги Данаилов, Михаил Кирков и Радослав Спасов. Антон Дончев вероятно е очаквал екранизирането да стане в Италия, тъй като вече има предложения от Дино де Лаурентис, най-мощния по онова време продуцент на Ботуша, писал до Тодор Живков в началото на 80-те, че желае да откупи правата. В крайна сметка продукцията излиза през 1988-а и събира 6 милиона зрители само у нас.
35 телевизии купуват "Време разделно" със заглавието "Време на насилие". С него лентата влиза и в "Особен поглед" на фестивала в Кан. Тъкмо то се превръща в част от попкултурата и високото изкуство на България по света - киселото мляко и шопската салата, Христо Стоичков, чадъра за Георги Марков, златните момичета на Нешка Робева, щангистите, Гена, Гяуров и Гюзелев.
"Време разделно" е сред любимите ми романи. Направихме филм срещу фанатизма във всичките му прояви. Срещу насилието, което разрушава психиката и деформира душата. И за силата на националния дух, който в най-трагичните моменти от своята история съумява да съхрани идентичността си. В случая религията е нейният знак. Затова организацията и мотивацията на екипа бяха железни. Всеки от нас се включи в каузата с личната си философия, с пълното съзнание за сложността на това, което правим - и за времето, в което се случва. Трябваше да прехвърлим смислите - от миналото към съвременността", казва Людмил Стайков.
Той е абсолютно наясно, че в международните хроники на седмото изкуство провалите по култови книги са много повече от успехите. Още повече че "Време разделно" никак не е лесно за кино. Стайков и хората му обикалят из Родопите и всяка следваща локация им се вижда по-красива от предишната. Изминават стотици километри. Страхуват се, че могат да пропуснат нещо особено съществено от аурата на планината - главен герой в сагата. Снимат в натура. Мъглата пада и си тръгва. Преди сцената със сватбата ги връхлита сняг. Тъпчат го с крака и го топят със запалени факли. Напразно. Отлагат сватбата за следващата година, а през това време монтират.
"Никой не искаше да се обвързва с еднолинейни схеми, а да предаде характерите в цялата им сложност и вътрешен драматизъм. Потомците на мохамеданите са живи. Нямахме право да съдим категорично. Затова дискутирахме дилемата за компромиса. Трябва ли да се направи, за да се спаси живота - най-ценното, дадено от Бога? Трябва ли да останат живи на всяка цена, за да пренесат паметта?", коментира Стайков преди време пред "Стандарт". Във финалния кадър поп Алигорко в едната ръка държи кръста, в другата - чалмата. Без мълниите на унищожението между тях. Защото фанатично тълкуваните илюзии струват мъка, кръв и страдания. Стайков и до днес не обича да говори за сцените с насилието. Само подсказва, че вътрешната му съпротива се е подчинила на драматургията.
Актьорите, които Стайков избира, са сякаш родени за ролите си. Въпреки че вече покойният Иван Кръстев, който влиза в кожата на Манол, си е чиста проба натуршчик, а Калина Стефанова е театровед, въпреки че отлично се справя с образа на Елица. Руси Чанев е уникален поп Алигорко - мъдър, благороден и нещастен. Вулканичният темперамент на Йосиф Сърчаджиев изригва в Караибрахим - може би най-доброто кинопостижение в кариерата на актьора. Триумфът е безапелационен. Силата и мощта в душата на българина, превърнат в еничар, не отстъпват на библейските страсти. Героят на Йоско непрекъснато сънува напразно протегнатите ръце на майка му - животът му е непрекъснато страдание, а единственото избавление е смъртта. Разполовеното му лице е ужасяваща метафора на неговата идентичност. "Дяволски принц от царството на мрака, измъчван от детските си спомени", пише Ален Бургмайстер във вестник "Фигаро". "Усетих необикновените възможности на Йоско, когато изигра императора в "Хан Аспарух", казва Людмил Стайков. "Караибрахим е нещастна личност. Той унищожава родовата памет. Всяко изтръгване от корена е страховито", категоричен е самият Йоско. И той придава чеховски измерения на Караибрахим - само че еничарят остава на дъното. За него животът е сън - също като за любимия на Сърчаджиев принц Сихизмундо от едноименната пиеса на Калдерон, в която маестрото на сцената гони и постига титанични послания. Когато се готви за Караибрахим, Сърчаджиев цяло лято се движи като змия - това е заръката на Стайков. "Жена ми беше полудяла", спомня си сега корифеят. Най-голямото му терзание по време на снимките е, когато трябва да тъпче хляба по сватбената трапеза. Доста от критиците на филма са категорични - ислямът забранява подобни злодейства и подобно светотатство не звучи адекватно.
Васил Михайлов е феноменален като Сюлейман ага. На финала той вдига камък и го поставя на мястото му в моста - това е последният му жест към мястото, където е роден. В романа той е българин - наследник на деспот Слав, владетелят на Родопите. На екрана е турчин. Но за Стайков това няма значение - доброто и злото нямат националност.
Аня Пенчева се справя много добре с първата си силно драматична роля. Нейната Севда е жертва - на мъжете, на епохата, на себе си. Сцената, в която Стойко Пеев я изнасилва, е силно мъчителна. Той я мята върху клоните в гората, разкъсва дрехите й, раздира й лявата гърда до кръв - и досега има белег, а мравките под тялото й се размърдват в бесен бяг. А не след дълго я хвърлят върху мъртвите кучета - гола и увита в чаршаф. "Не бяха специални ефекти. Всичко беше абсолютно автентично - мършата, смрадта, кокалите", разказва Аня. През цялото време е стискала бучка захар, за да не я хванат клетвите на бабите - те са към нейната Севда, която се дава на турците. Статистите във "Време разделно" са стотици.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
