„Илюзиите са за душата това, което е атмосферата за земята. Животът е сън. Събуждането е това, което ни убива.“ Това са част от безсмъртните думи на меланхоличната британска кралица на прозата на 20-ти век, чиито произведения не спираме да препрочитаме в различни етапи от живота си. Вирджиния Улф не спира да ни удивлява и до днес, точно 80 години след като натъпка джобовете си с камъни и се потопи завинаги в реката, близо до къщата си далеч от Лондон.
За едни тя е надута психо, за други е пример за вдъхновение, но истинатата е, че повече от век романите и есетата й се радват на световна популярност. А въпросът защо една жена, която има всичко – и красота, и ум, и пари, и престиж в обществото, и уважение в семейството, не намира сили да превъзмогне ужаса на войната и слага край на живота си, продължава да намира най-различни отговори от различни поколения.
Биографията на Улф, която минава през раждането й през 1882-а под името Аделайн Вирджиния Стивън, семейните трагедии, набързо сключения брак, любовта с друга писателка, приятелските кръгове, вътрешните бесове и безкрайния й работохолизъм са добре известни на всички, прочели поне най-известния й роман - "Г-жа Далоуей". Какво обаче не знаем за фенимистката, която се опълчи срещу стереотипите и търсеше през целия си живот колкото обществено равноправие, толкова и душевно равновесие.
Трите опити за самоубийство
Добре известно е, че в последните месеци от живота си Вирджиния Улф линее, пише и преправя трескаво страница след страница, а военната обстановка, в която нацизма настъпва в Европа, довежда безброй кошмари в, и без това, тревожния й ум. Демоните от миналото се връщат, за да станат накрая неумолими. Вирджиния знае, че спасение за нея няма и със сетни сили успява да довърши последната си книга "Между действията". Пъхва сред страниците прощално писмо до съпруга си, в което му споделя, че сенките са замъглили съзнанието й и тя е загубила битката с живота. На 28 март 1941 г. Вирджиния Улф облича палтото си, обува ботите си и хвърля се в реката, недалеч от къщата им. Часове по-късно, съпруга й – Ленард, тича обезумял край водата, но единствената следа от нея е любимия й чадър- бастун, който се носи по течението.
По-малко са известни обаче другите два опита на самоубийство в живота й. Първият е след поредица от загуби, които преживява в семейството. Майката й умира, когато Виргиния е на 13. Две години по-късно си отива и по-голямата й сестра Стела. Тези трагични събития докарват първите нервни сривове на тийнеджърката, но след смъртта на баща си 22-годишната Вирджиния изпада във фатална нервна криза, скача от прозореца и я спасяват на косъм. „Вирджиния още тогава е била маниакално-депресивна, но по онова време тази болест все още не е позната и съответно не е можело да се лекува,“ отбелязва биографистката Пантиа Рийд.
Десетилетие по-късно, по време на Първата световна война, тя отново не може да понесе ужаса на кръвта, жертвите и насилието. Изпива цяло шише приспивателни, но мъжа й успява да я намери навреме и лекарите я съвземат.
Желанието за самоубийство започва отново с началото на Втората световна война, когато изглежда, че нацистите ще победят. Улф и съпругът ѝ Ленард, който е евреин, решават да се отровят с ауспуха на колата. Техни приятели разказвали, че в гаража на къщата имало огромни запаси от петрол. Но Вирджиния в крайна сметка избрала друг начин за сбогуване със света.
Между хумора и бесовете
Знае се, че като тийнейджър Улф била изключително саможива, ужасявала се от всеки контакт, изчервявала се, когато някой й говори, никога не гледала непознат в очите.
В някои от есетата й („A Sketch of the Past“ и „22 Hyde Park Gate“), които стават популярни едва след смъртта й, е ясна причината за плахостта й. Била е насилвана сексуално от по-големите си полубратя – Джордж и Джералд, а тази травма разклатила психическото й здраве. Отклоненията се проявявали още в младежките години, когато психясвала сестра си като драскала нощем с нокти по стената, а през деня пищяла щом се погледне в огледалото.
Изненадващо за интровертната натура на Вирджиния, тя всъщност имала чувство за хумор. Сред хора, където се чувства в свои води, била душата на компанията. Заедно с няколко членове от нейния кръг, наречен Блумсбъри, се преоблекли като етиопски принцове и се качили на борда на военен британски кораб. Там били посрещнати с почести. Морските вълци даже им се извинили, че не знаят химна на Етиопия, но изпели на висок глас – този на Зинзибар. На другия ден посещението на фалшивите етиопски благородници било отразено по вестниците, защото един от компанията се изпуснал пред приятели. Това ударило за дълго по реномето на британската флотилия и дало старта на карикатурите на Острова.
Въпреки веселата история, Вирджиния обичала усамотението в селската си къща, където вечер се потапяла във ваната с френски прозорец, съставяла на глас диалозите на героите си, а на следващия ден първо сядала на ниско столче с дъска, за да прави записки, а после ги преписвала на пишеща машина.
Страхувала ли се е от секса?
Знае се, че още когато е на 27 години, Вирджиния признава, че се страхува от секса. Но това не и пречи да направи любовта на живота си друга жена. В търсене на абсолютната свобода, писателката прескача ограниченията на брака си и се впуска в романтична връзка с писателката от нейните социални среди - доста по-освободена в сексуално отношение Вита Саквил-Уест. Вита се превръща в любовница и муза на Вирджиния и през 1928 г. тя пише биографичния роман „Орландо“, силно повлияна от отношенията си с нея. Синът на Вита – Найджъл след време го нарича „най-дългото и най-очарователно любовно писмо в литературата.“
Макар в дневниците си Виржиния да пише, че не се омъжила по любов, първите години на брака си тя решава, че е време да се научи да бъде по-добра домакиня. Записва се дори на готварски курс. Но малко по-късно разбира, че това не е за нея. По случайност изпича сватбената си халка в пудинга.
Мъжът, който я боготвореше
Въпреки това, съпруга й я боготвори до края на живота си. В предсмъртното си писмо, тя моли Леонард да унищожи всичките й документи, но той не го прави. Вместо това, до края на живота си събира и публикува своите статии, дневници и писма, показвайки с жив пример, че фразата: Зад всеки успял мъж стои една силна и вярна жена, понякога може и да е обърната.
Вече 80 години всички фенимистки продължават да се възхищяват на смелостта на Вирджиния Улф да скъса обществени окови, но деликатно спестяват коментарите си за страховете й, превърнали я в прекалено сложен, интровертен и капризен екземпляр от женския род, която едновременно се къпе в слава и потъва в дълбока депресия след всеки завършен роман. Дори когато описва смъртта си, тя остава достатъчно противоречива: Това ще бъде онова велико събитие в живота ми, което никога няма да мога да опиша в книгите си.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
