И днес филмът на Людмил Кирков e сред най-гледаните в 100-годишната история на родното кино
На днешния ден преди девет години почина големият режисьор Людмил Кирков. На 11 декември 2011-а от грешната ни земя си тръгна Велко Кънев. Още приживе и безапелационно и двамата бяха записали имената си завинаги в златните страници на родното театрално и филмово изкуство. Тъжното е, че небесният свят ги приюти в разцвета на силите им: Велко на 63, а Людмил - на 61.
С името на Кирков са свързани някои от най-хубавите филми - "Последният рунд", "Момчето си отива", "Матриархат", "Селянинът с колелото", "Вилна зона"... Велко повече от три десетилетия е звездата в афиша на Народния театър. В киното го гледахме като замаяни в "Да обичаш на инат", "Изпит", "Бон шанс, инспекторе".
Има обаче един филм, в който двамата велики творци свързват завинаги големия си талант: "Оркестър без име". През 1982-а историята за четиримата бедни провинциални музиканти, мечтаещи да превземат световните сцени, подлуди България. Тълпи обсаждат кината, които без отдих започват да въртят приключенията на Велко, Павката, Жоро и Филип. Тази обич продължава не ден и два, а седмици и месеци... Вече 32 години "Оркестър без име" се гледа с огромно удоволствие, да не кажем със страст, от милиони. Новите поколения, израснали в съвсем различно от тогавашното време, също ще застават пред екрана винаги, когато чуят "свирнята на "Оркестъра".
Филмът, заедно с "Козият рог" на Методи Андонов, се нареди начело в класациите на най-гледаните родни ленти на всички времена. За съжаление вече доста хора от бандата вече от години свирят на Господа. В рая на артистите е сценаристът Станислав Стратиев, Георги Русев - комшията, чиито кокошки не искат да мътят, маститият и похотлив управител на кръчмата Димитър Манчев, баш музикантът, авторът на песента "Оставаме" - Борис Карадимчев.
Неотдавна операторът Георги Русинов каза за Кирков: "Людмил беше особен човек, затворен и много скромен. Дълго време не му даваха да снима. Когато срещна Георги Мишев, нещата се отпушиха. Първият им филм бе през 1972-а: "Момчето си отива".
Пословичен със своята скромност, Кирков много се притеснявал, щом хората на улицата го познаели, заглеждали и повтаряли името му. В подобни случаи той бързал да се скрие в някое по-тихо място, като повтарял непрекъснато: Какво пък толкова. Връщаме се в миналото с някои от героите на изключителната киноистория "Оркестър без име". Оказа се, че след 32 години нищо не е забравено.
Мамалев: Имах изключителен късмет
Станислав Стратиев, който по този сценарий работеше в много тясно сътрудничество с Людмил Кирков, го бе написал специално за нас. Дори за да не стане някаква грешка, ние, четиримата музиканти от оркестъра, присъствахме във филма с нашите имена. Така че историята е точно за тези актьори. За ролята на певицата Рени имаше кастинг. Катето Евро го спечели не само защото се представи най-добре, но и защото най-много я харесахме.
Участието в "Оркестър без име" бе изключителен късмет за мен. В нашата професия не може без птичето, което каца на рамото. Разбира се, и друг път съдбата ми е протягала ръка, но да играеш във филма, спечелил любовта на публиката и всички класации за брой на зрителите, наистина е голям шанс и огромна радост.
Периодът на снимането - може би защото бяхме много млади, си беше голям купон. Между всички нас се роди истинско приятелство. То по-късно прерасна в изключителен проект. Велко го наричаше чудо: Клуб НЛО. Откъде се появи чудото, питахме се, но няма съмнение, че то е било заложено още по времето, когато свирихме в оркестъра. Явно още тогава съдбата ни е протегнала ръка и подала четирилистната детелинка.
Докато снимахме и се кефехме на работата си, въобще не сме си задавали въпроса: Хубав ли ще бъде филмът, който правим или не? Е, имали сме амбицията и желанието да бъде успешен, но това, което стана после, наистина бе огромна изненада. Въобще не сме очаквали нещо подобно. Още след първите предварителни прожекции - бяха във Враца, родният град на режисьора Людмил Кирков - и Велико Търново, забелязахме, че става нещо специално. Че публиката страшно заобичва филма, героите, темата, че историята става много нейна. А след премиерата в София всички кина си смениха афишите и навсякъде даваха "Оркестър без име". Така че с ръка на сърцето казвам: Много бях щастлив. Само седмица след първите прожекции изведнъж станах много, много популярен.
Николай Николаев: Джани от сърбин стана италианец
- Господин Николаев, как попаднахте в оркестъра?
- Със Станислав Стратиев бяхме съученици в гимназията. Седяхме на един чин. Станко още тогава пишеше кратки работи. Смешното бе, че по български език той имаше тройки, а аз - шестици. В крайна сметка тройкаджията стана голям писател, а аз станах палячо. Минаха години, всеки тръгна по пътя си. Веднъж Станко ме срещна: Абе, пиша сценарий за един филм - "Оркестър без име". Историята е за музиканти, които търсят път към славата.
- Как ви се стори тя тогава?
- От 1980 година - когато сме го снимали, и до днес - този филм не е остарял. Защо? Най-напред, защото е направен с любов, но и заради вечната тема: Човекът на изкуството, който иска да се докаже с цената на всичко: унижения, безпаричие, лишения... Има филми, които с времето бързо мухлясат - "Оркестърът" не е между тях. Дванадесет години правихме с партньора ми комедийно шоу по увеселителните кораби в Норвегия. Музикантите по всичките пиано барове, ресторанти, клубове бяха българи. И какво беше учудването ми, когато още докато се запознавахме, вадеха касети с "Оркестъра" и казваха: "Това е нашият филм". Момчетата знаеха всички реплики, редовно си организирахме прожекции и се кефехме. Една певица дори се прекръсти Рени - заради героинята на Еврото. И всяка вечер казваше на английски: А сега ще ви изпълня песен за любовта, за любовта и още нещо... Това беше коронната реплика на Катето.
- В този филм има някаква магия. Как си я обяснявате?
- Тя е дело на екипа - и най-вече на големия творец Людмил Кирков. Но да се върна на въпроса как попаднах там - с Павел Поппандов, макар и по-млад, се познавахме и обичахме от академията. Изкласих, тръгнах си по пътя, но си останахме близки приятели. Също и с Велко, великолепен артист. Драмата му бе, че след успешно начало в Сливен го назначиха в Сатиричния театър - но там не му даваха роли. Плашеха се, че ще ги измести. Ревнуваха страхотно.
- Как дойде Велко Кънев в Народния театър?
- Репетирахме "Опит за летене" на Радичков. Една седмица преди премиерата обаче се разболя Рачко Ябанджиев. Тогава Младен Киселов, който беше режисьор на спектакъла, покани лицето Велко Кънев. Той така и така нищо не прави в Сатирата - да спаси поне нашето представление, погълнало толкова много труд. И дойде тази хала и направи невероятна роля. Чудо - веднага след това го назначиха в Народния. Той беше несравним. В него имаше нещо трагикомично. Беше добър във всичко.
- Нека се върнем към филма...
- Павката, другият чешит, казал на режисьора: Абе, щом един от героите трябва да е италианец, вземи Николай - той вече живя на Ботуша. Тогава се запознах с Людмил Кирков и влязох в екипа. А там кой от кой по-добър. Като почнеш от Георги Русев: "Абе, Жоре, и аз съм ходил на война. Бомбардират, бомбардират, па спрат. Ще оглушеем с твоето думкане. Здравето ни взе. Айде, остави ме мене, ама кокошките престанаха да снасят. При 20 кокошки яйца от пазара купувам."
Цялата сцена с ремонта на автомобила, само маркирана от Станко, всъщност бе наша импровизация - с Мамалев и Павката. Режисьорът се кикотеше, но не ни спря. Не каза: Има сценарий, поне една дума от него кажете.
Людмил беше умен режисьор и добър човек. Станислав също идваше. Кефеше се, без да се обажда. Майсторството на Людмил беше, че умееше да направи от актьорите съавтори на филма. Затова може би този "Оркестър" свири вече толкова години. Снимането беше удоволствие. Тогава въобще не си давахме сметка, че правим нещо, което ще стане класика.
- Защо вашият герой Джани Леопарди от сърбин стана италианец?
- По сценарий трябваше да играя епизодична роля - сръбски сутеньор, който продава жива плът в Италия. Но през осемдесетте години на миналия век отношенията с Югославия започнаха да се затоплят и тогава посъветваха авторите сърбинът да стане италианец, което свърши същата работа. Доколкото знам, в замисленото продължение Станко бе решил отново да стана сърбин, който лъже, че е бил жабар. Това обаче за съжаление не стана.
Майстор на истинския разказ
Наистина съществува нещо като закон: което не живее в днешното, остава да живее в бъдното. Филмите на Людмил Кирков не бяха оценени по достойнство, докато беше жив, а сега три-четири десетилетия по-късно продължават да се гледат от новите поколения и са в началото на класациите за най-доброто от родното кино... Резки критики нямаше (с изключение за "Кратко слънце" - политическа акция на анонимни сторонници на соцреализма от охранителната фирма на Богомил Райнов). Имаше и една забрана на някой си Иларионов от Плевен: в неговия кръг не се прожектираше "Матриархат". На среща със зрителите в Стара Загора патетична другарка от първия ред на салона произнесе гневна реч срещу "състраданието, съчувствието и християнското" отношение на филма към селските жени. Но салонът я освирка, а дискретно ни казаха, че това е другарката на другаря председател на окръжния съвет...
...Наскоро (да си позволя това отклонение) в един тролей непознат човек ме забеляза и седна до мен с уговорката, че знаел за приятелството ми с Георги Русев. "Ще му кажеш - започна непознатият - да не ми се мярка пред очите, иначе ще му строша главата..."
- Чакайте - казвам.- Имате грешка. Русев е кротък човек, много талантлив актьор...
- Актьор ли?... Той е изрод... дето тормозеше ония две дечица, горките... Няма да му простя, няма да...
Ставаше дума за сцена в "Селянинът с колелото", където Болгуров, отрицателен персонаж, бе взел от сиропиталище две момиченца, тригодишни, на "пробен" срок, за да прецени кое от двете е "по-изгодно" за осиновяване". Наистина намерение на изрод, твърде драстично, но бях чул за подобен случай, не беше измислица. Непознатият явно не беше от зрителите, които не гледаха на киното "като на кино", за него всичко бе едно към едно и никой не можеше да го убеди в противното. А Людмил Кирков бе направил разказа като истински.
Георги Мишев. Из книгата му: "Мир на страха ни" Издателска къща "Хермес"
Продължението
В първите броеве на вестник "Стандарт" едно име като магнит привличаше читателския интерес с безспорните си писания всяка сряда: Станислав Стратиев. Живият класик идваше обикновено с двата си листа, написани на пишеща машина, облечен в дънки и маратонки. Лепвахме се за него, той увлекателно започваше да разказва историите си за артисти, пиеси и гостуванията на Тодор Живков в Сатиричния театър, където писателят беше директор. По това време Станко сподели, че има готов сценарий, продължение на "Оркестър без име". В него животът на героите му продължава в чужбина, а в България е дошла демокрацията.
Георги Мамалев пък си спомня, че е чел сценария на Стратиев и го е харесал. По-късно се появиха нови мераклии да продължат историята на музикантите. Отново бе написан сценарий и дори започнаха събирането на пари. Първият, който отказал да се включи в този нов проект, се оказа Велко Кънев. Катето Евро твърди, че при една от последните срещи с него той бил против всякакво възкресение на оркестъра, след като Людмил Кирков вече го е нямало на този свят.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
