* В "Живот от живота" показахме хората, които чакат някой да върне усмивките им
* Следващият ми филм ще е за Ало-измамите, казва режисьорът Стефан Командарев
- Господин Командарев, как се роди идеята за документалния филм „Живот от живота“? Вие засегнахте филма си за донорството още в и гралния филм „Посоки“.
- Благодаря за въпроса, Вие първа правите връзката между тези два филма, оикновено се налага аз да я правя. Всъщност точно от там започна връзката – когато писахме сценария на „Посоки“, ние със сценариста на филма Симеон Венциславов решихме да проведем разговори с доктор Мариана Симеонова, тогавашната шефка на Агенцията по трансплантациите, и с Георги Пеев, който е единственият българин с два трансплантирани органа, сърце и бъбрек, и единствен европейски и световен вицешампион по различни дисциплини по плуване за трансплантирани хора.
Те ни въведоха в тази тема, запалиха ни за тази кауза.
- Как намерихте героите си, трудно ли е да се работи с хора, които вероятно са обезверени, а и не са професионални актьори?
- Аз намерих както трансплантирани хора, така и такива, които са в листата за чакащи. И парадоксално, в тях има много силна жажда за живот. На онези, които чакат у нас, не им е лесно – много от тях чакат нещо да се случи с тях в чужбина. Но в никакъв случай не бих казал, че това са хора обезверени. Те са хора, които чакат във всеки момент телефонът за звънне и да тръгнат.
Но за филма хората, които чакат, изиграха особено важна роля, защото ние ги извадихме от анонимност. Защото когато я има така наречената донорска ситуация някъде в България, има и някаква неизвестност – къде ще отидат тези органи. В нашия филм близките на хората, които си отиват от този свят, могат да видят хората, които чакат тези органи – със страданията им, с очите им.
Във филма могат да видят Дани, Марияна, Неделчо, Ачо и да знаят защо се случва всичко това.
- От друга страна, бъбрек можеш да получиш от близък, но донорската ситуация означава някой да умре, за да живее някой друг.
- Да, донор може да бъде, както в случая на Георги Пеев, майката, може да бъде брат, баща. Но когато става дума за сърце, бял дроб, тънки черва, задължително е да е трупен донор и затова у нас трябва да се развие културата това да бъде ценност, а не някакво изключение.
Както казва Георги Пеев в нашия филм, мечтата му, а и не само неговата, и моята е да няма листа на чакащи за донорство. Хората, които имат нужда от органи, да ги получат в рамките на кратък период, както по принцип се случва в рамките на нормалните европейски държави.
- А голяма ли е листата на чакащите?
- Официалната листа на чакащите е над 1000 души. Защото в тази листа влизат хора, а за жалост и излизат, макари не по най-добрия начин. Но аз бях шокиран, когато разбрах, че в България има 5000 души, които ходят на хемодиализа, което означава, че 4000 не са се регистрирали в листа на чакащите, защото не виждат смисъл и не виждат надежда, че нещо там може да се случи. Един от нашите герои, Неделчо, е в листа за чакащи от 2005-та година
- Споменахте, че някои от Вашите герои си правят операциите извън България. Има ли операция, която не може да бъде направена у нас?
- Някои от героите във филма наистина получават донор от родител, но въпреки това избират транспантацията да стане в чужбина. На в въпрос защо, при положение, че ще трябва да пратят допълнително за лечението, те ни обясняват, че у нас се правят няколко трансплантации на година, а в Турция са 12 на ден. Разликата е очевадна. Иначе в България беше направена една, или най-много две трансплантации на бял дроб, което е крайтно недостатъчно.
- А как Ви обясниха лекарите какво отблъсква бизките на потенциалните донори? Какво ги отказва от даряването на органи?
- Алтернативата е огънят на крематориума и червеите в гробищата. Но обществените нагласи не са достатъчно добри и това е съвкупност от много причини. България е бедна държава, а в една бедна държава социалната тъкан започва да се разпада и изчезва. Една тъкан, която се нарича доверие. Хората нямат доверие на здравната система, дори когато им предлага безплатна ваксина за една коварна болест. С този филм ще се опитаме да покажечм как се случва една донорска ситуация. В нея са ангажирани огромно количество медицински персонал – процедурата е толкова стриктна, че няма никакъв начин за машинации или лекарски грешки.
Филмът ще покаже реалността, защото до момента наистина има много откази от близки да даряват. От друга страна, България е на първо място по броя донори, които не стават донори – ние сме на челните места по загинали от пътнотранспорни произшествия, или инфаркти и инсулти. Но те не стават донори.
Най-добри в донорско отношение са държави като Испания, Англия. У нас все още информацията, че семейството на някого е решило да дари органите му, е част от новините като някакво невероятно събитие. Неслучайно давам за пример Испания, чиито координатори по донорство се занимават само с това. Докато у нас това са обикновено лекари с други специалности, които се задействат само в ситуация, че е налице донорска ситуация. В Испания единствения път, когато се заговори в медиите за трансплантация, бе когато те поставиха рекорд – 38 трансплантации в един ден.
- Ще тръгне ли филмът по кината?
- Да след което БНТ, като копродуцент на филма, ще го излъчи. Целта е да стигне до колкото може повече хора.
- А какво става с третия филм от поредицата Ви „Посоки“ и „В кръг“ - за таксиметровите шофьори и полицаите?
- Надяваме се да го снимаме след Нова година, макар че бяхме планирали снимките да започнат през ноември. Но имаше пробеми, Националният филмов център спря да работи. В другите страни по времето на локдауна подпомогнаха актьорите, но при нас решиха да бъдат радикални и спряха всички помощи. Филмът ще е посветен на „Ало-измамите“ и на пенсионерите и техните проблеми като цяло.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
