Синът на Ицко и Гина Табакова идва в София, за да чака Годо
Заминах от любопитство към света, признава прочутият актьор
Самуел Финци е от многото българи, за които Германия не е мръсна приказка. Но само той е актьор номер едно за 2015-а във федералната република. Не е никакъв проблем да бъде официално коронован по същия параграф и в България - но вероятно подобна възможност слабо го интересува.
Още повече че е гражданин и артист на света. Защото Берлин прелива от жители на всички континенти, които надали са от най-редовните посетители в Дойчес театър, където Финци играе в минимум 8 заглавия на сезон, но несъмнено ходят на кино. През последния месец на екраните в Германия излязоха два нови филма с Финци, който отдавна не се пита дали е българин, немец или евреин. Въпросите му са други - като в пиесите на Шекспир и Хайнер Мюлер: за смисъла на битието, за мисията на личността, за възхода и падението на цивилизацията. И понеже не се смята за пророк или мъдрец, използва персонажите си, за да търси отговорите. На сцената за него настъпва ренесанс на стойностите - поне за няколко часа.
Прочутият мъж до дни ще зарадва тузарската арт публика в София: на 15 и 16 юни се качва отново на голямата сцена в Народния - този път като Владимир в лВ очакване на Годоы. Постановката е започната в Дойчес театър от големия Димитър Гочев (1943-2013), който не успява да я довърши. Волфрам Кох, Самуел Финци и Иван Пантелеев са най-близките му съмишленици. Именно двамата актьори и режисьорът решават да финализират проекта. Изключителната енергия и креативност на Кох и Финци като Естрагон и Владимир им печелят "Пръстен "Гертруд Айзолд", а спектакълът е избран за десетте забележителни на 2015-а. В предишния си немски гастрол Санчо дойде с "Битката на негъра и кучетата" и "Персите". В първото представление беше афроамериканец - лицето му беше омазано с вакса, а зъбите му се белееха. В един момент свали къдравата си перука и каза: "Аз съм българин". Младши може би скоро ще снима в родината. В БНТ гласят втори сезон на "Четвърта власт", където Санчо беше и остава възлов персонаж. Говори се, че го чака още една лента за големия екран.
На 12 решава, че у нас му е тясно
Финци осъзнава, че ще загърби границите, още когато е на 12. На 15 се сблъсква очи в очи с така наречения Запад - родителите организират опознавателен воаяж за тийнейджъра. Първо - Венеция. Оттам Франция, Германия и обратно през Чехия. Санчо си вдига куфарите от София месец след падането на Берлинската стена - Иван Станев го кани да работят заедно в Германия. Леко е смутен, че ползва не повече от 50 думи от езика на Гьоте. Но знае, че в немските земи театърът е религия и индустрия. А той е правоверен и твърде амбициозен артист - истински син на баща си Ицко. Затова напуска локалната "Раковска", където всеки е овъртолен в опасни връзки с другия. Въпреки че на времето там цареше автентичен арт купон, а пред ВИТИЗ не кибичеха пияни клошари и студенти, които се чудеха и маеха кой е Апостол Карамитев. Та след като се установява в Берлин, Санчо много бързо разбира, че трябва да се труди като всеки средностатистически бачкатор - мияч на коли, продавач, куриер, шофьор, строителен работник... След година се чуди има ли смисъл да остава там, ако няма да играе. Тогава съдбата го среща с Димитър Гочев - режисьорът, в чийто спектакъл "Филоктет" Ицко Фини изигра уникалния си диктатор, потропващ със сребърна лъжичка по яйцето, много актуално за 82-а.
В Берлин Санчо скоро се убеждава, че артистите навсякъде са еднакви - всеки се е вторачил в кариерата на съседа, готов да му ритне столчето. Но, каквото и да става, не се стига до хаоса и прекомерната разкрепостеност "произведени в България". Прибира се често, за да установи, че у нас почти нищо не се е променило - комунизмът уж си е отишъл, демокрацията уж е дошла. Светлината в тунела на държавата ни с артистичен псевдоним Абсурдистан все пак вижда в хората - те стават съвсем други извън "тук и сега".
Самият той е пътешественик между световете, както го нарича немската преса. Владее не само пет езика, но и виртуозността да общува - понякога хладно, но винаги убедително.
Играта е вид психотерапия
- Вместо от мияч на чинии до милионер, вие се издигате от мияч на поршета до актьор на годината...
- Не съм кой знае какво изключение. Всеки млад човек изпада в ситуация, в която трябва да припечелва някоя и друга марка или евро, за да живее, да се храни и да си плаща наема. Аз обаче никога не съм се съмнявал в това, че ще бъда актьор.
- В България всъщност сте имали немалки успехи.
- Когато бях в театралното училище, имах късмета да заснема няколко филма, които имаха голям успех пред българската публика. Можеше нещата да продължат по този начин, но щеше да ми стане тясно. Светът в България е малък. От доста рано имах усещането, че тази страна ми е някак малка и искам да се махна.
- Преди няколко месеца станахте на 50. Вие от онези хора ли сте, които се питат какво още ще следва оттук нататък?
- Да, но не го свързвам с петдесетгодишнината. Работил съм немалко през последните 25-30 години и сега се питам: Трябва ли да продължавам с онова, което съм правил до сега или пък да се захвана с нещо съвсем друго? С какво бих могъл да изненадам сам себе си? В каква посока да поема, да уча ли още нещо? Още не знам.
- Какво казаха вашите родители, когато заминахте за Германия?
- "Късмет! Дано се видим скоро". Няколко месеца преди да падне Стената, им се обадих по телефона и ги предупредих: "Когато ми изтече визата, няма да се върна". След това обаче Стената падна и ние много скоро се видяхме отново.
- Как ви се стори Германия тогава?
- Сиво и мрачно беше тук, в Берлин. Трябваше първо да науча поведенческите кодове на хората, да разчитам погледите им. В началото не можех да преценя дали един човек е доволен или не. Идвах от балканска държава, където всички са доста по-екстровертни. Тук имах чувството, че всеки си има собствена стена - трябваше да разбера как да се отнасям към това.
- И до днес имате малко жилище в София, чието дюшеме е от дъски от сцена, на която е играл баща ви. Затова тук понякога ви наричат "спасителят на дъските".
- Говорих с майсторите - те първо искаха да слагат немски ламинат. Само че, Боже опази, изобщо не го исках. И единият от майсторите каза, че е ремонтирал сцената на театър и може да ми уреди дъските на много добра цена. Това вече беше друго нещо.
- Във "Фриц Ланг" играете серийния убиец Петер Кюртен, който на кафе и сладкиш разказва за ужасяващите си дела като за неделна разходка в парка. Уплаши ли ви този образ?
- Уплаши ме. Човек си мисли, че познава хората, а се оказва, че нищо не знае. Петер Кюртен не е чудовище по рождение. Той е очарователен, има успех сред нежния пол, опитва се да се изразява като образован или поне като псевдообразован човек - и едновременно с това убива жени и деца и пие кръвта им. Актьорите винаги казват, че предпочитат да играят лошите, а не добрите. Интересуват ме най-вече роли, които са заредени с много противоречие. Ако го няма, се опитвам да намеря - светът е изтъкан от противоречия, хората - също.
- Кой е по-ексцентричен - режисьорите или актьорите?
- Хората на изкуството по принцип имат склонност към ексцентричност и ако тя е искрена, намирам това за приятно. Ако обаче е поза, е безинтересно.
- Доколко ексцентричен сте самият вие?
- Не особено. Умея да преживея всичко на сцената и понякога и пред камерата. Там мога да покажа всичките си добри и лоши страни. Като вид психотерапия.
Из интервюто на Йоахим Шмиц за Neue Osnabrucker, публикувано от Гьоте институт
"Бела Блок", "Седем дни"
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
