ИСТОРИИ С ИСАК: Първото чукчи журналист
Вече съм забравил слънчев или мрачен беше този ден, в който Валери Запрянов влезе в стаята, в която работехме заедно вече няколко години. Имаше особено излъчване - малко уморено, вероятно от емоциите на изминалата нощ, но и особено вдъхновено: Снощи бях на едно място, каза. Друг свят. Ще правят вестник. Отиваме за две години, после ще видим.Отидохме. Първите две заповеди, които издаде г-н Запрянов, вече в качеството си на главен редактор, бяха: Да няма в редакцията човек по-възрастен от него. Тогава той бе на 38 години. Заповедта веднага бе нарушена с моето назначение. Бях шест години по-възрастен от него.Втората заповед се задържа по-дълго. Тя бе особено жестока и гласеше. Забраняват се интимни отношения между членовете на колектива. Първа по тази линия пострада една секретарка. Освободиха я. По-нататък това нареждане отпадна като особено нехуманно. Остана си на хартия, но животът я анатемоса. Г-н Москов, следващият началник, забрани яденето на семки в редакцията.
И пиенето в работно време. А г-н Томов, който дойде след него, не позволяваше по никакъв повод да се съкращават материалите му дори когато трябваше да се разположат на три страници. Г-жа Бозукова, днешният главен редактор, забрани цигарите, въпреки че самата тя е пушачка.Пиша тези редове с огромно уважение и любов към всичките си бивши и настоящи началници, колеги, приятели, хора, които по един или друг начин през тези двадесет години са се докоснали до магията "Стандарт". Вярвам, че са останали все така млади, красиви и с чувството за хумор.
Веднъж една моя ослепителна и суетна колежка ме попита: Виждаш ли по тялото ми някакви недостатъци. Тя наистина беше много хубава, доверието й обаче ме задължи да бъда откровен. Отбелязах дребни дефекти от кръста надолу. Нагоре забележки нямах. И о, Господи. Световният гняв се стовари върху плешивата ми глава:- А ти не виждаш ли на какво приличаш.Мълчах. Беше права. Аз наистина на нищо не приличам. Припомням този стара история не защото се е случила в "Стандарт", а защото някои ще кажат: този пък какво е тръгнал да ни осмива.
Той забрави ли каква карикатура беше. Не съм забравил. Затова ще започна със себе си.Написах материал за един стар пилот. Човекът беше около деветдесет години. Разказваше ми за въздушните битки, които е водил през войната. Най-напред против руснаците, а после срещу германците. Много от нещата ми изглеждаха невероятни, но реших да се доверя на стария ас. Дори разкрасих нещата. Стана като междузвездни войни. Дни след като излезе очеркът, получих писмо от организация на летците ветерани. Изводът, който се правеше в него, бе, че аз - Исак Гозес, съм, цитирам: най-големият ЧУКЧИ, който е писал на тази тема. Ето една моя история, сега продължавам с другите.
Терзание между съда и родилното
Странна е участта на разследващия журналист. По-точно драматична. Дали ще е висок левент или секси закръглен мъж на средна възраст, той никога не е харесван от героите си. Увековечените от него никога няма да му издигнат паметник, нито ще му благодарят за труда и материала. Напротив, стискат зъби и съскат в слушалката. Ако въобще се обадят. Защото някои избират други подходи. Нехуманни и направо подли.Нещо такова се случи на един от нашите колеги - корифей в жанра и много кротък човек. Точно когато красивата му съпруга раждаше, магистратите го призоваха пред трибунала. Подсъдим заради публикация. Човекът седеше и се чудеше кой път да хване - към съда или родилното. Кой свой дълг да изпълни - съпружеския, родителския или към закона. И докато мислеше, обхванат от мрачни мисли и липса на желание да живее, от родилното му съобщиха, че вече има дъщеря. След малко пък адвокатът му каза, че е оневинен. Понякога човек се напива без повод. Това си е чист алкохолизъм. Но отговорно казваме, че случаят не беше такъв. С тези уводни думи искаме да кажем, че макар и "Стандарт" да е сериозен вестник, макар в него да работят само авторитетни, отговорни, семейно обвързани, разведени, трезви и умерено пийващи си хора, смехът винаги е съпътствал живота им. Дори това да не им се е искало. Защото много често първоизточникът на някой голям смях си е някаква не по-малка трагедия.
Уволнен на първа страница
За осемнадесетгодишното си съществуване "Стандарт" е имал четирима главни редактори. Единият от тях обичаше да уволнява така, че за решението му да научат и в последното странджанско село. Затова публикуваше заповедта си направо във вестника. Така веднъж кореспондентът на вестника ни в град Х, докато сръбваше сутрешното си кафе и зачиташе първата страница на любимия си вестник, научи, че вече не работи в него. Други двама пък изгоряха само за един текст под снимка.
Арестант до пенсия
Веднъж един от редакторите на вестника бе арестуван. Тихо и подмолно. Сега МВР-то е друго. Всичко е ясно, открито, заснето и разгласено. Тогава обаче никой не каза името на акцията, по която клетият журналист влиза в кауша. Просто го затвориха. По-късно се оказа, че някой го е натопил. След около месец му се извиниха и го пуснаха. Нашият човек излезе поотслабнал, но с бодър дух. Той спестяваше дългите разкази за преживяното, но не пропускаше да разкаже за своя пазач в ареста. Човекът тридесет години бил на тази служба. Всеки ден влизал зад дебелите стена на зандана и вечер си тръгвал. Сигурно много му било дотежало, защото в момент на откровение се обърнал към човека, който пази: - Журналистче, цял живот съм тук. От сутрин до вечер, че понякога и цели нощи. Вече не мога да разбера ти ли си арестантинът или аз.
Как ни порасна либидото
Бартерът, който сега повсеместно е завладял родната икономика, обществен и културен живот, е имал своя апогей и в минали времена. През първите години на "Стандарт" един от големите ни рекламодатели закъса. Стока има пари - не. Стоката сладка, но няма кой да я купи: бонбони "Пияни вишни". Така в един слънчев ден едрогабаритен камион, който трудно взе завоя от "Пиротска" към улица "Антим I", спря пред редакцията. Пъргави мургави момчета наскочиха от кабината и започваха да разтоварват обемисти кашони. Те дори не отговориха на въпроса на охраната: Какво е това. Просто набързо разтовариха стоката и си тръгнаха. На другия ден на всяко бюро в редакцията имаше планина от "Пияни вишни". Лъскавите пъстри опаковки пълнеха склада, приемната, всяка от служебните коли. Редакцията закусваше, обядваше и вечеряше с пияни вишни. Диабетиците гледаха мрачно. Общото тегло на екипа нарасна, либидото му - също. Само някои по-сериозни автори страдаха, че бартерът е със захарна фабрика, а не с някой винпром.
Дописка предизвиква главоболие
Непознаването на съвременната техника едва ли не се оказа фатално за един от заместник главните редакторите. Случката пак е от годините, когато "Стандарт" прохождаше. Тогава мобифон беше силно зловеща дума. Наравно с пистолет. С този невинен днес апарат по него време се разхождаха само борци, рекетьори и новозабогатели парвенюта. Затова въпросният зам. главен бе много горд, когато пусна кратка дописка, пристигнала в потока на чуждите агенции: "Мобифоните предизвикват главоболие". Нека ги болят главите на бандитите, помисли си той и с чувство на достойно изпълнен дълг тръгна към близката гостилница. Драмата му настъпи на другия ден. Още рано сутринта той разбра нещо, което явно не знаеше: че тогавашните собственици на вестника ни спечелили правото да имат първия GSM оператор и че започват мащабна рекламна кампания за новия продукт. Разбра и за тежкия разговор, който те са водили с шефа му, сиреч главния редактор: Какви GSM апарати ще продаваме, след като вие пишете, че от тях боляло глава - питали на висок глас. Пред тях Главният мълчал, но пред изтерзания си заместник крещял като македонски войвода. Виновният мълчал, гледал неразбиращо в земята, докато му дошло просветлението:- Ами в другия брой ще пуснем материал колко хубаво нещо са GSM-те. Колко добре действат на мозъчната дейност. Главният обаче го погледнал с презрение и съжаление и тихо казал:- Много добре. Но за другия брой може да не сме ние...
Как живяхме на 51 градуса
В 20-годишната история на "Стандарт" имаше време, когато редакцията ни бе в полите на Витоша. В луксозен бизнес център на ъгъла на булевардите "България" и "Тодор Каблешков" в София. Ширехме се на 5-те последни етажа, имахме тераса, за която ни завиждаха всички. Защото гледахме София отгоре. Но всичко хубаво се плаща. Високият наем се оказа по-малката цена, която плащахме. Жегата бе кошмарът ни. В първата година бяхме доволни. Зимата влизахме в офиса по къс ръкав, не купувахме палта и ботуши. Но колкото по-горещо лято се задаваше, толкова по-страшно ставаше. Няколко пъти идваха линейки. Сложихме допълнителни климатици. Но тъй като не ни позволиха да дупчим фешън фасадата, монтирахме външните тела вътре. В тоалетните. Резултатът бе сауна. Който влезеше вътре, нямаше сили да излезе. Колега от международния отдел сложи термометър. Когато той отчете 51 градуса, сменихме сградата.
Очила, GSM и заплати жертва на прасе
Вярвате ли, че прасе може да се гледа в редакция? Със сигурност не, но е истина. В 18-годишната история на "Стандарт" и това се случи. Цели три дни сукалчето Ники с идеални мерки 8 кг живя в офиса ни в ИПК "Родина". Единственото грухтящо юпи ни бе дадено като награда от синдикатите на един от техните протестни митинги срещу икономиката на НДСВ. Кръстено бе на снажен министър.Никой от нас не бе гледал никога и никъде през живота си прасе. И се видяхме в чудо. В първия миг подходихме с умиление. Докато мъжката част от екипа ни трескаво пресмяташе колко пържоли излизат от мъничето, като порасне, и по-важно - колко ракия изпиват, репортерките проявиха завидна грижовност. Намериха кашонче, одеялце и много вафли, солети и бонбони... Като всеки вестникар Ники се оказа любопитен. Разгледа новия си дом. Влетя в сървърното помещение. Скъса няколко жици, предизвика късо съединение. Докато системният администратор си късаше малкото останали коси, Ники препусна към кабинетите на началството, а после и към паркинга. Виждайки как пържолите си отиват, силната част от екипа смело хукна след прасето. Слабата не спираше да пищи. Отряда ловци оглавяваше редактор адаш на мъника. За да залови беглеца, редакторът Ники смело се хвърли отгоре му. Скъса ризата си, счупи очилата си, изгуби GSM-а си. Резултатът бе тъжен. Системният не се справи навреме с жиците. Нямаше мрежа. Вестникът закъсня за печат. Разпространителите отрязаха тиража. А главният - заплатите. Така и не ядохме пържоли.
Объркаха ни с танковата бригада
Вестникът ни винаги е държал висок стандарт и в купоните. Имало е случаи, когато министри са прекъсвали лятната си отпуска, за да бъдат на празника на "Стандарт" на 10 август. На един от рождените ни дни в началото на "Стандарт" скандиранията, тостовете и усърдието на дисководещия бяха на такава висота, че отряд запасняци, привърженици на правителството, заеха рубеж пред ЦУМ в пълно бойно снаряжение. Чули шумотевицата и помислили, че Горнобанската танковата бригада се спуска към града, за да извърши военен преврат. Трябва да е било на петия рожден ден, когато към скарата, виното и словото бе предвидена и заря. Градината на ресторанта, в който празнувахме обаче, бе точно под трасето на самолетите, които идваха от Европа и се снишаваха към аерогара София. Въпросът беше ние или те? В крайна сметка мъдро бе решено, че самолети има всеки ден, а рожденият ден на "Стандарт" е веднъж в годината. Дадоха ни предимство, а лайнерите малко се отклоняваха от пътя си.
Имаме Миски и Снежанки
Миски и Снежанки подарява всяка Коледа в. "Стандарт" на читателите си. През 2011 г. в ролята на приказната Снежанка влезе здравната ни репортерка Руслана Петрова. Наред с радостта за мъжката аудитория като обективен вестник "Стандарт" всяка година радва и нежната половина от читателите, като преобразява в ролята на Дядо Коледа известни певци, актьори и футболисти. В колекцията си любимият вестник има фотоси на героя от "Седем часа разлика" Калин Сърменов, бандата Д2 и много други.През 2007 г. пък "Стандарт" се сдоби със своя Миска. Екипът ни короняса "Мисис България". Престижната титла "Мисис Стандарт" за най-красива омъжена българка бе присъдена на очарователната дизайнерка Александра Милушева.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
