Прочутият певец не признава, но се говори, че има нова любов
Никога не ревнувам - може би това е най-голямата ми грешка, споделя Веселин Маринов
Веселин Маринов представя 26-ия си албум "Островът на любовта" на 25 ноември от 19 часа на 19-ото му шоу в зала 1 на НДК. Сред публиката със сигурност ще бъдат две красиви жени. Едната е известна - дъщеря му Йоана, която се омъжи през лятото. Другата обаче засега остава неназована - поне за широката публика. Защото прочутият певец като че ли отново е влюбен. Но все още е плах и несигурен - дори не иска да коментира дали колебанията скоро ще се превърнат в категоричност. Веско обаче остава непоправим романтик - въпреки двата развода зад гърба му. Все така се просълзява - отвеждайки момичето си до олтара, покланяйки се на хилядите аплодиращи фенове, слушайки Крисия, Хасан и Ибрахим, виждайки нещастните кучета по улицата... Маринов все така продължава да бъде фанатичен работохолик и перфекционист. Става сутрин в 5,30, тича около час, играе тенис, в 9 е в офиса. Дирижира действията на екипа си, който по време на 70-те концерта през годината достига 20 човека. Разпуска рядко - и най-вече в Австрия. Любимата му дестинация е Тирол - чист въздух, човешки цени, качествена храна. Там щрака на воля - защото Маринов е страстен фотограф. Йоана е любимият му модел. Чува се всеки ден с нея, а в събота и неделя задължително обядват заедно.
- Господин Маринов, щастлив ли сте от сватбата на дъщеря ви Йоана?
- Всекидневието е много работа, грижи и проблеми - но има и мигове на ваканция, на наслада от това, че си потребен, че нещо си свършил в този живот. Детето ми е най-милото - то е връзката между мен и бъдещето. Йоана е част от смисъла ми. Тя се дипломира на 13 юни като юрист в Софийския университет "Свети Климент Охридски" и две седмици по-късно се омъжи за дългогодишния си приятел Станимир Сираков. Той е лекар, специализира неврохирургия, сериозно момче. Като родител вече съм спокоен, че дъщеря ми върви по своя път. Беше прекрасно тържество. Обичам изненадите - подготвих песента "Гълъбе мой", за която никой не знаеше, с изключение на авторите, разбира се. Отдавна разбрах, че всеки трябва да прави това, което може. Така че не се изживявам нито като композитор, нито като поет. Получи се прекрасно - за бащата, който изпраща момичето си към щастието. Настана един рев, не мога да ви опиша - цялата "Реймбоу плаза" плачеше. После приятели ми признаха, че подобен катарзис не им се е случвал отдавна. Никой не очакваше - въпреки че всеки знаеше, че ще хвана микрофона.
- Къде се запознахте с Мария, майката на Йоана?
- На промоция - тя беше в 11 клас, но дойде с нейна приятелка от радиохора на Христо Недялков, където пееше от 10 години. Веднага я забелязах. После разпитах за нея.
Шест месеца я обсаждах
Шест месеца ми отказваше да излезем заедно. Прие чак когато беше минал абитуриентският й бал. По това време живеех в Студентския град. Поканих я на кино, в "Димитър Благоев", но разполагах само с два лева. После отидохме във вегетарианския ресторант срещу "Валентините" на "Леге". Бяха останали 1 и 20. Казах й, че цял ден съм ял и вече не съм гладен. Тя хапна картофени кюфтета и парите стигнаха. Може би младите хора трябва в някакъв момент да минат през подобни изпитания - не буквално, разбира се - за да знаят цената на живота, на парите, на успеха. Но вече няма как да се случи. А в онова време наистина бях много беден - родителите им имаха здравословни проблеми. Така че останах в общежитието, докато завърша Консерваторията. После излязох на квартира с мой състудент. Първите пари, които изкарах, бяха с "Импулс". Откриха ме на студентска бригада, докато беряхме ягоди. Така започнах да пътувам из цялата страна.
- За какво изхарчихте първия си хонорар?
- За подарък на племенницата - сестра ми току-що беше родила. Никога няма да го забравя. Беше 1982-ра. С групата пяхме на новогодишните балове в Ямбол. След края на гастрола взех влак нагоре, към Полски Тръмбеш. По пътя купих терлици за бебето и сива грейка за мен, много хубава, ватирана - баща ми я носи и до днес.
- Изживявахте ли се като истински рокаджия?
- О, да - дълга коса, "Дийп Пърпъл", "Уайт снек", яка програма. Но и пострадах. Сегашната апаратура я нямаше, а концертна дирекция ни организираше по две шоута на ден. Голямо викане, само английски и американски парчета. Бяха много модерни, правехме ги едно към едно. Нямахме български репертоар.
Прегорях в рокендрола
Три години по-късно се наложи да ми направят операция на гласните струни. Въпреки че успях да изкарам държавния изпит с болния глас.
- Но пък около вас е било пълно с фенки...
- И още как. Имаше една Изабел - много хубаво момиче. Дойде за автограф в Младежкия дом в Ямбол. С една друга девойка, Валя, пиехме кафенце и си приказвахме. Тъжно ми е, че не ми се обаждат. Като отида там, винаги казвам по кабелните телевизии: Елате, за да се видим.
- Кога се оженихте с Мария?
- Като завърших Консерваторията, преди държавния изпит, през 1986-а. Три години бяхме гаджета.
- Не бяхте ли прекалено млади за семеен живот?
- Любовта е нещо чудно, не можеш да я контролираш. Мария беше скромна, нямаше нищо общо с голямото "добрутро". Много искаше да работи в ритуална зала - да жени хората, да кръщава бебета. Завърши съответните курсове и беше щастлива. Прибираше се винаги в приповдигнато настроение. Ходех да я гледам как казва: А сега гостите да поздравят младоженците. После я поканиха да дефилира за модна къща "Перун". Беше от най-красивите момичета в София. В онази епоха манекенството беше престижна професия - поведение, стил, излъчване... Мария Бешлиева, Моника, Бети, съпругата на Георги Илиев... Хубавици. Като вървяха, всички се обръщаха след тях. А не като сега - някакви кльощави създания, при които не можеш да разбереш има ли тяло под дрехите или няма.
- Бяхте ли замаян?
- Естествено. Винаги съм се възхищавал на любовта между Стефан Данаилов и неговата Мария. Той, секссимволът, станал по-късно най-известният мъж на България, е имал страхотна смелост - при социализма никак не беше лесно да избереш разведена жена, при това дори и малко по-възрастна от теб. Силен характер е Ламбо.
- А не ревнувахте ли жена си?
- Не. Никога. Нито веднъж. Но сега си давам сметка, че тази липса на ревност винаги ми е пречила. Оказва се, че мъжът трябва да е ревнив, да е строг, да демонстрира силата си, дори физическата - вие, жените, искате точно това. Дори и да го отричате. Да, но при мен чувството на ревност отсъства. Защото
изберат ли се двама, край
А има ли ревност, значи съществуват съмнения.
- Лесно ли отидохте да работите в Германия?
- Не, въпреки че промените вече бяха тръгнали. Визите си оставаха. Голямо чакане. Ад. Пред немското посолство денонощно имаше опашка от стотина човека. Отидеш ли до тоалетната, веднага взимат мястото ти. Трябваше да дойде роднина, да ти го пази. Оглеждаха те, проверяваха те - тежко и трудно. През 1989-а бях младо момче с една грамофонна плоча. А хората на гишетата в западните посолства бяха най-големите баровци.
- Но вие бяхте категоричен, че трябва да заминете...
- Ами в България животът просто спря. Почти умря. Купони за мляко и бензин. Какъв ти шоубизнес! Наложи се да взема решението. Събрах всичките си пари и записах рекламна касета с песни на английски и италиански, направих и снимки - да ме видят хората. Покойният Петьо Чернев ми даде книга с адреси на различни агенции. Избрах Германия - без да съм ходил, струваше ми се хубава държава. Изпратих материалите на 60 места, отговориха ми само от едно. И то от това, на което бях сбъркал адреса - модна агенция. Нейната собственичка отваря плика с писмото и гледа - певец, който предлага услугите си. Аха да го захвърли, когато решава да чуе касетата. То пък първата песен се случва нейната любима - суперхит на Клиф Ричард, мегазвезда от световна величина. Толкова й харесала, че веднага предложила на мъжа си Гюнтер: Дай да пробваме това момче - ако наистина ни хареса толкова, да разделя с програма представянето на колекциите. А пък ще ни излезе и по-евтино. И една зимна нощ ми звъннаха по телефона. Гюнтер не говореше добре английски, а аз никак немски. На някакъв полуезик се разбрахме да си намеря преводач и да се чуем отново на другия ден. Открих бързо едно момче - за да уточним с немците, че поемат разходите по пътуването, но ще пея без хонорар. Пратиха ми покана и така се озовах в Мьорс. Отидох преди Коледа и се влюбих в Германия. Хората харчеха на воля - все още не трябваше да изхранват ГДР и да бутат напред Европейския съюз. Държавата се пръскаше по шевовете от стоки и удоволствия, всеки можеше да си купи и да си позволи, каквото поиска. Литър нафта струваше 61 пфенига - 60 стотинки. На онези пари, които изкарваха тогава. Бях с фрака ми от "Златният Орфей", подстриган. Първото ми изпълнение беше Hold me now на Джони Логан, той току-що беше спечелил Евровизия. Продължих с големи парчета на Ерос Рамацоти. Правехме ревютата на две от най-големите модни списания. Едното от тях, "Отто", идваше и в България. Излизах между колекциите. Аплодисменти, благодарна публика. Гледаха, но и поръчваха. Заможни мъже и жени. Нямаше случайни хора, натрапници. Имах изключителен късмет - без нощни кръчми, без случайни ангажименти.
И то заради едно грешно писмо
Наложи се обаче да науча немски - за да пея и да общувам. Гюнтер ми каза: Проговаряш и подписваме договор. Да видиш ти как за три месеца се зубрят думи на чужд език - по десетина-двайсет на ден. Записах и мои песни на немски. Прекрасна поетеса гедерейка, омъжена в България, ми преведе стиховете. После направих и два албума в Германия. И така - пет години.
- Колко пъти ви дойде наум да останете някъде из Немско?
- Поне няколко със сигурност. Но Мария роди много трудно, бавно и мъчително се възстановяваше. Сега си давам сметка, че може би трябваше да бъда по-решителен. Не вървим наникъде в тая наша страна. Всеки обещава, а нищо не се случва. Но човек не може да надмогне себе си. Чувах как Йоана плаче по телефона и нищо друго не ме интересуваше. Заради всичко това Мария доста по-късно успя да завърши публична администрация в УНСС. Нямаше как да остана. Един кмет ми предложи всички документи, за да получа гражданство, обещаха и работа за жена ми. Все съм вярвал, че съдбата ми е друга.
- Е, не можете да се оплачете от нея...
- Върнах се през 1994-а и спечелих "Златният Орфей". Тончо Русев ми даде "За теб, Българийо", а после с "Горчиво вино" избихме рибата. Изстреляха ме с ракета. Аз съм последният носител на "Мелодия на годината" - в зала "Универсиада". Бях ужасно болен, но станах пръв. Много рядко ми се случва, но точно тогава едвам дишах. Жена ми ми натика в носа някакви памуци с ракия, щях да умра два пъти, но гласът ми излезе. До този момент не можех дума да промълвя. Абе, беше отвратително. Не искам и да чувам онзи запис.
- Можем ли да чуем ваши хитове в родния ефир?
- "За теб, Българийо" не е пускана нито веднъж по национално радио - нито преди, нито сега. Няма и да я чуете. Нито по Дарик, нито по БГ радио. Те също никога не са въртели мои песни. Но това не е насочено срещу Веселин Маринов. Няма ги "Ритон", няма го Жоро Христов. Просто е тенденция. Срещу шлагерите. Те се появяват мижаво и епизодично. Защото редакторите не ги харесват.
- В същото време ви викат да коментирате пред микрофоните им всякакви теми...
- Защото имаме какво да кажем - смислено, препатено, постигнато. Но фактът наистина е анормален - канят ни на интервюта, говорим, но не пеем в програмната им схема. Виж, в регионалните медии няма подобен проблем. Единственият ми шанс е в "Планета" - там е така: искат ли да те гледат, въртят. Само реален бизнес.
- Какво виждате из държавата, докато обикаляте за десетките си концерти?
- Бавно и мъчително умиране. Безработица - и в същото време липса на хора, които умеят да дават качество. Малцинствата ни превземат. В Казанлък военният завод търси да назначи 1000 човека. Няма. Не знаят. Не могат. И не говоря за компютри. Примитивизмът придобива застрашителни размери. Хората живеят за един лев. В големите градове, разбира се, е различно. Но аз съм щастлив артист - обичат ме. Идват с уморени и изтерзани лица, а след два часа излизат сякаш възродени.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
