Свободата и щастието са птици, които никой на знае изглеждат – като пауни или като врабчета
Днешните мъници много бързо съзряват, на 4 години вече четат, казва писателката Петя Александрова
* Днес е възможно дългокракото дънково девойче от улицата след време ва влезе в историята
* Напоследък замълчавам, за да не вдигам кръвно
* Работим с художника Иван Димов по нов проект за детска книга
„Аз съм българка“ е сборник с портрети на знаменити българки, който ще излезе от печат съвсем скоро. Общо четиридесет български художници са работили по илюстрациите в книгата, които представляват рисувани портрети на жени от историята на страната ни. Това е нашата България, видяна артистично – дори и така тя е много уютна.
В навечерието на това голямо събитие разговаряме с Петя Александрова, автор на текстовете в изданието.
Петя Александрова е родена на 23 юни 1948 г. в Ямбол. Завършва средното си образование в Сливен, а след това се дипломира във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, специалност Българска филология. Петя е автор на 9 книги с разкази и стихотворения за възрастни и 23 приказки за деца. По нейни творби са реализирани пиеса за деца и анимационен филм. Дълги години сътрудничи на различни медии.
За сборника „Аз съм българка“, който ще излезе с логото на издателство „Сиела“, Петя Александрова казва в предговора: „Моят избор на героини в тази книга робуваше на едно единствено условие: да могат да служат за пример и вдъхновение на днешните момичета. На тези, които са неуверени, плашливи, несмели. На тези, които лесно се отказват от мечтите си, ако срещнат препятствие или неодобрение. Които се страхуват се от обществено порицание, боят се да бъдат различни, любознателни, страстни, дръзки... На тези, които не смеят да бъдат щастливи или свободни по своему“.
- Свободна и щастлива ли е българката, Петя?
- Свободата и щастието са птици, които не кацат на перваза на прозореца ни всеки ден и комай никой не е сигурен как точно изглеждат – като пауни или като врабчета. И дали са двойка изобщо? Всъщност малцина се одързостяват да твърдят, че ги отглеждат в дома си, в кафез. Но хубаво е да си мислим, че ги има, че изпълват живота ни с копнеж и жажда за деятелност.
- Кои са жените, за които пишете в „Аз съм българка“? С какво те са по-специални от момичетата, с които се разминаваме на улицата ежедневно?
- Евтушенко имаше едно стихотворение, в което казваше простичката истина: няма обикновени хора, всеки в своя си живот е необикновен, неповторим, единствен. Част от момичетата, за които разказвам, са почти неизвестни за читателите, попаднали са почти случайно под лупата на времето – Васка Зойчева, Мария Сутич, Елисавета Кларк… Значи съвсем възможно е днес да се разминем на улицата с някое дългокрако дънково девойче, чието име в недалечното бъдеще ще бъде трайно вдълбано в паметта ни, ще се яви в учебниците по история, в стихове, в романи...
- Какво ни казват най-общо тези ваши героини със своите житейски истории, какво трябва да чуем и запомним?
- Всички тези някогашни момичета, от Сирма войвода до Багряна (примерно) носят у себе си нещо, което ги сближава. Оставям вие, читателите, да му дадете име: характер ли е, талант ли, дух ли, инат ли... Или непоколебимо усещане за истина, за справедливост, за честност.
- Защо, според Вас, в училище не ни разказват в подробности за тези жени?
- Ако в училище имаха възможност да разказват за всичко и всички в подробности, за какво щяхме да пишем ние, писателите? Шегувам се, разбира се, но темата е сериозна и по нея би трябвало да се изказват специалисти. На мен ми е мъчно, че и това, за което разказват в училище, е поднесено сухо, декларативно, скучновато. От тази постна храна децата едва ли растат, в духовен смисъл.
- Казвате, че животът на момичетата все още е малко по-труден и по-сложен, особено „ако хранят крилати мечти или имат необичайни идеи“. Това като нагласа и възможности не се ли промени в последните десетилетия?
- Да, промени се, но се въздържам от обобщения какво ни донесе тази промяна. И дали не е, поне засега, само външна, привидна. Да се сдобиеш с яхта на 20 години или да си сложиш силикон в гърдите за абитуриентския бал не е това, за което иде реч.
- Вие сте поет и писател. Какво Ви вдъхновява и в кои случаи не можете да замълчите?
- Вдъхновението, както казва един събрат по перо, е цвете, което може да цъфне и върху купчина боклук, смет. В този смисъл ще ми е трудно да изброя какво ме подтиква да пиша. Колкото до замълчаването, в последно време се старая да замълчавам, защото не е добре за здравето ми. А иначе съм си много бърза и емоционална в реакциите. Последното ми преживяване беше на спирката пред дома ми. Една млада дама държеше с едната си ръка ръчичката на 4-5 годишно момченце, а с другата търсеше или някому пишеше в телефона си. Цялото й внимание беше в миниатюрното екранче, а детето хленчеше и се извиваше, говореше нещо, нещо искаше с насълзени очи... И това продължи дори когато към майката се приближи бащата, отскочил до близкия магазин за цигари. Двамата се разприказваха, тя продължи да гледа телефона си, той пушеше цигара, а детето (може би беше гладно, може би нещо го болеше, може би му се пишкаше...) почти беше увиснало в краката им като чанта, цяло в сълзи и сополи...Казах им няколко думи, но после се наложи да глътна допълнително хапче за кръвното си налягане.
- Какво мислите за феминизма? Имат ли право жените да роптаят?
- Жените, разбира се, винаги имат право да роптаят и това за българката никога не е било проблем. Ботевата Венета, която се омъжила още почти дете за по-възрастен и заможен мъж, роптаела, че той се отнася към нея като към „някаква си ханъма“, т.е. без да й казва къде ходи, какво прави... И заради това го напуска – нечувана и невиждана за онези времена женска постъпка. Колкото до феминизма – не съм сигурна, че знам какво е. Един приятел българин, живеещ в Швеция, ми разправяше, че шведките са такива върли феминистки, че ако поканиш момиче на ресторант и речеш като мъж и кавалер да платиш цялата сметка накрая, може да получиш плесник и даже да те дадат под съд за обида. Е, не знам аз такива неща да се случват в България...
- А ако пишехте за мъже – с кои свои качества те биха Ви вдъхновили?
- Не деля човешките качества и добродетели на „мъжки“ и „женски“. В чисто житейски план ме вдъхновяват мъже, които са като прочутата дамаска стомана – гъвкава и красива, но и много твърда.
- Какво ново от процеса на работа с художниците научихте – за себе си или за света, за живота изобщо?
- Портретите в книгата са създадени благодарение на Капка Кънева, на която дължа цялостното оформление. Тя преговаряше с художниците, тя ги избра и намери, аз съм й безкрайно благодарна. Всеки път, когато разглеждам тези портрети, отново и отново се убеждавам, че истинският творец си има свой, понякога удивително причудлив и изненадващ поглед върху темата, независимо дали става дума за човек или пейзаж.
- Какво мислите, като детски автор, за прокрадващите се в последните години изказвания, че класическите български четива за деца са вече остарели и безинтересни, че трябва да се намалят или дори премахнат от читанките на учениците? За сметка на повече преводна литература, разбира се.
- В това отношение съм категорична – няма добра литература по света, която да бъде махната от учебниците или смотана в ъгъла на вниманието само защото днес децата са други, друг език имат, други интереси, други игри играят. Емил от Льонеберя чете ли се още? „Индианските“ романи интересни ли са все още за децата? Книгите на Ерих Кестнер да не би да не се превеждат в цял свят? Том Сойер да не би да е „днешен“?
- Напоследък като че ли художниците видимо се ориентираха към детската литература за най-малките, дори самите те почнаха да издават книги, в които изобилства илюстрацията, а текстът е минимален. Както казва една детска писателка:“Като че ли искат да ни изритат от тази територия, като че ли словото не е чак толкова важно и интересно... дай на децата картинки и картинки...“. Вие какво мислите?
- Няма нищо лошо, нека има и това, и онова. Родителите бързо ще се ориентират какво им трябва и дали децата им са надраснали картинните книжки. Тук му е мястото да кажа, че мъниците днес много бързо съзряват. Имам няколко познати вече, които заявяват, че децата им са почнали да четат на 4 години. Т.е. скъсява се времето, в което детето, бебе още, гледа книжка с дебели корици и мама му казва: „Това е патенце, то вика „Па-па“... А това е кученце, то вика „Бау-бау...“
- Какво да очакваме от Петя Александрова, след като тя ни подарява толкова цветна и смислена книга? Какво следва?
- Знам ли. Може би нова, не по-малко цветна и смислена книга. Дай, Боже. Абе я да си призная – работим с художника Иван Димов по един проект за детска книга, почти сме го приключили. Идеята е негова и разказчетата вътре са негови като преживявания, спомени и хумор, аз само ги написах. След което той се развихри и направи великолепни илюстрации. Сега ще дирим издател. Те това е вече проблем –казах си го.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
