На 18 август България благодари на хората, които всеки ден слизат дълбоко под земята, за да извадят от нея суровините, без които съвременният свят не може. Денят на миньора е не просто професионален празник. Той е ден на признателност към една от най-трудните и отговорни професии, свързана с историята, индустрията и икономическата сила на България.
Празникът се чества на Успението на Свети Иван Рилски – покровител на българския народ и патрон на миньорите. Вече повече от век 18 август събира миньорската общност около традицията, труда и надеждата за здраве и безопасност.
Днес минната индустрия е изправена пред нови предизвикателства – зеления преход, необходимостта от технологична модернизация, недостига на кадри и все по-голямото значение на критичните суровини за европейската икономика. В същото време българският добив остава важна част от индустриалната и енергийната сигурност на страната.
Какви са перспективите пред сектора, как ще изглежда българската минна индустрия на бъдещето и защо суровините се превръщат във все по-важен геополитически ресурс – разговаряме с изпълнителния директор на Българската минно-геоложка камара доц. Иван Митев.
Най-сериозното предизвикателство пред минната индустрия е липсата на нови проекти
Решенията, които вземаме днес, определят каква минна индустрия ще има България след 2040 г.
Имаме потенциал при медта, златото, оловото, цинка, каолина, варовика, но трябва да погледнем много по-внимателно и към ресурси като манган, волфрам, уран
Детайлно проучена е едва около 5% от територията на България
Миньорът през 2026 г. е висококвалифициран специалист, който работи с модерни технологии, автоматизирани системи и данни
Младите хора търсят перспектива, а минната индустрия предлага точно това
Доц. Митев, в Деня на миньора каква година изпраща българската минна индустрия?
Българската минна индустрия остава стабилна, но с ясно изразени структурни ограничения. Добивът на подземни богатства е около 116 млн. тона, почти без промяна спрямо предходната година. Стойността на продукцията нараства с 8% до 2.2 млрд. евро. Този ръст се дължи основно на благоприятна ценова конюнктура, особено при металите, а не на увеличение на физическите обеми. Това прави сектора чувствителен към международните ценови промени - при благоприятни цени резултатите се подобряват, но при спад устойчивостта бързо се влошава.
Кое е най-сериозното предизвикателство пред българския добив в момента - пазарите, регулациите, липсата на нови проекти или нещо друго?
Ако трябва да посоча само едно, това е липсата на нови проекти. Пазарните колебания и регулаторната среда безспорно оказват силно влияние върху сектора, но големият дългосрочен риск е какво ще замени действащите находища, когато техният ресурс се изчерпи. Добивът по своята природа е ограничен във времето и нормалният жизнен цикъл на индустрията предполага, докато едни находища се разработват, други да се проучват, а трети да се подготвят за бъдещ добив. В България тази последователност е нарушена. Имаме работещи и развити предприятия, но твърде малко нови проекти, които да ги наследят, след 2040 г. Когато няма нови находища, икономиката не започва да потребява по-малко суровини, просто ги купува отвън.
Има ли бъдеще за нови минни проекти в България?
Има, защото България има ресурсен потенциал. Но между това да имаш ресурс и да имаш нов рудник има огромна разлика. Минният проект започва много преди самия добив - с геоложко проучване, доказване на запасите, технологични изпитвания, екологични оценки, проектиране и разрешителни процедури. Това означава, че решенията, които вземаме днес, определят каква минна индустрия ще има България след 2040 г. Имаме потенциал при медта, златото, оловото, цинка, каолина, варовика, но трябва да погледнем много по-внимателно и към ресурси като манган, волфрам, уран. Част от тях са проучвани преди десетилетия при съвсем различни технологии, пазарни условия и стратегически приоритети. Днес стойността и значението им са други. Затова е необходимо да актуализираме геоложката си информация и да установим с какви ресурси действително разполагаме.
А проучваме ли достатъчно собствените си подземни богатства?
Не. И това е един от големите ни дефицити. Детайлно проучена е едва около 5% от територията на България.
Наскоро заявихте, че България трябва да определи собствен списък на стратегическите суровини. Защо европейският списък не е достатъчен и какво конкретно трябва да защитава един български списък?
Европейският списък отразява потребностите и рисковете за Европейския съюз като цяло. Българската икономика обаче има собствена структура, собствена минерално-суровинна база и различна степен на зависимост от внос. Затова европейският списък е необходима отправна точка, но не може да замести националния поглед. И данните показват защо. През 2025 г. България е внесла минерални суровини и продукти от тях за 10,4 млрд. евро, с 11% повече само за година. За последните десет години стойността на този внос е нараснала с около 200%. Това е много ясен сигнал, че зависимостта ни от външни ресурси се увеличава. Затова за България стратегическа трябва да бъде не само суровината, която Европа определя като критична, а и тази, която е важна за собствената ни индустрия, енергетика, инфраструктура и за която имаме потенциал за местен добив. Такъв списък трябва да насочва геоложките проучвания и държавната политика към ресурсите, от които страната ще има нужда през следващите десетилетия.
Минният сектор често говори за значителния си принос към икономиката. Критиците обаче питат не колко създава индустрията, а колко от създаденото остава за България. Как им отговаряте?
С цифрите. Преките плащания на минните компании към държавата - корпоративен данък, концесионни възнаграждения и социалноосигурителни вноски надхвърлят 320 млн. евро годишно. Разходите за възнаграждения в сектора са около 327 млн. евро годишно, които директно влизат в домакинствата и местните икономики. Общият годишен поток, който минната индустрия генерира към българската икономика, надхвърля 2 млрд. евро. Съществува погрешно внушение, че България само добива и изнася суровини. При металните полезни изкопаеми рудата се добива и обогатява у нас, а значителна част от концентратите се преработват в страната, като само част се изнася за допълнителна преработка по технологични и екологични причини. В същото време българската металургия внася суровини, тъй като местният добив не покрива нуждите ѝ. Затова когато говорим за стойността, която остава в България, тя не трябва да се свежда само до концесионни такси или износ. Тук остават инвестициите, работните места, заплатите, данъците и осигуровките, както и поръчките към български компании.
От началото на годината минните компании работят при нов механизъм за определяне на концесионните възнаграждения. Как промени той средата за бизнеса?
Новата методика обвързва възнаграждението не само със стойността на добива, а и с икономическите параметри на дейността. При по-висока рентабилност държавата автоматично получава по-големи приходи. Този подход се използва и в европейската практика. Ключовият въпрос занапред е предвидимостта. Честата промяна на условията създава несигурност, а несигурността е един от най-сериозните фактори при вземането на решение за нова инвестиция.
Тази година БМГК навършва 35 години. Вие познавате сектора отвътре - как се промени минната индустрия през тези години?
Промяната е огромна. През 90-те години българската минна индустрия премина през изключително тежка трансформация. След нея секторът привлече значителни частни инвестиции и от трудоемко производство се превърна във високотехнологичен сектор с модерно оборудване, автоматизация, дигитално управление и значително по-високи стандарти за безопасност и опазване на околната среда. Днес производителността на труда в добивната промишленост е около 2,5 пъти над средната за българската икономика. Това е добър измерител за мащаба на технологичната промяна.
А как изглежда миньорът на 2026 г.?
Миньорът през 2026 г. е висококвалифициран специалист, който работи с модерни технологии, автоматизирани системи и данни. Физическият труд отстъпва място на технически умения и управление на сложни процеси, а традиционният образ с кирката вече не отразява реалността.
При недостиг на хора в почти цялата икономика с какво минната индустрия може да убеди един 20-годишен човек, че има бъдеще именно в този сектор?
Не мисля, че младите хора могат да бъдат убедени само с по-високо възнаграждение. Те търсят перспектива. Минната индустрия може да предложи точно това. Технологичната трансформация създава нужда от инженери, геолози, специалисти по автоматизация, мехатроника, електроника, информационни технологии, анализ на данни. Това са професии с висока квалификация и реална възможност за развитие. И има още един аргумент, който ще става все по-важен. Светът може да променя технологиите си, но потребността от суровини няма да изчезне. За един 20-годишен човек това означава професия в индустрия, която има бъдеще.
За какво според Вас българските миньори имат основание да бъдат горди днес?
Най-вече с това, че зад резултатите, за които говорим с числа, стоят техните знания, труд и отговорност. България има минни предприятия на световно ниво, висока производителност и специалисти, които могат да работят навсякъде по света. Фактът, че тази експертиза е съхранена и се развива тук, е основание за професионална гордост. А какво можем да направим повече? Да инвестираме още в безопасността, квалификацията и условията на труд, но и да дадем на тази професия общественото признание, което заслужава. За миньорите твърде често се говори през стереотипите за индустрията и твърде рядко през това, което реално създават. Техният труд заслужава уважение.
