Тази история започна в автобуса. Мъж, видимо прехвърлил шестдесетте, мъчен от тежка болест на бъбреците, бързащ на всяка спирка да запали цигара, изоставил София и близките си точно в събота, пътуваше за Ямбол... По образование той е историк, а по професия иконописец. Зад гърба му са много реставрирани и изрисувани храмове. Нетърпелив е. На 300 километра от дома му в ямболското село Победа го чака оркестърът. В него той е важна фигура: солист певец. Имат концерт. Залата е най-обикновен, макар и доста обширен, гараж. В единия ъгъл виси боксова круша. В другия са барабаните и поне една дузина китари. Спектакълът ще започне към осем часа, но никой не знае до кога ще продължи. Това не зависи от бисовете, нито желанието на побелелите рокаджиите да свирят, защото то е безкрайно, а от умората. За пеенето никой няма да им плати и стотинка. Утре сутринта всеки ще тръгне от там, от където е дошъл: София, Пловдив, Несебър, а понякога дори Осло. Един ще си остане в селото. За да ги посрещне пак след тридесет дни. Нали шоуто трябва да продължи.
Да се върнем години назад
Д-р Спасимир Газдов, зъболекар:
1968 година. Ямбол. Мисля само за едно. Трябва най-после да имам китара. От близкия строеж нелегално взех една талпа. Хванаха ме. Излязоха благородници. Подариха ми дъската и започнах да майсторя. Събрахме се. Вече сме група. Нямаме още репертоар но имаме име "Веселите момчета". Дебютът ни е пред съучениците в гимназията. Харесаха ни и бързо се качихме на градската сцена. Започнаха да ни търсят за забави, увеселения или както се казва сега, купони. Свирим "Битълс", "Роулинг Стоунс" и песните на една полска група. Само рок. Зала "Диана" в Ямбол, поне 2000 души, се пълни винаги когато имаме концерти там. В прочутата градска градина на площадката с внушително име "Монте Карло" се събират двойно повече. Голяма веселба, много танци и рокендрол. Показаха ни по телевизията. Вкусихме от славата. Вече сме известни не само в Ямбол. Пишат ни писма и от други градове. Обръщат се към нас като към истинските звезди. Макар и от регионален мащаб.
Доц. д-р Иван Бъчваров, хирург.
Бях осми клас, когато приятелят Вальо ми подари страхотна алуминиева пръчка за въдица. Сформираха групата, той си я поиска обратно. Щели да правят стойка за микрофона. Не я дадох. Много ми кълвеше рибата с нея. Скарахме се. Не ме взеха в оркестъра. След година ми простиха и ме извикаха. Исках да съм китарист, но им трябваше барабанист. От баща си бях научил как се държат палките. Отказах се от техникума и отидох в гимназията. Там директорът беше купил инструменти. Станахме "Веселите момчета". Понякога ни плащаха за свиренето. Осем лева на концерт. Нямахме шестнадесет години. Родителите ни се подписваха за парите.
Петър Секреджиев, историк и реставратор
Аз единствен от групата не съм от Ямбол. Бях във военния ансамбъл и от там ме пратиха при проф. Христо Бръмбъров. Имал съм много добри певчески данни. Бил съм обещаващ тенор. Репетирахме заедно с Гена Димитрова. Избягах. Много обичам класическата музика, непрестанно я слушам, но не съм артист. Казваха ми, че мога да стана световна звезда. Това не ме интересуваше. От армията ме пратиха на служба във военния дом в Ямбол. Така попаднах в групата.
Валентин Динев, собственик на фирма за алуминиева дограма
Исках да имам бас китара. Но понеже такива не се продаваха, купих от близкия строеж една талпа. Издялах я, направих си гриф, намерих адаптер, ключове, свързах ги с жички. Потенциометърът взех от домашното радио, за което баща ми ми хвърли един добър бой. В началото имах само две струни. После станаха три. Имитирах радиото. От него се учих. Китарата ми бе червено-кафява, боядисана с блажна боя. Останалите паднаха още щом я видяха. Когато струните станаха четири, сформирахме групата. Иван Султанов дойде с една кухарка (куха китара). Всичките искаха да бъдат солисти. Само аз бас. Репетирахме на стълбището на една къща. Имаше страхотна акустика.
Пак ще се срещнем след 20 години
Спасимир, клавири: Завършихме гимназия. Имаше моменти, в които наистина мислех да стана музикант. Страхувах се обаче, че след като нямам музикална гимназия, няма да успея на изпитите във Академията. Станах стоматолог. Баща ми и дядо също бяха лекари. Тръгнах по техния път. Захванах се здраво с новата си работа. Първи приложих лазерното лечение в зъболечението. Специализирах в Япония. Америка. Имам сериозна частна практика. Лекувал съм какво ли не. Веднъж доведоха човек, ранен от взрив. Половината му лице го нямаше. Спасихме го. Зает с професията си 35 години, не бях свирил сериозно. Понякога, но много радко, дрънках на пианото си вкъщи.
Иван Бъчваров, барабани:
Не помня дали съм искал да стана музикант. Исках да съм историк. Виждах обаче, че Спас носи някакви учебници по биология и химия. Започнах да се заглеждам в тях. По това време ме оперираха и везните съвсем натежаха към медицината. Завърших и ме пратиха в Добрич. После спечелих конкурс и сега съм съдов хирург, преподавател в Пловдивския медицински институт. На 32 години защитих дисертация. През всичкото това време свирих винаги когато имам възможност. Проф. Чавдар Драгойчев ме изпрати на специализация в Москва. От там всички носят сервизи, а аз - инструменти.
Обичам музиката, но съм лекар. Спасявал съм животи, страдал съм заради провали. В Бургас едно момче бе намушкано с нож. Извикаха ме на осемнадесетия час. Основен кръвоносен съд бе разкъсан. Оперирах го. Преляхме 12 банки кръв. Напразно. Беше късно. Момчето загина. Читиридесет роднини ме чакат отвън и плачат. В такъв момент лекарят страда не по-малко от тях. Друг път правих тежка операция на разкъсана аорта. Беше сложно, но човекът бе спасен. Тогава си на върха на щастието.
Петьо, певец:
Нито за миг не съм мислил да стана певец. Не мога да си се представя с перуката и шпагата да се разхождам по сцената. Освен това има много гениални музиканти, операта нищо няма да загуби, ако мен ме няма там. Избрах историята, защото я обичам. Но веднага грабнах четките и боите. За повече от четиридесет години съм изрисувал седемнадесет църкви и съм реставрирал 46. Гордея се с всичко, което е излязло изпод ръцете ми. То остава във времето. Хората в черквите ще го гледат и след 150 години. Някои зографи са се подписвали под стенописите си. Мисля, че това не е важно. Аз не го правя. След мен ще останат и около 4000 картини, пръснати по света. Имам рак на бъбреците, пътувам си с него. Отказах лечение. Продължавам да живея както преди. Музиката се оказа най-добрият ми лекар.
Вальо, бас китара:
Мислих да уча музика, но баща ми не даде: Музикант къща не храни, каза. Гледай си професията. След техникума отидох в един завод. Работих само ден. Намери ме една група източногерманци. Трябваше им бас китарист. Започнахме в ресторанта в Нова Загора. Станах професионален музикант. Заминах на работа в Норвегия. Обикаляхме скандинавските страни. След промените у нас се отказах от музиката. Не исках повече да чуя за свирене. Захванах се с частен бизнес. Имам успешна фирма за алуминиева дограма. Търсех място около Ямбол, където да си построя къща. Село Победа ми хареса. Имах две коли и си направих голям гараж. После продадох едната. Смятах да направя там фитнес. Но било писано да е "концертна зала".
Д-р Иван Султанов, лекар (задочен портрет)
Иван също като другите си двама приятели и дори може би повлиян от тях, завършва медицина. Разпределят го като участъков лекар в село Голям Чардак, Пловдивско. Нещо обаче не приема социализма. Не се долюбват с властта. Мисли сериозно как да избяга на Запад. Вальо се отказва от музиката, напуска групата и кани своя приятел да отиде на неговото място. Той, разбира се, не е Джими Хендрикс, в случая това няма голямо значение. Бързо ще влезе в крак. Оркестърът в това време е в Норвегия. Валентин урежда всичките документи на доктора и той вече като китарист най-после вдишва дълбоко въздуха на свободата. Контрактът свършва, групата тръгва за родината. Иван Султанов обаче остава. Защитава дипломата си и днес е един от известните лекари в Осло.
"Многая лета" след 40 години
Спасимир: Не бях виждал приятелите си, откакто се разделихме преди близо четири десетилетия. За 55-ия си рожден реших да ги събера в Несебър, където живея. Покрай веселбата грабнахме инструментите на ресторантския оркестър. Публиката погледна с пренебрежение белите ни коси. Когато Петьо запя обаче, всички зяпнаха. Не смеят да гъкнат. Свирихме така, сякаш не бяхме разделени четиридесет години. Решихме, че можем да се съберем отново. Започнахме да купуваме инструменти. Вече имаме два клавира, барабани "Paiste" с чинели "Sabian", много китари, качествена уредба. Дали сме около петнадесет хиляди лева, но апаратурата ни е достойна за една съвсем сериозна група.
Иван Бъчваров::
Когато ми казаха, че възстановяваме групата, светнах. Когато тръгна насам, забравям всичко. Две седмици преди свиренето всичко ми върви: Операции, работа, отношения с пациентите, любов. Тук тези хора лекуват мен. Много се стараем. Всички сме в слух да не объркаме нещо. Понякога се караме. Заради музиката.
Петьо: Когато отидох на първата репетиция, не можех да изпея един тон. Нищо не излиза. Няма въздух. Спрях цигарите и бързо възстанових гласа си.
Вальо: Със Спас не си говорихме осем години. Той обаче ме покани на рождения си ден, подаде ми ръка и аз я поех. Отново засвирихме след толкова години. Бяхме като омагьосани.
Когато телефонирах на Иван в Норвегия, че възстановяваме групата, чух в слушалката само един кански крясък. След седмица той беше тук. Дойде без никакъв багаж, само с четири китари. Когато е в Норвегия, гледа репетициите ни по скайпа. И свири с нас.
Концертът: Ще се стопят китарите
Спектакълът започва с по глътка ракия точно в осем часа. Има "Бийтълс", "Роулиг Стоунс", Рей Чарлз, Том Джоунс, Георги Минчев, Васко Кръпката. Рок. Рок. Рок. Публиката се състои от две жени. Те са съпруги на артистите. Аплодират ги бясно, танцуват и, разбира се, припяват. Тази вечер в помощ на някогашните "Весели момчета" е дошло подкрепление. Веско Вълчев и Милчо Михов са китаристи. Работили са в чужбина. Другият гост, певецът Панайот Демирев, е нямал този късмет. Той всяка вечер тръгва в 23 часа и пътува около триста километра, за да товари и разтоварва камион със зеленчуци. Преди това бил в фирма за почистване, но му давали само 280 лева на месец. Сега парите са малко повече. Докерът иска да е певец. Вярва, че Господ ще му помогне. Когато умряла, баба му не оставила пари, а Библия. Понякога пее пред повече хора. Случва се някое момиче да го хареса, но щом разбере за камиона с домати, бяга. Панайот обаче гледа философски на този факт. Бори се. Заклел се е да не остави животът да го победи. През тези няколко часа в гаража е на върха. Утре пак ще е на камиона.
В три след полунощ прозвучава последната песен, акорд и брейк на барабаните. И Раят сигурно има край. Изпети са всички песни, назад са кавгите, без които музикантите не могат, дори публиката е уморена. Мечтае да си легне. И този концерт е вече история. Следващият е след месец. Със солист от Норвегия. Докторът вече си е купил билет.
Утре барабанистът ще оперира, пианистът ще прави пломби, басистът ще търчи по бизнеса си, а певецът отново ще вземе четката. Идващият ден няма да е като отминаващата нощ. Ще бъде сив, нервен, ще има стрес, сметки, данъчни. Тази вечер е вече незабравим спомен. До следващия концерт. "Веселите момчета" са станали "Веселите старчета". Но не им личи.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
